РЕШЕНИЕ
№ 2157
гр. Пловдив, 12.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330102930 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК
********* против П. И. Б., ЕГН **********, с която са предявени обективно
съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415,
ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.9, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с
чл. 86 ЗЗД и осъдителен иск по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, вр с чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски
кредит от *** с отпусната сума от 1500 лева, платима ведно с договорна лихва. По
избран пакет допълнителни услуги било дължимо възнаграждение от 1856,40 лева.
Поради неизпълнение на задълженията и на осн. чл. 12.3 ОУ, вземанията били обявени
за предсрочно изискуеми от 02.10.2020 г.
Ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
261947/27.11.2020 г. по ч.гр.д. № 15490/20 г. за неплатените суми от: 1360,16 лева –
главница; 441,91 лева – договорна лихва за периода 20.09.2019 г. – 02.10.2020 г.;
215,32 лева – обезщетение за забава за периода 21.06.2019 г. – 02.10.2020 г. ; 49,47
лева – обезщетение за забава за периода 02.10.2020 г. – 23.11.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда –24.11.2020 г.
до окончателното погасяване, срещу която в срок постъпило възражение за
недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите
искове в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. За отхвърлената претенция от 1624,35 лева –
1
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги – предявява осъдителен иск.
Моли за уважаването им. Претендира разноските в двете производства.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.
Въвежда възражения за недействителност на договора и наличието на неравноправни
клаузи, вкл. нарушени изисквания на чл. 143, т.18, вр. с чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Нямало
данни ответникът да е бил запознат с ОУ, преди подписване на договора, а погасителен
план не бил подписан. Търговецът сам определил размера на възн. лихва, без
потребителят да е изразил съгласие или направил предложение по отношение на ГЛП и
ГПР, при което бил поставен в неблагоприятно положение. Били нарушени
изискванията на чл. 11, т.9, 11, 12, 15, 16, 20 ЗПК, при което договорът бил
недействителен на осн. чл. 22 ЗПК. Клаузата за възн. лихва била неравноправна и
нищожна, на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, такава била и тази за закупен пакет доп. услуги,
при което подлежащата на връщане сума по кредита била в размер на повече от два
пъти от заетата сума. Предвид изложеното на връщане подлежала само чистата
стойност на кредита, но не и лихви и др. разходи, а платените суми по тях подлежали
на връщане. Поради изложеното се моли за отхвърляне на исковете. При евентуалност
се въвежда възражение за съдебно прихващане на сумата за главница с платени без
основание суми от: 129,37 лева – за възн. лихва и 232,05 лева – за възнаграждение за
пакет допълнителни услуги за периода 20.06.2019 г. – 20.08.2019 г. Претендира
разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство
съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е
постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият
процес, са предявени в месечния срок по чл. 415 ГПК. Същите са допустими и
подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е
подписан договор за потребителски кредит от 22.05.2019 г. с отпусната сума от 1500
лева, която е усвоена /вж. доклада/.
С посочения договор е предоставена сума в размер на 1500 лева. Уговорена е
договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент е 38.30%, а годишният
процент на разходите /ГПР/ 45,07 %. Ответникът се е задължил да върне сумата на 24
2
месечни погасителни вноски. Било е уговорено и закупуването на пакет за
допълнителни услуги на стойност 1856,40 лева, във връзка с който е подписано и
допълнително споразумение, като сумата е разсрочена на равни части към всяка
вноска.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни
материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда
принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип
на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и
на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018
г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/
2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на
договора, за които съдът, дори и без възражение по предявените искове, следи
служебно.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
3
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други
разходи.
Съдът приема, че в случая не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо
по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е
ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи.
4
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата
на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е
възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици
от сключването му, поради което договорът е недействителен.
Изискването на сочената норма е нарушено и с оглед допълнителната уговорка
за дължимост на сума за пакет за допълнителни услуги.
В допълнителното споразумение за услугите е уговорено, че пакетът включва
предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги– 1.приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителски кредит; 2.възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски; 3.възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; 4.възможност за смяна на дата на падеж и 5.улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва и на определения падеж.
В случая, услугата по т. 1 представлява действие по усвояване на кредита във
времево отношение, а тези по т. 2, 3 и 4 имат за предназначение да улеснят
взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да
управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на такси и
комисиони за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита обаче е
изрично забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Улеснената процедура за
получаване на допълнителни парични средства, също представлява действие по
усвояване на кредит, а реално не е предоставяна, тъй като липсва конкретно
задължение за кредитора, а отпускането на нови суми, съответно предоставянето на
следващ кредит и условията по него, става по съгласие на страните.
Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и управлението на
5
кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това
допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР,
при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така с тази сума,
реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо, посоченият в
договора годишен процент на разходите от 45,07 % не отговаря на действителния
такъв, след като стойността на допълнителните плащания надхвърля стойността на
предоставения кредит /1500 лв. – 1856,40 лв./.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019
г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение
№ 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Следователно, процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК,
вр. с чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Имайки предвид последиците на тази недействителност, съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят дължи връщане само на чистата стойност по кредита, като платените
суми следва да бъдат отнесени за погасяването на главницата в каквато насока има и
възражение за прихващане с част от тях /практиката на ПОС: Решения по в.гр.д.№
1063/20г.; в.гр.д.№ 653/2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г.; в.гр.д.№
1389/2020г. и в.гр.д.№ 1222/2020г./.
От заключението на ССЕ се установява, че по договора са извършени плащания
от общо 557,90 лева. С тях е погасена само част от главницата /1500 лв./ и дължимата
за връщане сума възлиза на 942,10 лева. До този размер искът е основателен и доказан
и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва като последица и на осн. чл. 86
ЗЗД. За разликата до пълния предявен размер и за останалите претенции, исковете
следва да бъде отхвърлени като неоснователни – сумите не са дължими от
потребителя, съгл. чл. 23 ЗПК /в т.ч. - искът за обезщетение за забава е неоснователен,
защото не се установява ответникът да е поставен в забава. Предвид
недействителността на договора, посочената в него дата на изпълнение не
удостоверява настъпването на падеж на задължението за връщане на чистата стойност
на кредита по чл. 23 ЗПК/.
С оглед изложеното, не се сбъдват предпоставките за разглеждане и
6
произнасяне по въведеното и прието възражение за съдебно прихващане, т.к. сумите по
него са отчетени и съобразени като стойност именно при погасяване на главницата, но
съобразно чл. 23 ЗПК.
Относно осъдителния иск – същият е неоснователен. Освен поради вече
изложените мотиви относно недължимост на такова възнаграждение, и доколкото е
налице неравноправна клауза за възнаграждение за пакет от доп. услуги, с която
реално се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за
добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП и води до
неоснователно обогатяване за кредитора. Уговорената сума надхвърля предоставения
кредит.
Клаузата за дължимост на възнаграждението за пакет услуги е и нищожна, като
противоречаща на закона и добрите нрави. Поради това и такава сума е недължима.
Отделно, въпреки изричните указания до ищеца по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК в
доклада, същият не ангажира и доказателства за извършени допълнителни услуги, за
които претендира плащане на възнаграждение.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
двете страни по съразмерност, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е отправил
искане и представил доказателства за плащане на: 178,04 лв. – ДТ; 100 лева – ССЕ,
претендира се и юрк. възн.
Следва да се присъдят и разноските в заповедното производство /73,82 лв. – ДТ
– само отн. предявени искове и юрк. възнаграждение/ - т. 12 на ТР № 4/2013 на
ОСГТК на ВКС.
Разноските за юрисконсултско възнаграждение по заповедното и настоящото
дело следва да бъдат определени съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, вр. с
чл.37 от ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при
което се дължи такова от 100 лева за настоящото производство и 50 лева за
заповедното, предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора. По
съразмерност се дължат – 96,49 лева за настоящото и 31,60 лева за зап. производство.
Ответникът е направил искане, представил списък по чл. 80 ГПК и док. за
плащане на 150 лева – деп. ССЕ, от които по съразм. се дължат 111,72 лева.
Предвид искането, представен списък и 2 бр. ДПЗС за наст. и зап. пр., на осн.
чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв. лично на пълномощника ще бъдат присъдени разноски по
съразмерност от 363,73 лева за настоящото и 268,53 лева за зап. производство.
Така мотивиран, съдът
7
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че П. И. Б.,
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* сумата
от 942,10 лева – главница във връзка с договор за потребителски кредит от ***, ведно
със законната лихва от постъпване на заявлението в съда –24.11.2020 г. до
окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове за: дължимост на
главница над уважения до пълния предявен размер от 1360,16 лева; 441,91 лева –
договорна лихва за периода 20.09.2019 г. – 02.10.2020 г.; 215,32 лева – обезщетение за
забава за периода 21.06.2019 г. – 02.10.2020 г. ; 49,47 лева – обезщетение за забава за
периода 02.10.2020 г. – 23.11.2020 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК № 261947/27.11.2020 г. по ч.гр.д. № 15490/20 г. на ПРС, както и
осъдителния иск за присъждане на сумата от 1624,35 лева – възнаграждение за закупен
пакет допълнителни услуги по същия договор.
ОСЪЖДА П. И. Б., ЕГН **********, с адрес: *** да плати на „Профи кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
”България” № 49, бл.53Е, вх.В, следните суми: общо 96,49 лева /деветдесет и шест
лева и четиридесет и девет стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото
производство и общо 31,60 лева /тридесет и един лева и шестдесет стотинки/ -
разноски по съразмерност за заповедното производство по ч.гр.д. № 15490/20 г. на
ПРС.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. ”България” № 49, бл.53Е, вх.В да плати на П. И.
Б., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 111,72 лева /сто и единадесет лева и
седемдесет и две стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. ”България” № 49, бл.53Е, вх.В, на основание чл.
38, ал.2 ЗАдв. да плати на адвокат Е.Г. И., личен № **********, с адрес: ***, следните
суми: 363,73 лева /триста шестдесет и три лева и седемдесет и три стотинки/ -
адвокатско възнаграждение по съразмерност за процесуално представителство на
ответника П. И. Б. в производството по настоящото дело и 268,53 лева /двеста
шестдесет и осем лева и петдесет и три стотинки/ - адвокатско възнаграждение по
съразмерност за представителство по заповедното производство по ч.гр.д. № 15490/20
г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________
8
9