Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 22.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети април две
хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Кристина Първанова, като разгледа
докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 266 по описа за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 245025 от 16.10.2019 г., постановено по гр. д. № 31903
по описа за 2019 г. на СРС, 76 състав, е признато за
установено на основание чл. 124, ал.
1 (съществуване на право), във вр. с чл. 415 ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с § 1, ал. 1, т. 2 Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги; и чл. 86 ЗЗД, по исковете, предявени от „С.в.“ АД срещу Д.Г.К., че ответникът дължи:
- сумата от 1 212,58 (хиляда двеста
и дванадесет лева и петдесет и осем стотинки) лева - главница, представляваща
стойност на незаплатената услуга „водоснабдяване“ за периода от 10.01.2016г. до
26.09.2018г., ведно със законната лихва, считано от 10.01.2019г. до
окончателното ù изплащане, като е отхвърлена претенцията за горницата до
пълния предявен размер от 3 642,14 (три хиляди шестстотин четиридесет и два
лева и четиринадесет стотинки) лева, както и за периода от 20.03.2012г. до
09.01.2016г., като частично неоснователна и частично погасена по давност;
- сумата от 344,87 (триста
четиридесет и четири лева и осемдесет и седем стотинки) лева – мораторна лихва
за периода от 10.01.2016г. до
26.09.2018г., като е отхвърлена претенцията за горницата до пълния
предявен размер от 1 035,87 (хиляда тридесет и пет лева и осемдесет и седем
стотинки) лева, както и за периода от 20.04.2012г. до 09.01.2016г., като частично неоснователна и
частично погасена по давност.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ГПК и чл. 78, ал. 1 ГПК, СРС осъдил „С.в.“ АД да заплати на
адв. И.Д., сумата от 166,63 (сто шестдесет и шест лева и шестдесет и три
стотинки) лева, адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от
исковете и направена компенсация.
С определение № 82654/05.05.2020 г., постановено по реда на
чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането за изменение на решението в
частта за разноските, с което съдът бил сезиран по искане на ответната
страна.
Срещу
решението в частта, с която исковете срещу нея са уважени, е подадена въззивна
жалба от ответницата Д.Г.К., чрез адв. И.Д.. В жалбата се излагат оплаквания за
неправилност на решението в обжалваната част, поради нарушения на материалния закон
и на процесуалните правила. Оспорва се правилността на изводите на съда за
наличие на облигационно правоотношение между страните по делото, тъй като не
били представени доказателства за правото на собственост или за вещно право на
ползване, притежавано от ответницата през периода. Оспорва по делото да се
установява и основателността на акцесорната претенция за обезщетение за забава. Заявеното искане е решението в обжалваната
част да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
Не
е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по същата и ищец в
производството „С.в.“ АД.
Срещу
определението на съда, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е подадена частна
жалба от Д.Г.К., чрез адв. И.Д., с която са изложени доводи за
незаконосъобразност на съдебния акт, с който СРС оставил без уважение искането
за изменение на решението в частта за разноските. Поддържа се, че при липса на
предпоставките за това решаващият състав на първоинстанционния съд присъдил
разноски по компенсация, при все това, че ответницата в производството е
представлявана от адвокат при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., а
адвокатско възнаграждение следвало да се присъди на представляващия. От
въззивния съд се иска да присъди разноски за първоинстанционното производство
без да извършва компенсация.
Ответникът
по частната жалба не изразява становище по същата.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, приема следното
от фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По
същество на поставените за решаване пред въззъвния съд въпроси е необходимо да
се посочи следното.
По предявените искове, правилно квалифицирани от
районния съд, в тежест на ищеца е да установи, че ответницата е потребител на
ВиК услуги по възникнало между страните облигационно правоотношение, че в
процесния период ищецът е доставял ВиК услуги в претендираните количества в
посочения обект, чиято стойност възлиза на претендираните суми, респ. че са
налице обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на
погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, с оглед наведеното в
производството възражение за погасителна давност. При установяване на тези
обстоятелства в тежест на ответницата е да докаже, че е погасила претендираните
вземания. По иска за обезщетение за забава в тежест на ищеца е да установи
освен наличието на главно задължение, също и изпадането на ответника в забава.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил от
представените по делото писмени доказателства да се установява качеството му на
потребител. Развил е съображения, че в случаите на учредено вещно право на
ползване, задължен за стойността на В и К услугите е полвателят, а не „голият“
собственик. Оспорил е в имота реално да са потребени услуги, доставени от
ответника. Позовал се е и на изтекла погасителна давност.
С проекта за доклад по делото по реда на чл. 140 ГПК
първоинстанционният съд е указал на ответницата, че ако твърди да има учредено
вещно право на ползване върху имота, то в нейна тежест е да установи същото.
Във връзка с качеството потребител на В и К услуги с
исковата молба е представена справка за вписания, отбелязвания и заличавания по
персоналната партида на ответницата в Служба по вписванията за периода от
01.01.1992 г. до 15.05.2019 г. Видно от същата е, че на 16.03.2007 г. във
входящия регистър, воден от Служба по вписванията, е вписан акт за покупко-продажба
на недвижим имот – апартамент 29, находящ се в гр. София, ж.к. ******. Купувач
по договора е Д.Г.К.. Установява се на следващо място, че на 18.03.2016 г. е
извършено вписване на договор за дарение на същия имот, по силата на който Д.Г.К.
и И.В.Д.са дарили апартамент № 29 на В.И.Д..
Ответницата не е оспорила насрещно достоверността на
информацията, съдържаща се в извлечението от книгите, водени от Службата по
вписванията и удостоверяващо надлежно за целите на произовдството с оглед
поставения за решаване пред съда правен спор, качеството на потребител, а
единствено е продължила да поддържа твърденията си, че не се доказва да е
потребител на В и К услуги, доставяни от ищеца там.
Съгласно чл. 1, ал. 1 Правилника за вписванията
/ПВп./вписването се състои в даване гласност на подлежащите на вписване актове
по начина, предвиден в този правилник. Чл. 4, б. „а“ от ПВ предвижда, че се вписват
всички актове, с които се прехвърля правото на собственост (продажба, дарение,
замяна, даване вместо изпълнение, отчуждаване срещу задължение за гледане и
хранене и др.) или с които се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго
вещно право (право на ползуване, собственост върху постройка и др.) върху
недвижими имоти. Чл. 8, ал. 1 от Правилника постановява, че вписването на
нотариалните актове по чл. 4, буква "а" се извършва по писмена молба
на нотариуса, който ги е извършил, а съгласно ал. 2 на чл. 8 за вписване на
нотариалните актове по чл. 4, буква "а" се представят два еднакви
първообраза от тях.
Вписването е строго формална дейност, като съдията по
вписванията разпорежда действието да бъде извършено само ако са спазени
формалните изисквания на закона и правилника. Ето защо въззивният състав на
съда приема, че от представената по делото справка, представляваща извлечение и
съдържаща информация за вписаните в регистрите сделки, сключени чрез
съставянето и подписването на нотариален акт, се установява по достатъчно
убедителен за целите на производството начин, че в периода 16.03.2016 г. –
18.03.2016 г. ищцата е била собственик на процесния имот, по отношение на който
ищецът в производството е ангажирал твърдения да е доставял В и К услуги.
Противно на приетото с първоинстанционното съдебно
решение обаче, въззивният състав приема, че в производството не е налице
изявление от страна на ответника, че в нейна полза е било запазено вещно право
на ползване върху имота за периода, следващ във времето дарствената сделка. Нито
с отговора на исковата молба, нито в единственото открито съдебно заседание
пред СРС такова изявление е направено. От представените доказателства не може
да се заключи, че имотът е обременен с вещно право на ползване, възникнало в
патримониума на което и да е лице, с оглед което и следва извода, че след
18.03.2016 г. ответната страна няма качеството потребител на услуги, доставяни
от ищеца в имота, с оглед обстоятелството, че правото на собственост е
прехвърлено на трето за делото лице.
По смисъла на §1, т.2, б.“а“ и б.“б“ от допълнителните
разпоредби на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните
услуги потребители по смисъла на закона са юридически или физически лица -
собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К
услуги; респективно юридически или физически лица - собственици или ползватели
на имоти в етажната собственост.
Предоставянето на В и К услуги на потребителите срещу
заплащане се осъществява от В и К оператори, като в границите на една обособена
територия само един оператор може да извършва тази дейност – арг. чл. 198о, ал.
1 и ал. 2 ЗВ. В настоящия случай е безспорно, че оператор на В и К услуги на
територията на гр. София е ищцовото дружество. Съгласно разпоредбата на чл. 8,
ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г., получаването на услугите В и К се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и
одобрени от собственика (собствениците) на водоснабдителните и канализационните
системи или от оправомощени от него (тях) лица и от съответния регулаторен
орган. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник и влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в
централния ежедневник (чл. 8, ал. 2 и ал. 3 от наредбата). В случая несъмнено е,
че общите условия на ответното дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани и са одобрени с решение на ДКЕВР.
Ето защо съдът следва да даде отговор на въпроса каква
е стойността на доставените в процесния имот В и К услуги.
Количеството изразходвана вода от водоснабдителната
система на оператора се измерва чрез монтираните на всяка водопроводно
отклонение водомери - чл. 32, ал. 1 от Наредба № 4/2004 г., а за сгради -
етажна собственост - въз основа на измереното количество, отчетено по общия
водомер на водопроводното отклонение за определен период от време, което се
разпределя между отделните потребители въз основа на отчетите за същия период
от време на всички индивидуални водомери след общия водомер, като първо се
отчита общият водомер в присъствието на представител на потребителите, а след
това се отчитат индивидуалните водомери - чл. 32, ал. 2 и 3 от Наредбата.
Съгласно чл. 32, ал. 4 от Наредбата, отчетените данни се установяват чрез
отбелязване в карнет, заедно с датата на отчитане на общия водомер и на
индивидуалните водомери и подписа на потребителя или негов представител, освен
случаите на отчитане по електронен път.
В производството пред СРС е прието заключението на
изготвената съдебно-техническа експертиза, изгответно след посещение и оглед на
СТИ в имота, както и на общия водомер. Съгласно заключението, процесният имот е
водоснабден, а потребеното количество вода през периода е измервано от водомери,
монтирани в жилището, като правилно е отчитано съгласно действащата нормативна
уредба. През периода в имота са извършвани реални отчети, с оглед което и
заключението е дало отговор на въпроса за реално потребените в имота услуги.
Вещото лице е дало заключение по втори вариант на експертизата за период
26.09.2015 г. – 26.09.2018 г. и е посочило, че е консумиран следният ообем
вода: 483 куб.м. на стойност 1212,58 лева съгласно одобрените от КЕВР цени на
водата с включен ДДС. През исковия период количеството вода, фактурирана от
ищеца като потребена в апартамента, не е начислявано на база брой потребители,
а чрез отчитане на консумацията според показанията на водомерите, като
фактурираното отговаря на отчетите.
Настоящият състав на съда намира, че правилно
първоинстанционният съд е дал вяра и на свой ред също кредитира заключението на
съдебно-техническата експертиза, доколкото вещото лице е специалист, притежаващ
специални знания от съответната област, като в пълнота и компетентно е дал
отговор на поставените пред експертното изследване задачи. Ето защо
неоснователни са възраженията на въззивната страна, че не е доказано
количеството на потребени В и К услуги в процесния апартамент, доколкото това е
въпрос, за разрешаването на който са необходими специални знания, като не са
налице основания съдът да се съмнява във верността на изводите, до които е
достигнал експертът при извършване на изследването. В
констативно-съобразителната част вещото лице е посочило въз основа на какви
документи е изготвено заключението му, като същите са представени като
приложение към експертизата.
Във
връзка с дължимата сума за потребени в имота В и К услуги следва обаче да бъде
разгледано наведеното още с възражението по чл. 414 ГПК срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК възражение за
погасителна давност по отношение на част от претендираните от ищеца суми.
Съгласно
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012
г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС,
ОСГТК, „понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” от Закона
за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви.”. Следователно еднаквостта или различието на размера на задължението
за плащане нямат отношение към характеристиката му като периодично, като
единствено е необходимо той да е предварително определен или определяем.
Вземанията
на ищцовото дружество съдържат изброените признаци на понятието, поради което
представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се
прилага тригодишен срок на погасителна давност. Задълженията на потребителите
на предоставяните от водоснабдителните дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Ето защо и всички претендирани суми за периода 20.03.2012 г. – 09.01.2016 г. се явяват погасени по давност, както е приел и
първият съд, доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
депозирано в съда на 10.01.2019 г., с което е прекъсната давността за
вземанията, чиято изискуемост не е настъпила към посочената дата. С оглед
изгубване качеството потребител на В и К услугите, доставяни от ищеца с извършеното
на 18.03.2016 г. разпореждане с правото на собственост върху имота, то и
исковете са основателни за периода 10.01.2016 г. – 18.03.2016 г.
Издадените през процесния период фактури са описани от
вещото лице по съдебно-техническата експертиза в справка-приложение № 1 от
същата. Въз основа на нея и на основание чл. 162 ГПК въззивният съд намира, че извън
погасителна давност са вземания в размер на 97,85 лв. /сборът на фактурите,
издадени в периода, за който главният иск е основателен/. В тази част, решението
на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено. За разликата над посочената сума
до уважения с решението размер от 1212,58 лв. и за периода 19.03.2016 г. –
26.09.2018 г. съдебният акт следва да бъде отменен, а главният предявен иск –
отхвърлен по изложените съображения.
По иска с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД:
Основателността на претенцията за мораторна лихва
се предпоставя от наличието на главен дълг и изпадане на длъжника в забава.
Предвид изводите, до които съдът достигна по отношение на иска за главница, то
основателен е и искът за заплащане на лихва за забава, доколкото падежът на
задължението по всяка фактура е установен в приложимите към договора общи
условия – чл. 31, ал. 2 – падежът на съответното месечно вземане настъпва с
изтичането на 30-дневен срок от датата на съставяне на всяка фактура. Използвайки
справката-приложение № 1 към съдебно-техническата експертиза и на основание чл.
162 ГПК съдът намира, че вземането за лихва е основателно до сумата от 28,94
лв., като в тази част решението следва да бъде потвърдено, а в останалата – до
уважения от СРС размер от 344,87 лева – съдебният акт следва да бъде отменен, а
предявеният иск – отхвърлен.
По частната жалба срещу определението от
05.05.2020 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК:
Предвид обстоятелството, че изводите по
основателността на предявените искове в обжалваната от ответника част на първия
и въззивния съд съвпадат частично, то и с въззивното решение отговорността за
разноски следва да бъде разпределена съобразно резултата по исковете, за които
решението е влязло в сила, като се отчете частта, за която решението се
потвърждава, както и тази, за която претенциите на ищеца се отхвърлят с
решението на въззивната инстанция.
Доводите за липса на предпоставки за извършване
на компенсация в настоящия случай според настоящия състав на съда са основателни.
Правото на разноски е признато на страната по делото, която е постигнала
желания за нея правен резултат при разглеждането на спора по същество, респ.
при позитивен за нея резултат от обжалване на постановения съдебен акт, тъй
като съгласно чл. 81 ГПК, съдът се произнася по искането за разноски във всеки
акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Съдът присъжда само
онези разноски на спечелилата страна по делото, които са доказани, че са
извършени с надлежни писмени доказателства, според дадените разяснения с ТР №
6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. За присъждането на
разноски по компенсация следва да е налице съвпадение между субектите, от които
са сторени разноските /ищец и ответник/. В хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
адвокатското възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на страна в
производството се присъжда на адвоката, т.е. не е налице идентитет между
субектите, чиито разноски се компенсират по почин на съда.
С оглед изложеното постановеното определение
следва да бъде отменено, а с въззивното решение съдът да се произнесе по
размера на възнаграждението, което ищецът следва да заплати на адв. Д. за
всички фази на процеса.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд
достигна, решението на първоинстанционния съд следва да се ревизира и в частта
за разноските. За заповедното производство по ч.гр.д. № 1269/2019 г. по описа
на СРС на заявителя ищец, съобразно изхода от спора се следват 3,89 лв., а адв.
Д. има право на адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по образец
съобразно отхвърлената част от исковете в размер на 48,64 лева, доколкото
възнаграждението се определя от съда и последният не е обвързан от претенцията
на адвоката, инкорпорирана в заявлението и представен към същото списък. За
исковото производство пред първия съд в полза на ищеца дължима е сумата от
12,25 лв., а в полза на адв. Д. се дължи възнаграждение в размер на 542,35 лв.,
изчислено съобразно отхвърлените части на претенциите и предвиденото в чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Нредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. За въззивното производство, с оглед частта от исковете, уважена
от СРС, и подаването на въззивна жалба срещу решението само от страна на
ответника, на въззивницата следва да се присъдят разноски за заплатена държавна
такса съоразмерно на частта, за която жалбата е основателна – сума в размер на
45,93 лева. В полза на адв. Д. на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. следва да се присъди сума в размер на 311,42 лева – адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ответника в тази фаза
на производството. Въззиваемата страна не е заявила претенции за разноски пред
въззивния съд.
За производството по частната жалба разноски на
страните не следва да бъдат присъждани. Производството по чл. 248 от ГПК има за
цел да острани необсъждане от съда на вече представени доказателства за
разноски, или допуснати грешки при преценката на доказателствата или при
определяне на размера. Формирана е съдебна практика на Върховния касационен
съд, според която в производството по разноските страните не си дължат
разноски, тъй като в такова производство /относно дължимостта и размера на
разноските/, не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, и
разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение ( в този смисъл и определение №
489 от 17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на IV г. о. ВКС, определение №
933 от 17.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2845/2018 г. на IV г. о. ВКС).
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№ 245025 от 16.10.2019 г., постановено по гр. д. № 31903 по описа за 2019 г. на
СРС, 76 състав, в частта, с която е признато за установено на основание чл.
124, ал. 1 (съществуване на право), във
вр. с чл. 415 ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с § 1, ал. 1, т. 2
Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги; и чл. 86 ЗЗД, по исковете предявени от „С.в.“ АД срещу Д.Г.К., че ответникът дължи: сумата
над 97,85 лева до присъдения с решението размер от 1212,58 лева - главница,
представляваща стойност на незаплатената услуга „водоснабдяване“ за периода от
19.03.2016г. до 26.09.2018г., ведно със законната лихва, считано от
10.01.2019г. до окончателното ù изплащане; сумата над 28,94 лева до
присъдения с решението размер от 344,87 лева – мораторна лихва за периода от
10.01.2016г. до 26.09.2018г., както
и в частта за разноските и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с § 1, ал. 1, т. 2
Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено, че Д.Г.К., ЕГН **********, дължи на „С.в.“ АД,
ЕИК ******, сумата
над 97,85 лева до присъдения с първоинстанционното решение размер от 1212,58
лева - главница, представляваща стойност на незаплатената
услуга „водоснабдяване“ за периода от 19.03.2016г. до 26.09.2018г., ведно със
законната лихва, считано от 10.01.2019г. до окончателното ù изплащане; сумата
над 28,94 лева до присъдения с първоинстанционното решение размер от 344,87
лева – мораторна лихва за периода от 10.01.2016г. до
26.09.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 1269/2019 г. по описа на СРС, 76 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 245025 от 16.10.2019 г., постановено по
гр. д. № 31903 по описа за 2019 г. на СРС, 76 състав, в частта, с която е
признато за установено на основание чл. 124,
ал. 1 (съществуване на право), във вр. с чл. 415 ГПК, във връзка с чл.
79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с § 1, ал. 1, т. 2 Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги и чл. 86 ЗЗД, по исковете предявени
от „С.в.“ АД, ЕИК ******, срещу Д.Г.К., ЕГН **********,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 97,85 лева - главница, представляваща
стойност на незаплатената услуга „водоснабдяване“ за периода от 10.01.2016г. до
18.03.2016г., ведно със законната лихва, считано от 10.01.2019г. до
окончателното ù изплащане; сумата от 28,94 лева - мораторна лихва върху
главницата за цена на услугата „водоснабдяване“, за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1269/2019 г. по описа на СРС, 76
състав.
ОТМЕНЯ определение № 82654/05.05.2020 г., постановено по
гр. д. № 31903 по описа за 2019 г. на СРС, 76 състав, по реда на чл. 248 ГПК.
ОСЪЖДА Д.Г.К., ЕГН **********,
да заплати на „С.в.“ АД, ЕИК ******, сумата от 3,89 лева – разноски за
производството по гр.д. № 1269/2019 г. по описа на СРС, 76 състав, както и сумата
от 12,25 лева – разноски за производството по гр.д .№ 31903/2019 г. по описа на
СРС, 76 състав.
ОСЪЖДА „С.в.“ АД, ЕИК ******,
да заплати на Д.Г.К., ЕГН **********, сумата от 45,93 лева – раноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА „С.в.“ АД, ЕИК ******, да заплати в полза на адв. И.Г.Д.,
Адвокатска колегия – Кюстендил, личен номер **********, адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство, както
следва: сумата от 48,64 лева – за производството по ч.гр.д. № 1269/2019 г. по
описа на СРС, 76 състав; сумата от 542,35 лева – за производството по гр.д. №
31903/2019 г. по описа на СРС, 76 състав; сумата от 311,42 лева – за
производството по в.гр.д. № 266/2020 г. по описа на СГС, II-B състав.
Първоинстанционното решение в частта, с която исковете с правно основание
чл. 422 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с § 1, ал. 1, т. 2 Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени, е влязло в сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.