№ 334
гр. Б.С., 14.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б.С., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П.
при участието на секретаря Таня Мл. Тодорова
като разгледа докладваното от КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П. Гражданско дело №
20251410100298 по описа за 2025 година
Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от Ц. П. П., ЕГН
********** с адрес гр.Б.С., ул. „Х.К.“№51, вх.А, ет.1, ап.1 чрез адв.Л. Б. – САК против
“Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.С., район
Младост, бул. „Цариградско шосе“№115Е, ет.5 с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. чл. 146,
ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1,
вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, за прогласяване недействителността на Договор за потребителски
кредит №1160390/03.10.2024 г. сключен между Ц. П. П. и „Сити Кеш“ООД. Предявени са и
насрещни обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл.211 във вр. с
чл. 79 от ЗЗД, във вр. чл.240 от ЗЗД, вр. с чл.86 от ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК за заплащане от Ц. П.
на „Сити Кеш“ АД сумата в размер на 800,00 лева – представляваща неизплатено
задължение за главница по Договор за паричен заем №1160390/03.10.2024 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба – 22.04.2025 г. до
окончателното плащане на задължението.
В исковата молба е изложено, че на 03.10.2024 г. ищцата и ответника са сключили
Договор за потребителски кредит №1160390, с главницата в размер на 800,00 лв., фиксиран
лихвен процент 50 % и ГПР 65,66 %, разпределено на 17 погасителни вноски на всеки две
седмици в размер на 72,00 лв., като сумата включвала главница, лихва и неустойка за
непредставяне на обезпечение.
Поддържа се, че процесния договор е нищожен, съдържащ неравноправни клаузи:
ГЛП 50 % , което е прекомерно и само на това основание е нищожен. Посочва, че съгласно
установената съдебна практика противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, като в процесния случай я е
надвишавала, която към 03.10.2024 г. е била 13,43 %, съответно – 40,29 %. Посочва, че ГПР е
65,66 %, като по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимата
неустойка, което е било още едно основание за нищожност на договора. Сочи се, че съгласно
чл.5 от процесния договор е посочено, че заемателят се задължавал да предостави на
кредитора обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две
физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия, а в чл.11, страните
се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, ще бъде начислена неустойка
1
в размер на 341,06 лв.
Твърди се, че според чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1,
чл.11 ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12 ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно тези императивни изисквания водело до тази
недействителност. Посочва се, че съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК договорът следвало да
съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочвали взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определение в приложение №1 начин. Излага
доводи, че спазването им давало информация на потребителя какъв е размерът на ГПР и
общата дължима сума по кредита. Поддържа, че по процесния договор липсвало методика
на формиране на ГПР по кредита – кои компоненти са включени в него и как се формирали,
като по този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв е реално
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Поддържа се, че разпоредбите в глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора
за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл.22 от ЗПК, когато не са
спазени разпоредбите посочени в него договорът е недействителен. Според т.9 и т.10 на
чл.11 ЗПК договорът трябвало да съдържа лихвения процент по кредита, периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и ГПР по кредита и
общата сума, дължима от потребителя.
Посочва, че няма законова пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен
процент на БНБ + 10 пункта надбавка, съгласно чл.10 ал.2 от ЗЗД. Сочи, че максималният
размер на договорната лихва е ограничен с нормата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която страните
можели свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави. Твърди се, че за противоречащи на добрите нрави се считали сделки, с които
неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
Излагат се съображения, че съгласно в погасителния план в Приложение №1 от
процесния договор е упомената сума в размер на 1224,00 лв., която ищцата трябвало да
заплати, като е включена и вноската с неустойка. Поддържа, че неустойката е акцесорно
съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира
определена парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното
главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Посочва, че за да
възникне право на неустойка, уговорката за дължимостта й не трябвало да противоречи на
императивни правни норми на закона и добрите нрави , разглеждани като неписани морални
закони, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и
търговските правоотношения. Поддържа, че противоречието й със закона и/или добрите
нрави прави неустойката нищожна на основание чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД и възпрепятства
възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Поддържа, че съгласно чл.21 ал.2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора ппо – голямо
от посоченото в чл.32 ал.4 нищожна. Посочва, че съгласно чл.32 ал.4 от ЗПК задължението
на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезщетение, възлизало на повече
от 1/3 от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка е нищожна. Твърди
се, че процесната клауза е уговорена в отклонение от функциите й посочени в чл.92 от ЗЗД.
Сочи се, че начислената неустойка увеличавал дълга на заемателя и води до затрудняване на
доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално
принудително събиране, което е и било неоснователно обогатяване на кредитора. Посочва,
че неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени
вреди.
2
Твърди се, че кумулирането на неустойка към погасителните вноски водело до
„скрито“ оскъпяване на кредита, тъй като ГПР нараствало допълнително и обогатявало
неоснователно кредитора, като въвеждало допълнителен източник на доход на
икономически по – силната страна извън посочените ГПЛ и ГПР. Сочи, че неустойката е
извън посочените в чл.19 ал.4 от ЗПК и заобикаля ограниченията посочени в разпоредбата.
По тези и други подробно изложени съображения се иска съда да прогласи
недействителността на процесния договор, тъй като същия съдържал неравноправни клаузи
и в условията на евентуалност клаузата за заплащане на неустойка. Претендира разноски.
В законовоустановеният срок по чл.131 от ГПК ответникът е подал отговор, като
оспорва предявения иск като неоснователен. Поддържа, че на основание чл.26 ал.4 от ЗЗД
недействителността на отделна клауза в договора не влече недействителност на целия
договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея. Посочва, че неустоечната клауза
не е част от съществените параметри на договора, договорена е между страните, за да
обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Оспорва твърдението, че тя
не е включена в ГПР.
Поддържа, че валидността на договора за кредит произтичал от това, че основните
му параметри - главница и лихва са валидно уговорени в изискуемата от закона форма, като
са покрити изискванията на ЗПК.
Сочи, че клаузата, с която е определена и приложена лихвата по кредита е
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език, като лихвата е фиксирана за
целия период, в цифрова стойност, описана в погасителния план.
Оспорва твърдението в исковата молба и посочва, че с клаузата за неустойка не се
заобикаля нормата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а по отношение на формирането на ГПК са спазени
всички, закрепени в чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК изисквания. Поддържа, че в договора за кредит
и в СЕФ е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин е сформиран. Сочи, че при
нормативно определен лимит на ГПК към датата на сключване на договора от 67,15 % и
ГПК определен в процесния договор в размер на 65,66 % се установявало, че ГПР не
надхвърлял пет пъти размер на законната лихва за забава, поради което не било налице
нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК.
Посочва, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, като
кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на
договора. Поддържа, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в
ГПР.
Сочи се, че съгласно чл.19 т.2 от Директива 2008/48/ЕО за целите на изчисляването на
ГПР се определяли общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите,
дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за
кредит. Посочва се още, че неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция е да
обезщети страна по сключения договор. Поддържа, че същата е била уговорена с фиксиран
размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Поддържа, че разходите които се включвали в ГПР са такива, с които кредиторът е
бил наясно към датата на сключване на договора и неустойката е индивидуално уговорена,
дължима след сключване на договора и в случай, че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си.
Поддържа, че възнаградителната лихва е фиксирана за целия срок на договора,
разпределена във всяка една от вноските по кредита, Посочва, че в СЕФ Част II, са посочени
размерът на заемната сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и размерът на
общата сума, която следва да бъде заплатена.
Оспорва твърденията, че ГЛП е в противоречие с добрите нрави, тъй като
3
надвишавал три пъти размер на законната лихва. Сочи, че възнаградителната лихва е част от
ГПР, в същото време в закона е установен максималният размер на ГПР, който към датата на
сключване на договора е 67,15 %, в подкрепа на изложеното е цитирана съдебна практика.
Поддържа, че към момента на сключване на процесния договор потребителят е бил
уведомен за всички възможно суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при
всички възможни хипотези на развитие на отношенията им, чрез индивидуално уговорени
параметри, с възможност на заемателя да се откаже.
Поддържа се, че уговорената неустойка е санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателя не изпълни поети с подписването на договора ангажимент да предостави
на кредитора си посочените в договор обезпечения. Твърди се, че кредитополучателят е
разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.29
ЗПК, като с тази възможност се гарантирали правата на потребителя, в случай че същия
установи, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Посочва се, че
потребителят е имал и възможност да удължи тридневния срок чрез нарочна молба до
кредитора и/или представяне на заместващо обезпечение като издаването на запис на
заповед, като сочи,че в настоящият случай не е налице такова искане.
Сочи, че неустойката е имала предварително определен начален и краен момент,
също така е била с фиксирани параметри за срока на договора, поради което не е налице
противоречие с добрите нрави. Посочва, че съгласно практиката на ВКС кредиторът имал
право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която
същата е била уговорена. Твърди се, че договорената неустойка е компесаторна, в
единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл.79 ал.1 от ЗЗД да иска или реално
изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за
неизпълнението на длъжника компесаторна неустойка.
Поддържа, че не е налице нито една от хипотезите на чл.143 ЗЗП, като още клаузите
са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като давали
яснота на потребителя, предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца, като подчертава, че тази яснота е била налице при сключване на договора.
Оспорва твърденията, че липсвала информация за разходите по връщане на кредита и че е
налице нарушение на чл.143 и чл.146 от ЗЗП.
Поддържа се, че за периода от 2019 г. – 2024 г. ищцата е сключила общо пет договора,
които съдържали клауза за неустойка при не представяне на обезпечение на кредита. Като
наличието на тези договори, за идентични кредитни продукта, всеки от който съдържа
оспорената в производството уговорка размер на задължението на потребителят към
кредитора. Поддържа, че при сключването на всеки следващо договор потребителят е бил
наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка. Посочва,
че ищцата сключвала договори с цел да се обогати за сметка на ответника, като ползвала
кредитите, а след това завеждала дела за недействителност, което противоречало на чл.12 от
ЗЗД. Сочи, че в продължение на 5 г. потребителят ползвал един вид кредитен продукт, респ.
многократно се е запознавал с условията.
По тези и други подробни съображения ответника, моли да бъде отхвърлен като
неоснователен предявения иск. Претендира разноски.
В насрещната искова молба се иска ответницата по насрещния иск да бъде осъдена да
заплати на „Сити Кеш“ ООД сумата от 800,00 лв., представляваща неизплатено задължение
за главница по договор за паричен заем №1160390/03.10.2024, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на завеждане на насрещната исковата молба до окончателното им
изплащане. В условията на евентуалност и на основание чл.55 от ЗЗД вр. с чл. 23 от ЗПК и в
случай, че процесният договор е обявен за недействителен ответницата да бъде осъдена да
заплати 800,00 лв. представляваща неизплатената част от чистата стойност на кредита,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното
4
плащане.
Сочи се, че между страните е сключен Договор за кредит №1160390, по силата на
който ищеца е предоставил на ответницата заемна сума в размер на 800,00 лв., предоставена
й на датата на сключване на договора, като последният служел за разписка за изплатените
суми. Съгласно погасителния план към, договора кредитополучателят следвало да върне
главницата при ГЛП от 50 % на 17 седмични вноски с дата на първо плащане 10.10.2024 г. и
последна вноска на 30.01.2025 г.
Твърди се, че ответницата по насрещната искова молба е в неизпълнение на
задължението си да върне предоставената заемна сума при условията и сроковете на
договора. Посочва, че задължението по кредита е изцяло падежирало, тъй като ответницата
не е направила нито едно плащане.
Посочва, че към датата на депозиране на исковата молба ответницата дължи главница
по кредита в размер на 800,00 лв., което обуславяло правния интерес от предявяване на иска.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба.
Посочва се, че ако бъде уважен иска за обявяване на нищожността на процесния договор
ответницата да бъде осъдена да заплати чистата стойност на кредита в размер на 800,00 лв.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното
плащане. Сочи, че искът е основателен, като признава, че дължи единствено сумата от
800,00 лв., неизплатена все още главница. Поддържа изложените твърдения и доказателства
с предявената искова молба. Претендира разноски.
В проведеното по делото открито съдебно заседание страните не се явяват и не
изпращат процесуални представители. По делото са депозирани писмени молби от всяка от
страните, с които последните изразяват становищата си по същество, представят списъци с
разноски и претендират тяхното присъждане.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на 235 ГПК,
установи от фактическа и правна страна следното:
По предявения главен иск:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
(Договор за потребителски кредит № 1160390 към искане № 9460302 от 03.10.2024 г. ведно с
Приложение 1 - Погасителен план към договор за кредит № 1160390, Стандартен европейски
формуляр /СЕФ/ за предоставяне на информация за потребителски кредити ) се установява,
че между ищцата Ц. П. П. /кредитополучател/ и ответника "Сити Кеш" ООД /кредитор/ е
сключен описания договор и между страните е възникнало облигационно правоотношение.
Съгласно чл. 3 от договора за потребителски кредит № 1160390, ищцата трябва да върне
сума по кредита от 882,94 лева на 17 седмични вноски, първите три от които в размер на
7,78 лв. и следващите 14 вноски в размер на 61,40 лв., с падеж на първа погасителна вноска
– 10.10.2024 г. и дата на последно плащане – 30.01.2025 г., при сума за получаване 800,00
лева, ГПР – 65,66 %, годишен лихвен процент- 50 %. Предвидено е и обезпечение –
поръчител или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя.
В чл. 5, ал. 1 и ал 2 от Договора е предвидено, че страните се споразумяват договорът
за кредит да бъде обезпечен с поне едно от описаните обезпечения – безусловна банкова
гаранция или поръчител в срок до три дни от сключването му. Предвидени са следните
обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период, включващ сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след
падежа на последната редовна вноска и обезпечаваща задължение в размер на два пъти
общата сума за плащане по договора, включваща освен главницата, също така и лихвата или
2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
5
следните условия: имат осигурителен доход общо размер на най-малко 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за кредит, сключени с
кредитора; не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които
е налице неизпълнение; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от "Редовен", както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответен документ за размера на получавания от тях доход.
В чл. 11, ал. 1 е предвидено, че при неизпълнение на чл. 5, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 341,06 лева. Съгласно чл. 11, ал. 2 от договора страните
са постигнали съгласие в тези случаи дължимата неустойка да бъде заплатена разсрочено.
Представен е и погасителен план към договор за потребителски кредит № 1160390,
видно от който общият размер на погасителната вноска с включена неустойка възлиза на
72,00 лв., респ. всички плащания по договора с включена неустойка възлизат на 1224,00 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, за прогласяване недействителността на сключен между страните договор за
потребителски кредит № 1160390/03.10.2024г., а при условията на евентуалност – иск за
прогласяване недействителността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски
кредит № 1160390, които са процесуално допустими.
Разгледан по същество, предявеният главен иск е изцяло основателен, като
съображенията за това са следните:
Изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. СЕС многократно е
подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да
компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този
смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищцата има качеството на потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
това понятие и според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива
стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. На ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
6
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт.
Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният
договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна-
кредитор клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите членки
са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните
клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е
длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1,
пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 11 от договор за потребителски кредит №
1160390/03.10.2024г., според която се дължи неустойка в размер на 341,06 лева, при
неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение, а именно на поръчител,
който да отговаря едновременно на посочените в чл. 5, ал. 1, т. 2 от договора условия или
безусловна банкова гаранция – чл. 5, ал. 1, т. 1, се намира в пряко противоречие с
преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му – 341,06 лева при
главница от 800,00 лв., няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна
функции.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
7
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл. 11 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя,
то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка,
договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но поръчителят/ите трябва да
отговаря/т на множество изисквания – за изключително висок осигурителен доход,
надвишаващ размера на минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да
не са поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този
поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател. Налагането на тези
специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще препятства
всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в
затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по- малко да намери такъв,
който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени
условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора не е предвидена, от което
следва, че всъщност реална възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка не
му е предоставена. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще
възникне в сферата на кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като
сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка
погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към договор за потребителски
кредит № 1160390.
При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 341,06 лева /при главница
от 800,00 лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за
обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя противоречи на
справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо
тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна
лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т. нар. "неустойка", която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният
лихвен процент няма да е посочения 50,00 %, а следва да е много по-голямо число, ако в
него участва и вземането от 341,06 лева, формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР, разписана в
чл. 3. 5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не включва т.нар. от него "неустойка"
към ГПР, като по този начин се заобиколя нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като разписаните
предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и лихва.
8
Съгласно чл. 19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. По този начин съдът намира, че
се заобикаля ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР.
Доколкото в случая неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част
от ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С
размера на неустойката, ГПР от 65,66 % би нараснал допълнително и то значително, без за
този извод да са необходими специални знания. Това не е сторено, поради което е налице и
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до
пет пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за
неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по
договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време
представлява около 30 % от отпуснатата в заем парична сума и при включването му в
годишния процент на разходите, размерът му значително би надхвърлил максимално
регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните постановки на
ЗПК. Приложим е в случая чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването му. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по
- специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител
по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието
на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя. Освен това, уговорената в договора възнаградителна
лихва от 50,00 %, според настоящия съдебен състав и доколкото на годишна база размерът й
надвишава законовоустановения размер на законната лихва, също така накърнява добрите
нрави. Казаното налага извод, че и тя е нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-
12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
9
Както бе изложено по-горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В
случая ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е
във фиксиран размер от 65,66 %, а пък ГЛП е 50,00 %, като липсва ясно разписана методика
на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна фиксирана лихва, не е
ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото основание.
Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 ЗПК, следва да се приеме договорът за потребителски кредит за недействителен
на основание на чл. 22 ЗПК.
С оглед всичко изложеното дотук, съдът намира, че предявеният главен иск е
основателен и като такъв, същият следва да бъде уважен. Предвид уважаването на главния
иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално предявения такъв, доколкото за него не се е
сбъднало съответното процесуално условие за разглеждането му.
По насрещния иск за заплащане сумата 800,00 лева, представляваща неизплатено
задължение за главница по договор за паричен заем №1160390/03.10.2024 г., ведно със
законната лихва, считано от 29.04.2025 г. до окончателното й изплащане. Предвид
изложените по-горе доводи, съдът счита, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен. Последиците от недействителността на договора са визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно - възстановяване само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други
разходи. В този смисъл е и Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 – ако
договорът за потребителски кредит е недействителен, подлежи на връщане само чистата
стойност на кредита, но не и лихва и други разходи по кредита. Съгласно Решение на СЕС
от 15.06.2023 г. по дело C-520/21 при недействителност на потребителския договор
кредиторът няма право на обезщетение, надхвърлящо чистата стойност на кредита и
законната лихва за забава от поканата за плащане. Предмет на претенция е сумата в размер
на 800,00 лв. С оглед така установеното, предявения иск за главница следва да бъде уважен в
пълен размер.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и за двете страни се поражда право на разноски.
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адв. Л. Б. претендира адвокатско възнаграждение като
процесуалния представител на ищцата. Съгласно трайно установената съдебна практика,
обективирана в Определение №1087/20.11.2023г., постановено по ч.т.д. № 1202 по описа за
2023г. на ВКС, I-во т.о., Определение № 146/04.04.2022 г. по ч..т.д. № 358/2022 г. на ВКС, II
т.о., Определение № 77/24.02.2022 г. по ч.т.д. № 1692/2021 г. на ВКС, I т.о. и Определение №
404/26.10.2020г. по ч.гр.д. № 2883/2020 г. на ВКС, IV г.о., адвокатското възнаграждение се
преценява съобразно материалния интерес и се определя за всеки от съединените искове
минималното възнаграждение, след което се формира общия му размер при разпределяне на
отговорността за разноски. Съгласно задължителните разяснения в т.3 от ТР №6/2013г. по
т.д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС при преценка наличието или липсата на прекомерност по
смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът следва да вземе предвид фактическата и правна
сложност на делото, както и осъществените от процесуалния представител правни действия.
Относно значимостта на фактическата и правна сложност на делото като критерий при
преценка за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е
10
формирана и постоянна практика на ВКС с Определение №107/25.03.2021г. по ч. гр. д.
№3467/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., Определение №183/09.05.2016г. по ч. гр. д. №1460/2016г.
на ВКС, ГК, ІІІ г.о., Определение №150/24.04.2020г. по ч. т. д. №2924/2019г. на ВКС, ТК, І
т.о., Определение №68/07.02.2020г. по ч. т. д. №508/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други. Съдът
при разрешаването на спора е взел предвид задължителните тълкувания, обективирани в
Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, според което приетата от Висшия
адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно
задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и
пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване
на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по
отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на "легитимни цели". Цената на услуга, която е определена в споразумение
или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна
цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява
сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, пар. 1 ДФЕС и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че националният съд е длъжен да откаже
да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз
основа на тези съображения СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно
която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-
нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с
оглед на целта" по см. на чл.101, пар.1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не
е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална
правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.101, пар.1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
С оглед цитираната задължителна съдебна практика настоящият съдебен състав намира,
че определените с Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждение, от една страна, не са задължителни при договаряне на хонорара между
страните по договора за правна услуга, а от друга страна - не обвързват съда при определяне
на адвокатски хонорар в хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗАдв, но същите следва да бъдат
разглеждани като индикативни за цената на адвокатския труд за предлаганата услуга. В този
смисъл е и актуалната съдебна практика, обективирана в Определение №2971/15.11.2024 по
дело т.д. №1923/2024 на I т.о. на ВКС и Определение №50015/16.02.2024г. по т. д.
№1908/2022г. на I т.о. на ВКС, в които се приема, че размерите, посочени в Наредба
№1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, могат да служат
единствено като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, но без да са
обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в
НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от
значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената
работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Вземайки предвид
посоченото, настоящата съдебна инстанция формира извод, че за размера на хонорара на
процесуалния представител на ищеца по предявените обективно кумулативно съединени
искове след преценка на защитавания интерес, стойността на договора, правната и
фактическа сложност на делото, на реално извършените дейности от пълномощника на
ищеца, като е отчел факта, че делото се е развило в едно открито съдебно заседание,
процесуалният представител на ищеца е депозирал молба по хода на делото и съществото на
11
спора. При определяне адвокатския хонорар съдът е взел предвид и икономическите
отношения в страната, характеризиращи се с неизменно повишаване на цените на стоките и
услугите, като темпът на нарастването им е устойчив, както и фактът, че присъдените
разноски представляват брутно възнаграждение, което следва да бъде обложено с данъци от
страна на адвоката. Във връзка с, което следва да бъде определено адвокатско
възнаграждение в размер на 480,00 лева с включен ДДС, с оглед фактическата и правна
сложност на делото (касае се за еднотипни дела с еднотипни доводи), проведено е само едно
съдебно заседание, в което адвокатът на ищцата не се е явил, а е депозирал становище.
В настоящото производство на основание чл.83 ал.2 от ГПК, ищеца е освободен от
заплащане на такси и разноски, поради което на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът
„Сити Кеш“АД следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд – Б.С. държавна
такса в размер на 50,00 лв.
За предявения насрещен иск са представени доказателства за заплатена държавна такса
в размер на 50,00 лв. и претендирано адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв.
Следва да бъде отбелязано, че ответникът по насрещния иск (потребителят) е станал
причина за завеждане на делото. От недобросъвестното поведение на потребителя,
изразяващо се в невръщане на главницата по договора – чистата стойност на кредита, не
може да следва благоприятно положение за неосъждане за направени от ищеца по
насрещния иск разноски по този иск. Именно подаването на главния иск от потребителя е
причината за подаване на насрещния иск от кредитора, поради което потребителят е станал
причина за завеждане на насрещния иск.
Обстоятелството, че ищецът по първия иск е освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК
от внасяне на такси и разноски в производството по делото, не го освобождава от
отговорността му за съдебните разноски, направени от ищеца по насрещния иск /в този
смисъл Определение № 629 от 01.11.2011 г. по ч. гр. д. № 440/2011 г. на ВКС, Определение
№ 399 от 08.11.2016 г. по гр. д. № 2862/2016 г. на ВКС и други/.
На ищеца по насрещния иск ответницата П. следва да заплати сторените разноски за
държавна такса и за адвокатско възнаграждение в размер на 530,00 лв.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за потребителски кредит №
1160390/03.10.2024 г., сключен между Ц. П. П. с ЕГН ********** гр.Б.С., ул.“Х.К.“№51,
вх.А, ет.1, ап.1 и „Сити Кеш“ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.С., район Младост, бул. „Цариградско шосе“№115Е, ет.5 на правно основание чл. 26, ал. 1,
вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и ОСЪЖДА, на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал.
1 ЗЗД, вр. с чл.86 ЗЗД вр. с чл.9 ЗПК, Ц. П. П. с ЕГН ********** гр.Б.С., ул.“Х.К.“№51, вх.А,
ет.1, ап.1 да заплати на „Сити Кеш“ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.С., район Младост, бул. „Цариградско шосе“№115Е, ет.5 сумата от 800,00 лева
– главница по договор за потребителски кредит № 1160390/03.10.2024 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., Сити Кеш“ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.С., район Младост, бул. „Цариградско шосе“№115Е, ет.5
да заплати на адв. Л. Б. от САК, със служебен адрес гр.С., ул. „Триадица“№5Б, ет.3, офис
311, сумата от 480,00 лева, представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана
безплатна правна помощ на ищцата Ц. П. П. с ЕГН ********** по настоящото дело.
12
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.6 от ГПК Сити Кеш“ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.С., район Младост, бул. „Цариградско шосе“№115Е, ет.5
да заплати по сметка на Районен съд – Б.С., сумата от 50,00 лв. – дължима държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Ц. П. П. с ЕГН ********** гр.Б.С.,
ул.“Х.К.“№51, вх.А, ет.1, ап.1 да заплати на Сити Кеш“ООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр.С., район Младост, бул. „Цариградско шосе“№115Е, ет.5, сумата от
530,00 лева, представляваща сторени съдебно деловодни разноски в настоящото
производство по уважения насрещен иск.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването
му с въззивна жалба пред Окръжен съд -Враца.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Б.С.: _______________________
13