№ 14468
гр. София, 23.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:АНГЕЛИНА К. БОЕВА
при участието на секретаря В.Т.Е.
като разгледа докладваното от АНГЕЛИНА К. БОЕВА Гражданско дело №
20211110127122 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Топлофикация-Враца”
ЕАД срещу Д. В. Т., с която са предявени кумулативно обективно съединени искове, както
следва: иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и
сл. ЗЕ за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца
за сумата в размер на 209,68 лева, представляваща ½ част от стойността на доставена
топлинна енергия през периода от 30.11.2017 г. до 30.06.2020 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до
окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на вземане
на ищеца за сумата в размер на 32,09 лева, представляваща лихва за забава върху главницата
за периода от 31.12.2017 г. до 01.09.2020 г.
В исковата молба се твърди, че ответницата Д. В. Т. била клиент на топлинна енергия
по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, поради което за нея били приложими всички нормативни
актове в областта на енергетиката. За процесния период били в сила Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация Враца“ ЕАД на
потребители в гр. Враца, приети с Решение по т. 1 от Протокол от 02.10.2007 г. на Съвета на
директорите на „Топлофикация-Враца“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ – 004 от
07.01.2008 г. на ДКЕВР. Ответницата ползвала доставената от ищеца топлинна енергия до
следния топлоснабден имот, а именно: апартамент № 33, находящ се в гр. Враца, АДРЕС,
през периода от 30.11.2017 г. до 30.06.2020 г., но не бил заплатила цената на същата.
Въпреки многократните покани, до настоящия момент задълженията не били заплатени. За
вземанията си ищцовото дружество депозирало заявление за издаване на заповед за
изпълнение, което било уважено и била издадена заповед за изпълнение на парично
1
задължение по чл. 410 ГПК от 14.01.2021 г. по ч. гр. д. № 51748 по описа за 2020 г. на
Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав. Ответницата възразила в
срока по чл. 414 ГПК, което наложило предявяването на настоящите искове от ищеца. Ето
защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените искове.
Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответницата Д. В. Т. за
отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез адв. И. Н..
Процесуалният представител оспорва исковете по основание, но не и по размер. Оспорва
ответницата да е титуляр на право на собственост или вещно право на ползване върху имота
през исковия период. Твърди, че по делото не били представени никакви доказателства в
тази насока. Оспорва между ищеца и ответницата да са съществували облигационни
отношения през процесния период. Твърди наличието на противоречие между Закона за
защита на потребителите и Закона за енергетиката, като предимство имал първият. Съгласно
чл. 62 ЗЗП ответницата не дължала заплащане на топлинна енергия, която не била поръчала.
Оспорва и акцесорната претенция за лихва за забава, тъй като не било доказано поставянето
на ответницата в забава по отношение на претендираната главница. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
присъждане на дължимото за настоящото и за заповедното производство адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
В съдебно заседание ищецът „Топлофикация-Враца” ЕАД, редовно призован, не
изпраща представител.
В съдебно заседание ответницата Д. В. Т., редовно призована, не се явява и не се
представлява. Депозирана е молба от адв. Н., в която моли съда да отхвърли изцяло
предявените искове по съображения, изложени в отговора на исковата молба, които
поддържа изцяло. Претендира направените по делото разноски съгласно представен списък
по чл. 80 ГПК.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното.
Видно от приложеното по делото удостоверение, издадено от Агенция по вписванията,
ищцовото дружество е търговец с предмет на дейност производство на топлинна енергия,
комбинирано производство на електрическа и топлинна енергия, пренос на топлинна
енергия и други дейности и услуги, обслужващи основните дейности, както и всяка друга
дейност, която не е забранена от закона.
От приет по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот
********************************** г. по описа на нотариус Р. С., с район на действие
Врачански районен съд, се установява, че на 26.09.1991 г. Л.И.Б. дарила на дъщерите си –
ответницата Д. В. Т. и Г. В. Т. процесното жилище, като дарителката си запазила правото,
докато е жива, да ползва и живее в стаята (спалнята), както и наравно с надарените да
2
ползва сервизните помещения. По делото не се установява през процесния период правото
на собственост да е било прехвърлено от ответницата или да е било учредено вещно право
на ползване в полза на трето лице.
Приети са като доказателство Общи условия на договорите за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Топлофикация Враца“ ЕАД на потребители в гр. Враца, приети
с Решение по т. 1 от Протокол от 02.10.2007 г. на Съвета на директорите на „Топлофикация
Враца ” ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-004 от 07.01.2008 г. на ДКЕВР, на основание чл.
150, ал. 1 ЗЕ. По делото няма данни ответницата да е изразила несъгласие с тях и да е
предложила на топлопреносното предприятие специални условия, които да са намерили
отражение в подписано между страните писмено допълнително споразумение (чл. 150, ал. 3
ЗЕ). Следователно, приложените по делото Общи условия влезли в сила 30 дни след първото
им публикуване, без да било необходимо изрично писмено приемане от клиентите на
„Топлофикация Враца” ЕАД. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия купувачите
били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасяли, а дължимата сума от изравнителните сметки
– в 30-дневен срок след датата на издаване на дебитни известия. В ал. 3 на същата
разпоредба е предвидена възможността купувачите да предявяват възражения до продавача
за начислената сума за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който
се отнасяли. Съгласно ал. 6 на чл. 32 от общите условия при неизпълнение в срок на
задълженията по ал. 1, купувачите заплащали на продавача обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата до момента на заплащането на топлинна енергия.
По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия
спор.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
Релевираните по делото правоотношения между страните са нормативно регулирани от
разпоредбите на Закона за енергетиката (обн. ДВ, бр. 107 от 09.12.2003 г.), Наредба № 16-334
от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.) и Общи условия на договорите за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация Враца“ ЕАД на потребители в гр.
Враца, приети с Решение по т. 1 от Протокол от 02.10.2007 г. на Съвета на директорите на
„Топлофикация Враца ” ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-004 от 07.01.2008 г. на ДКЕВР.
По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 и сл. ЗЕ:
Основният спорен въпрос, който е от съществено значение за изхода на делото, е имала
ли е ответницата качеството „клиент на топлинна енергия“ през исковия период за
процесния имот. Съдът намира, че на този въпрос следва да бъде отговорено положително,
като съображенията за това за следните. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединена към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
3
и са длъжни да заплащат цена за топлинна енергия. Следователно, по правило страна
(купувач) в правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди са
собственикът или титулярят на вещното право на ползване върху топлоснабдения имот и те
дължат цената на доставената топлинна енергия. При определени условия съгласно
задължителната съдебна практика клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да
бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тези въпроси са
разгледани в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г.,
ОСГК, ВКС.
Когато върху имота има учредено вещно право на ползване, се поставя въпросът как се
разпределя отговорността за задълженията за топлинна енергия между собственика и
вещния ползвател на топлоснабдения имот. Законът не урежда солидарната им отговорност,
поради което ищецът следва да потърси вземането си от един от тях. В съдебната практика
се приема, че в този случай клиент на топлинна енергия и страна в облигационното
отношение с топлофикационното дружество пак по правило следва да е титулярят на
вещното право на ползване. И това е така, защото съгласно чл. 57, ал. 1 ЗС ползвателят е
длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на имота. Вещното право на ползване
дава изключително право на титуляря му да владее и ползва имота, като лишава собственика
от тези правомощия и той остава притежател само на т. нар. гола собственост.
Следователно, след като само вещният ползвател извлича ползите от вещта, е оправдано
именно той да понесе цялата тежест във връзка с ползването й. В подкрепа на това
становище е и разпоредбата на § 1, т. 2а ДР ЗЕ, която предвижда, че „битов клиент“ е
клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Когато обаче собственикът не е лишен от своите правомощия да владее и ползва имота,
както е в настоящия случай, тогава е налице изключение от цитираното по-горе правило и
отговорност за натрупаните задължения за топлинна енергия следва да носи именно той. По
делото безспорно се установява от представения по делото нотариален акт за дарение, че
ответницата, заедно със своята сестра, са придобили правото на собственост върху
процесното жилище. Направените в отговора на исковата молба възражения, че ответницата
не била собственик на имота, са неоснователни. Дарителят Лиляна Брънзова действително
си запазила пожизненото право на ползване, но само върху една стая от процесното жилище
и сервизните помещения и то наравно с дарените – нейни деца. Ответницата по никакъв
начин не е била лишена от ползването на имота и не може да се каже, че същата е била
притежател само на т. нар. гола собственост. Следователно, няма основание Д. Т. да бъде
освободена от отговорността да заплаща разходите, свързани с ползването на имота,
включително за потребената топлинна енергия, пропорционално на квотата й в
собствеността. Направените в тази насока възражения в отговора на исковата молба не може
да бъдат приети.
В нотариалния акт за дарение не е посочено при какви квоти е прехвърлено правото на
4
собственост върху процесното жилище в полза на ответницата и нейната сестра. С оглед
разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗС частите на съсобствениците се считат равни до доказване на
противното. В настоящия случай няма данни, а и твърдения частите на двете съсобственици
да са различни от предвиденото в закона. Следователно, всяка от сестрите притежава по ½
идеална част от имота, колкото е претендирана от ищеца в настоящото производство.
По отношение на възражението, наведено в отговора на исковата молба, че ответницата
не дължала претендираните суми, тъй като представлявали стойност на непоискана услуга,
съдът намира следното. Както отмененият Закон за енергетиката и енергийната ефективност
в чл. 108, така и сега действащият Закон за енергетиката дават право на етажните
собственици да се откажат от ползването на централно отопление, но като се вземат предвид
особеностите на заварените топлоснабдени сгради. Титулярят на права върху отделни
обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в
тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или
от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в
сградата. Дори в процесното жилище да не се ползва топлинна енергия за отопление и за
битово горещо водоснабдяване, ответницата като съсобственик на имота остава клиент на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. В Тълкувателно решение № 2 от
25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК, ВКС е прието, че за отношенията, възникващи
при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на
чл. 62, вр. § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Направеното в тази връзка възражение в отговора на исковата молба е неоснователно.
Напълно в синхрон с цитираната задължителна практика на ВКС е и Решение на Съда
(четвърти състав) от 05.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17. В същото Съдът
на Европейския съюз приема, че член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския
парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за
изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива
97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и
2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва
да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че
собствениците на апартамент в сграда – етажна собственост, присъединена към система за
централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите
части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали
доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Член 13, § 2 от Директива
2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно
5
ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги
и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива
2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно
енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна
на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат
национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост
сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата, пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Следователно, от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че през
исковия период съществувало валидно облигационно правоотношение между ищцовото
дружество и ответницата за доставка на топлинна енергия до процесния имот. Доколкото по
делото няма данни, а и твърдения, между страните да е бил сключено писмено
допълнително споразумение, отразяващо предложени от ответницата и приети от ищеца
специални условия (чл. 150, ал. 3 ЗЕ), то към договорното отношение между тях се прилагат
публично известни общи условия от 2008 г., предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР, със съдържание, посочено в чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Т.е. законът урежда
определен вид договори при публично известни общи условия, чието съдържание е
типизирано без практическа възможност за индивидуално разискване на договорните
клаузи. По силата на този договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
ищцовото дружество, в качеството си на продавач, имало задължение през процесния
период да доставя топлинна енергия до имота – собственост на ответницата. Ответницата, в
качеството й на купувач, се задължила да заплаща реално доставената й топлинна енергия по
определена цена и по начин и в сроковете, посочени в действащите общи условия.
Разпоредбата на чл. 156, ал. 1 ЗЕ урежда принципа за заплащане на реално доставената
топлинна енергия до границата на собственост на съоръженията, измерена със средства за
търговско измерване, собственост на топлопреносното предприятие. Съгласно чл. 156, ал. 2,
т. 2 ЗЕ в сгради – етажна собственост тази граница е последната спирателна арматура преди
разпределителната мрежа на сградните инсталации. Това означава, че законът гарантира на
топлопреносното предприятие правото да получи цената на реално доставената до
абонатната станция на сградата – етажна собственост топлинна енергия. А съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сградата – етажна
собственост се извършва по система за дялово разпределение чрез средствата за търговско
измерване на количеството топлинна енергия в абонатната станция, индивидуални
разпределители или топломери, общ водомер за битово горещо водоснабдяване и
индивидуални водомери за топла вода. Общото консумирано количество топлинна енергия в
сграда – етажна собственост, присъединена към една абонатна станция, се разпределя за
горещо водоснабдяване и за отопление (чл. 140а ЗЕ). Топлинна енергия за отопление на
сграда – етажна собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). Всеки потребител на топлинна енергия по смисъла
6
на закона дължи, от една страна, заплащането на топлинната енергия за отопление на своя
имот и топлинна енергия за загряване на консумираната от него вода за битово горещо
водоснабдяване. От друга страна, потребителят дължи и част от топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация, и топлинната енергия за отопление на общите части на
сградата, изчислена пропорционално на отопляемия обем на неговия имот по проект (чл.
143, ал. 5 ЗЕ).
Въз основа на изложеното дотук настоящият съдебен състав приема за безспорно
установено, че през исковия период ответницата потребила топлинна енергия, чиято
стойност дължи на ищцовото дружество, поради което предявеният иск е установен в своето
основание. Ответницата не оспорва количеството на реално доставената до процесния имот
през исковия период топлинна енергия, нейната цена и размера на претендираното вземане,
поради което посочените обстоятелства са отделени от съда като ненуждаещи се от
доказване и е оставено без уважение доказателственото искане на ищеца за допускане на
съдебно-техническа експертиза.
На следващо място, трябва да бъде разгледано възражението, направено в хода на
заповедното производство, за погасяване на част от вземанията на ищеца поради изтекла
погасителна давност. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011
г., ОСГТК ВКС по отношение на претендираната главница, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия, е приложима уредената в чл. 111, б. „в” ЗЗД тригодишна
давност. Доколкото няма данни по делото процесните задължения да са били установени с
влязло в сила съдебно решение, към тях следва да се прилага именно кратката тригодишна
давност. Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск.
А съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен
срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. В настоящия случай заявлението е подадено в съда на
23.09.2020 г. Следователно, тригодишната давност е изтекла за вземанията, чиято
изискуемост е настъпила преди 23.09.2017 г. От представена по делото справка за неплатени
фактури се установява, че вземането по първата от тях, касаеща исковия период, а именно
тази с № **********/30.11.2017 г., е с падеж 31.12.2017 г. Това означава, че към датата на
подаване на заявлението в съда не е изтекла предвидената в закона тригодишна погасителна
давност. Възражението в тази насока е неоснователно и не може да бъде уважено.
От изготвената от ищеца счетоводна справка за задълженията на Д. Т. за топлинна
енергия за исковия период съобразно квотата й в съсобствеността е видно, че същите са в
общ размер на 209,68 лева. По делото няма данни, а и твърдения ответницата да е
извършвала плащания на суми, касаещи исковия период. Следователно, искът по чл. 415, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ се явява основателен и като такъв
следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане на
дължимата сума.
По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
7
Мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на
кредитора от забавата при изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на
законната лихва е функционално обусловено от главния дълг, поради което същото се
присъжда върху признатата за основателна претенция за главницата. Съгласно чл. 86, ал. 1
ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Срокът за погасяване на месечните суми към ищцовото
дружество е определен в чл. 32, ал. 1 от Общите условия – 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасяли. А клаузата на чл. 32, ал. 6 от същите общи условия
предвижда, че при неизпълнение в срок на месечните задължения за топлинна енергия
купувачът заплаща на продавача обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата до момента на заплащането на топлинната енергия. Следователно, падежът на
месечните задължения е точно определен и не зависи по никакъв начин от публикуването на
фактурите на интернет страницата на продавача, както се твърди в отговора на исковата
молба. Съгласно чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е
определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. В този случай не е необходимо
изпращането на покана от кредитора за поставяне на длъжника в забава. Задължението по
първата фактура от исковия период – тази за м. ноември 2017 г., е трябвало да бъде платено в
срок до 30.12.2017 г. Считано от 31.12.2017 г. ответницата вече е била в забава по отношение
на дължимата сума. Крайната дата, до която се дължи законната лихва, е тази, посочена от
ищеца – 01.09.2020 г. Дължимостта и лихвата за забава върху прогнозните месечни вноски,
които са просрочени, не се влияят по никакъв начин от стойността на изравнителните
сметки. Последните не водят до коригиране на месечните вноски със задна дата. Ето защо
ответницата дължи лихва върху месечните суми съгласно издадените фактури, считано от
падежа на всяко отделно вземане. От представената от ищеца справка за задълженията на
ответницата се установява, че общият размер на мораторната лихва върху месечните суми,
начислена за периода от 31.12.2017 г. до 01.09.2020 г., възлиза на 32,09 лева. Посоченият
размер не се оспорва от ответницата, поради което е отделен от съда като ненуждаещ се от
доказване. По делото няма данни за погасяване изцяло или от части на претендираната
мораторна лихва.
С оглед изложеното искът по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява
основателен и също следва да бъде уважен изцяло.
По отношение на разноските:
В исковата молба ищецът е направил искане за присъждане на направените съдебни
разноски и на юрисконсултско възнаграждение, но не е представил списък по чл. 80 ГПК. В
заповедното производство ищцовото дружество е извършило разноски в общ размер на 75
лева, от които 25 лева за внесена държавна такса и 50 лева за юрисконсултско
възнаграждение. Посочените разноски не са оспорени от ответницата, а и същите са в
минимален размер. В исковото производство разноските са следните: 75 лева за довнесена
държавна такса и 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, изчислено съгласно чл. 78,
ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 24.01.2017 г.), вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр.
8
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. С оглед изложеното, предвид
изхода на настоящия спор и приетото в т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, ответницата Д. В. Т. следва да бъде осъдена да заплати
на ищцовото дружество сумата в общ размер на 250 лева, представляваща направените в
заповедното и в исковото производства съдебни разноски за внесена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че съществуват следните вземания на
„Топлофикация-Враца” ЕАД, ЕИК *********, представлявано от изпълнителния директор
Р.И.М., със седалище и адрес на управление гр. Враца, ул. „Максим Горки“ № 9, срещу Д. В.
Т., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. София, АДРЕС, както следва: по иска с правно
основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ за сумата
209,68 (двеста и девет лева и 68 ст.) лева, представляваща ½ част от стойността на доставена
топлинна енергия през периода от 30.11.2017 г. до 30.06.2020 г. до следния топлоснабден
имот, а именно: апартамент № 33, находящ се в гр. Враца, АДРЕС, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
23.09.2020 г. до окончателното изплащане на дължимата сума; и по иска с правно
основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 32,09 (тридесет и два лева и
09 ст.) лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 31.12.2017 г. до
01.09.2020 г., които вземания са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 14.01.2021 г., издадена по ч. гр. д. № 51748 по описа за 2020 г. на
Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, Д. В. Т., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. София, АДРЕС, да заплати на „Топлофикация-Враца” ЕАД, ЕИК
*********, представлявано от изпълнителния директор Р.И.М., със седалище и адрес на
управление гр. Враца, ул. „Максим Горки“ № 9, сумата 250 (двеста и петдесет) лева,
представляваща направените в заповедното и в исковото производства съдебни разноски за
внесена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Заверен препис от решението да се приложи по ч. гр. д. № 51748 по описа за 2020 г. на
Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9