№ 2241
гр. Варна, 16.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 18 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Йоана Н. Вангелова
при участието на секретаря Антоанета Ив. Димитрова
като разгледа докладваното от Йоана Н. Вангелова Гражданско дело №
20243110102344 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 234, ал. 8 във вр. с чл. 190, ал. 2 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Ищецът Д. В. В. твърди, че за периода от 01.02.2021 г. до 05.10.2022 г.
/когато е прекратено служебното правоотношение/ е полагал труд като старши
полицай в ********* – Варна с основно месечно възнаграждение в размер на
1126 лева. Посочва, че е бил със статут на държавен служител и е работел на
12-часови смени, установени по предварително одобрен график.
Излага, че през горепосочения период е изпълнявал служебните си
задължения като водач на служебно куче, което е потенциален източник на
инфекциозни и паразитни заболявания. Поддържа, че е работил в опасна среда
– при гранични нива на амоняк и в контакт с микроорганизми, които могат да
предизвикат инфекция. Предвид изложеното счита, че е имал право на
допълнителен платен годишен отпуск по чл. 190, ал. 2 ЗМВР. Заявява, че
съгласно Заповед № 8121з-315/23.03.2021 г. е определен допълнителен
годишен отпуск в размер на 10 дни на служителите, работещи в пряк контакт с
биологични обекти и части от тях, създаващи риск от възникване на
инфекции.
Ищецът твърди, че не е ползвал отпуск по чл. 190, ал. 2 ЗМВР за 2021 г.
/9 дни/ и 2022 г. /8 дни/, поради което работодателят му дължи обезщетение в
размер на общо 947 лева. Претендира и обезщетение за забава в размер на
общо 183.99 лева, начислено за периода от 01.01.2022 г. до 23.02.2024 г.
Отправя искане до съда за осъждане на ответника да му заплати
следните суми:
1) сумата от 947 лева, представляваща обезщетение за неползван платен
1
годишен отпуск за работа при специфични условия и рискове за живота и
здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени,
независимо от предприетите мерки, 17 дни за периода от 01.02.2021 г. до
05.10.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване
на исковата молба – 27.02.2024 г., до окончателното изплащане;
2) сумата от 183.99 лева, представляваща обезщетение за забава,
начислено върху главницата за периода от 01.01.2022 г. до 23.02.2024 г.
Претендира присъждане на извършените по делото разноски.
С протоколно определение от 07.02.2025 г. е допуснато изменение на
предявените искове, както следва: искът с правно основание чл. 234, ал. 8 във
вр. с чл. 190, ал. 2 ЗМВР е увеличен на сума в размер на 1504.54 лева, а искът с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е увеличен на сума в размер на 297.94 лева.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Областна дирекция на МВР - Варна
не е депозирал писмен отговор.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не изпраща
представител,
Ответникът, чрез процесуалния си представител, оспорва предявените
искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 190, ал. 2 ЗМВР, на която ищецът се
позовава, държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 имат право на отпуск за
работа при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не
могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от
предприетите мерки, при условията и в размерите, предвидени в Кодекса на
труда.
Правото на този вид допълнителен платен годишен отпуск е
регламентирано в чл. 156 КТ, ал. 2 от който предвижда, че видовете работи, за
които се установява той, се регламентират с нарочна наредба на Министерския
съвет. В изпълнение на законовата делегация с ПМС № 267 от 12.12.2005 г. е
приета Наредба за определяне на видовете работи, за които се установява
допълнителен платен годишен отпуск. Съгласно чл. 2 от Наредбата сред
лицата, на които се полага разглежданият вид платен годишен отпуск попадат
тези, извършващи работа в контакт с биологични материали, течности и
секрети, създаващи риск от възникване на инфекции /т. 10/, в контакт с
биологични агенти в клинични лаборатории, лаборатории по микробиология,
по вирусология и по паразитология; в центрове и структури за трансфузионна
хематология; в диализни центрове и структури за диализно лечение; в
структури на лечебни и здравни заведения, в които се обслужват болни от
заразни и паразитни болести, включително туберкулоза, както и с животни,
експериментално заразени с биологични агенти /т. 11/.
Съгласно чл. 190, ал. 6 ЗМВР редът за ползване на отпуските по ал. 1 и 2
2
се определя със заповедта по чл. 189, ал. 7 ЗМВР. Към доказателствата по
делото са приобщени действалите за процесния период Заповед №8121з-
1529/05.12.2018 г. и Заповед №8121з-315/23.03.2021 г. на Министъра на
вътрешните работи /л. 51-66/. Изрично т. 24.1 във вр. с т. 20.3 от Заповед
№8121з-1529/05.12.2018 г., респ. т. 26.1 във вр. с т. 20.3 от Заповед №8121з-
315/23.03.2021 г. предвиждат, че държавните служители с право на отпуск по
чл. 190, ал. 2 ЗМВР се определят със заповед на ръководителите на структури
по чл. 37 ЗМВР след консултации с представители на синдикалните
организации, звено „Ведомствена служба по трудова медицина“ комитета по
условия на труд в съответната структура и в съответствие с оценката на риска.
В случая по делото не се спори, че ищецът е работил като държавен
служител в МВР през исковия период. Посоченото обстоятелство се
потвърждава и от приложената на л. 75-76 от делото кадрова справка, видно
от която считано от 15.04.2015 г. същият е заемал длъжността „старши
полицай“ във взвод „*******“ на ******* към отдел *******-Варна, като
служебното му правоотношение е прекратено считано от 05.10.2022 г. по
негово желание на основание чл. 225, ал. 1, т. 4 ЗМВР. Спорът по делото е
съсредоточен върху въпроса дали заеманата от ищеца длъжност през
процесния период е свързана с полагането на „работа при специфични
условия и рискове за живота и здравето“ по смисъла на чл. 190, ал. 2 ЗМВР.
От анализа на нормативната уредба следва, че правото на разглеждания
вид допълнителен платен отпуск е обусловено от специфичния характер на
извършваната работа, която поради естеството си създава значим и
неотстраним риск за живота и здравето на съответните служители.
Настоящият съдебен състав намира, че извършваната от ищеца работа
като водач на служебно куче не съставлява такава, създаваща подобен риск, и
не попада сред лимитативно изброените видове работи в издадената в
изпълнение на законовата делегация на чл. 156, ал. КТ наредба. Сама по себе
си работата с животни не предполага непременно опасност за здравето при
липсата на доказателства за конкретен риск. В разглеждания случай
работодателят има задължение да осигури здравословни и безопасни условия
на труд, в т. ч. чрез медицинско обслужване и обезпаразитяване на служебните
кучета и провеждане на профилактични прегледи на служителите. Самите
служители също са обвързани от задължение да спазват съответните хигиенни
изисквания, които да го предпазват от инфекции. Не са ангажирани
доказателства нито дори се твърди животните, с които ищецът е работил, да са
били болни или да са били преносители на инфекциозни или паразитни
заболявания. В исковата молба е налице позоваване единствено на
потенциална опасност от такива, която би могла да бъде преодоляна
посредством спазване на установените от работодателя правила за
безопасност и хигиена.
По делото не се установява и наличието не втората предпоставка за
възникване на правото на допълнителен отпуск по чл. 190, ал. 2 ЗМВР, а
именно - издаването на заповед, с която заеманата от ищеца длъжност да е
определена като такава, за която се полага този вид отпуск.
3
Поради изложените съображения ищецът не е имал право на
допълнителния отпуск по чл. 190, ал. 2 ЗМВР, респ. в негова полза не е
възникнало вземане за обезщетение за неползването на такъв при
прекратяване на служебното му правоотношение. Следователно предявеният
главен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Предвид акцесорния
му характер на отхвърляне подлежи и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на
ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева, определено на основание чл. 78, ал. 8
ГПК вр. чл. 25 от Наредба за заплащане на правната помощ
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр.
*******, срещу О.***, с адрес: гр. *******, обективно кумулативно
съединени осъдителни искове, както следва: с правно основание чл. 234, ал.
8 във вр. с чл. 190, ал. 2 ЗМВР за сумата от 1504.54 лева /хиляда петстотин
и четири лева и петдесет и четири стотинки/, представляваща обезщетение за
неползван платен годишен отпуск за работа при специфични условия и
рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени
или намалени, независимо от предприетите мерки, 17 дни за периода от
01.02.2021 г. до 05.10.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано
от предявяване на исковата молба – 27.02.2024 г., до окончателното й
изплащане; с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 297.94 лева
/двеста деветдесет и седем лева и деветдесет и четири стотинки/,
представляваща обезщетение за забава, начислено върху главницата за
периода от 01.01.2022 г. до 23.02.2024 г.
ОСЪЖДА Д. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. *******, ДА
ЗАПЛАТИ на О.***, с адрес: гр. *******, СУМАТА ОТ 100 /сто/ лева,
представляваща сторени по делото разноски за юрисконсултско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
4