Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 26.11.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на седемнадесети
ноември през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4616 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 20.01.2020
год., постановено по гр.дело №76763/2018 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу „С.“ ЕООД искове, че ответникът дължи на ищеца сумата от 767.53 лв. – главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия през периода от м.юни 2015 год. до м.октомври 2015 год., както
и стойност на изравнителни сметки №********** от 30.09.2015 год. за периода от
м.юли 2014 год. до м.март 2015 год., №********** от 30.09.2015 год. за периода
от 01.04.2015 год. до 30.04.2015 год. и №********** от 31.08.2016 год. за
периода от 01.10.2015 год. до 31.10.2015 год. и сумата от 200.48 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 31.07.2015 год. до 10.07.2018 год., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 47364/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 30 с-в – 19.07.2018 год. до окончателното й изплащане, за които суми е
била издадена заповед за изпълнение, като ответникът „С.“ ЕООД е осъден да заплати
на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по
делото и направените разноски в заповедното производство в общ размер на 550
лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „С.“ ЕООД.
Жалбоподателят поддържа, че СРС допуснал процесуално нарушение като приел, че
всички съобщения са връчени на ответника при условията на чл. 50 ГПК, въпреки
че в заповедното производство бил посочен съдебен адрес. Поради това изгубил
възможността да подаде писмен отговор на исковата молба. На следващо място
сочи, че придобил процесния имот едва на 14.08.2014 год., като за периода от
посочената дата до 15.03.2016 год. – когато бил въведен във владение по
изпълнително дело №20168630400008, бил лишен от фактическа власт върху него,
тъй като имотът бил обитаван от трети лица – В.Г.Г.иР.Н.Г./която впоследствие
починала, като неин наследник бил В.Г./. Следователно нямало основания за
ангажирането на отговорността на ответника за заплащането на процесните суми,
тъй като имотът бил във фактическа власт на В.Г., който бил ползвал и
доставената в него топлинна енергия. Отделно от това претендираните вземания
били погасени по давност. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да
бъде потвърдено. Поддържа, че правото на защита на ответника не е било
нарушено. Между страните не бил подписан договор за продажба на топлинна
енергия за стопански нужди, поради което и ответникът, който бил собственик на
процесния имот, се бил обогатил неоснователно за сметка на ищеца и следвало да
му върне това, с което се бил обогатил до размера на обедняването.
Привлеченото от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивните жалби пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният
съд приема, че решението на СРС е недопустимо, поради следните съображения:
Обективните и
субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне
съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално
право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част
и петитума на исковата молба /чл. 127 ГПК – на изискванията в посочената
разпоредба трябва да отговаря и заявлението за издаване на заповед за
изпълнение съгласно чл. 410, ал. 2 и чл. 411 ГПК, като заповедният съд е длъжен
да следи за редовността на заявлението/. Наведените в обстоятелствената част на
молбата фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са
определящи да вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът
трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор.
Предмет на
установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по
смисъла чл. 410 ГПК, респективно по чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл.
415, ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена
заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със
заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на
договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./.
В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за
изпълнение и установителния иск /като няма пречка заявителят да предяви по
исков ред вземане, което е в по-малък размер от това, за което е получил
заповед за изпълнение/.
Искът, предявен
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, се разглежда по правилата на общия исков процес,
като според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 11б от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в
производството по този иск е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане
друг иск на ищеца – чл. 210, ал. 1 ГПК, насрещен иск – чл. 211 ГПК, инцидентен
установителен иск – чл. 212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за
съвместно разглеждане с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. В мотивите на
Тълкувателното решение е посочено, че в производството по иска, предявен по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на
иска по чл. 214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на
друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за
изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго
основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е
издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на
осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на
вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен
иск в това производство.
В разглеждания
случай е видно както от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч.гр.дело №47364/2018
год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в /т.12, абзац І/, така и от обстоятелствената
част и петитума на исковата молба, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и в
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК са предявени искове за съществуване на вземанията,
за които е била издадена заповедта за изпълнение по горепосоченото дело /стр.
2, абзац 2/, че според „Т.С.“ ЕАД ответникът „С.“ ЕООД е ползвал доставена в
процесния недвижим имот топлинна енергия за стопански нужди през процесните периоди,
без да заплаща нейната стойност в размер на 767.53 лв., като по този начин е
спестил разходи, както и че ответникът е изпаднал в забава, поради което дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.07.2015 год. до 10.07.2018
год. в размер на 200.48 лв. Следва да бъде
отбелязано, че ищецът не се позовава на предходно правно основание –
преюдициално договорно правоотношение между него и ответника, каквото не е
възникнало, не се е осъществило или е отпаднало – напротив изрично твърди, че
между страните не е бил сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия
за стопански нужди съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, въпреки че ответникът е бил
длъжен да предприеме необходимите действия за сключването на такъв договор
/които твърдения се поддържат и във въззивното производство/. При тези
твърдения СГС счита, че спорните права намират своето правно основание в чл.
59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Фактическият състав
по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго,
наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно
основание за това имуществено разместване в отношенията между двата субекта.
Доколкото в
частност първоинстанционният съд е разгледал искове за реално изпълнение и за
обезщетение за забава в размер на законната лихва, макар изрично да не ги е квалифицирал
и волята му в тази насока е изрична, тъй като в мотивите на обжалваното решение
е посочено, че „абонатът не е осигурил достъп за отчет“, каквото качество на
ответника несъмнено предполага наличието на договорно правоотношение между
страните по договор за доставка на топлинна енергия /т.е. не се касае за
очевидна фактическа грешка – виж и изготвения доклад по делото по чл. 146 ГПК
на л. 51 – 52 от първоинстанционното дело/, то следва да се приеме, че е
допуснато нарушение на диспозитивното начало. СРС се е произнесъл извън
надлежно очертания с исковата молба предмет на спора, съответстващ напълно на
предмета на заповедта за изпълнение, издадена срещу ответника по ч.гр.дело №47364/2018
год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, поради което и въззивният съд счита, че на
основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде
обезсилено, а делото – върнато на друг състав на СРС за произнасяне по
действително предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД /новото разглеждане би следвало
да започне от стадия на изготвянето на доклад по делото по чл. 146 ГПК/.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решението от 20.01.2020 год.,
постановено по гр.дело №76763/2018 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в.
ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав
на действително предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу „С.“
ЕООД искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/
ОБЕЗСИЛВА
решението от 20.01.2020 год., постановено по гр.дело №76763/2018 год. по описа
на СРС, ГО, 30 с-в.
ВРЪЩА делото
на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав на действително предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу „С.“ ЕООД искове с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на
обжалване.