Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 15.10.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7 състав, в открито съдебно заседание, проведено на тридесети септември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГАЛЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Ивелина Атанасова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
4727/2019година по описа на Варненски районен съд, за да се произнесе,
съобрази следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
79, ал.1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД от „П.К.Б.”
ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** срещу Л.Д.Т., ЕГН ********** ***, както следва: за осъждане
ответника да заплати сумата от 1080,48лева,
представляваща предсрочно изискуемо възнаграждение за закупен допълнителен
пакет от услуги по договор за потребителски кредит № **********/28.12.2017г.
съгласно сключено споразумение за предоставяне пакет за допълнителни услуги и
чл. 15 ОУ от договора и за осъждане ответника да заплати сумата от 435,36лева, представляваща предсрочно
изискуемо договорно възнаграждение дължимо на основание чл. 4 от договор за
потребителски кредит № **********/28.12.2017г. начислено за периода
16.02.2018г. до 15.01.2020г.
Ищецът основава исковата си претенция на следните
фактически твърдения: На 28.12.2017г. с ответницата е
сключен договор за потребителски кредит № **********. Въз основа на него,
финансовата институция е отпуснала в заем на ответницата сумата от 900лева.
Усвояването й е извършено чрез превод по посочена от нея банкова сметка. ***рок
до 24месеца съобразно погасителен план с размер на погасителната месечна вноска
от 55,64лева и падеж 15-о число на месеца. Твърди, че страните са уговорили ГПР
от 49,90% и ГЛП от 41,17%, или общото задължение по кредита е било 1335,36лева.
Ответницата не е изпълнявала задълженията си по погасителния план, като
плащания на дълга няма. Това е дало основание на ищеца да прекрати договора по
реда на чл.12.3 ОУ, където е уговорено автоматично прекратяване при забава в
месечна вноска повече от 30календарни дни. Твърди, че договорът е прекратен
считано от 24.04.2018г., като на 26.04.2018г. и е изпратено уведомително писмо
за обявяване предсрочната изискуемост на задължението. Съгласно чл. 4 от ОУ,
ответницата дължи и договорно възнаграждение, което е било предварително
определено в договора и плащането му е разсрочено съгласно погасителния план.
Между страните, по желание на ответницата се сочи да е сключено и споразумение
за предоставяне на допълнителни услуги. Съгласно него и чл. 15 от ОУ към
договора, ответницата дължи сумата от 1080,48лева възнаграждение за така
уговорените услуги. Акцентира, че неговото сключване не е било поставено като
условие за сключване на договора за кредит, поставено е на волята на
кредитополучателя и в частност дали желае искането му за кредит да бъде разгледано
в най- кратки срокове, да има възможност да отлага плащане на вноски, респ.
намаляване размера на месечната вноска, да променя датата на падежа и да
получава бързо и лесно допълнителни парични средства. Всички тези услуги стоят
на негово разположение, ако пожелае и закупи пакета от допълнителни услуги.
Получаването им не е свързано с дейността на кредитора по кредитиране, а с
потребностите на потребителя и поради това претендираното възнаграждение се
сочи да не представлява цена за реално получаване на тези услуги, а
възнаграждение относно тяхната наличност. Молбата е за уважаване на исковата
претенция. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е
постъпил отговор на исковата молба от ответника.
В проведеното открито съдебно заседание ищцовото дружество,
редовно уведомено чрез процесуален представител с писмено становище поддържа
исковата молба.
Ответницата редовно
уведомена не се е явила и не е представлявана.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки становището на страните, и приложимите материални норми, съдът
приема за установено от фактическа страна и прави следните правни изводи:
Предявени са осъдителни
претенции с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 79, ал.1 ЗЗД.
Така очертаният предмет
на спора, възлага в тежест на ищеца установяване на следните твърдяни от него факти относно съществуване на спорното
право: валиден договор за потребителски кредит № **********/28.12.2017г., по който е предоставил на
ответника в заем сумата от 900лева; настъпила предсрочна изискуемост на
задължението по договора; дължимост на възнаградителна лихва и нейния размер;
валидно сключено споразумение за предоставяне пакет за допълнителни услуги,
дължимост на възнаграждение по него и неговия размер; изпълнение на задълженията, произтичащи
от императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на
необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят и индивидуалното договаряне на условията по договора;
договаряне размера на лихвата в съответствие с типични разходи на кредиторите и
обичайна печалба.
От ангажираните по
делото писмени доказателства, неоспорени от ответника се установява следното:
На 28.12.2017г. между
страните е сключен договор за потребителски кредит № ********** с размер на
отпуснатата сума- 900лева, при ГПР от 49,90% и ГЛП от 41,17%. Общо дължимата
сума по кредита, ведно с договорното възнаграждение възлиза в размер на 1335,36лева.
Уговорено е, че връщането на сумата следва да стане в срок до 24месеца, т.е до
15.01.2020г. по погасителен план при месечната вноска от 55,64лева платима до
15-о число на месеца. Заедно със сключването на договора между страните е
сключено и допълнително споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, за което изрично е посочено в договора и в него, че сключването му не е
условие за отпускане на кредита или получаването му при предлаганите условия. Размерът
на възнаграждение по това допълнително споразумение е сумата от 1080,48лева,
плащането на което е разсрочено на вноски от по 45,02лева месечно и е включено
в месечната погасителна вноска по погасителния план. С подписване на договора и
изрична декларация към него, ответницата е удостоверила съгласието си със ОУ
към договора и получаване екземпляр от тях. Удостоверено е получаването на
стандартен европейски формуляр към договора и допълнителна преддоговорна
информация към него. Усвояването на отпуснатата сума по договора е извършено
чрез банков превод по посочена от кредитополучателя банкова сметка ***, в
доказателство за което е представено преводно нареждане. Следователно, между
страните е възникнало валидно заемно правоотношение с посочените параметри, по
което ответникът е получил заем в размер на 900лева. В съответствие с уредбата
на чл. 11 ЗПК договорът съдържа ясна информация за броя и размера на
погасителните вноски, за годишния процент на разходите, дължимата лихва при просрочие, предупреждение за последиците от изпадане на заемателя в просрочие, информация
за правото на отказ от договора. Датата на сключване на договора е фиксирана,
както в съпътстващата договора декларация, така и в подписания от
кредитополучателя погасителен план. В настоящия случай ищецът е твърдял, че вземането по договора е обявено за
предсрочно изискуемо към дата 24.04.2018г., по реда на чл. 12.3 от ОУ, доколкото
ответницата не е погасила нито една пълна вноска. С т.18 от ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС се прие, че при предявен иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането произтичащо от договор за банков кредит става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на
определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 ЗКИ, правото на
кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване
на предсрочната изискуемост на кредита. Настоящият състав счита, че макар ищцовото дружество да не е банка, а
финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, даденото разрешение по аналогия следва да намери приложение и по отношение на ищеца, защото то е принципно и следва да се
прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по
договор за банков кредит /който по същността си е договор за заем/, но и по
отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични
задължения по други договори, по които престацията на
кредитора е била изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Предвид неизправността на кредитополучателя в
изпълнение задължението му да плаща погасителните вноски на падежа, то следва
да се приеме, че към 24.04.2018г. е било валидно възникнало правото на ищеца да
направи вземането си предсрочно изискуемо в цялост. Изявлението му в този
смисъл следва да е достигнало до ответника. Представено е уведомително писмо от
26.04.2018г. изпратено до ответницата. Доколкото липсва оспорване от ответника,
съдът приема че това изявление е стигнало до ответницата. Ако и да не е, то
най- късно това е станало с получаване на препис от исковата молба, в
приложенията към която е и самото уведомление, доколкото исковете са
осъдителни, поради което и като факт настъпил в хода на процеса, то е породило
своето действие.
Дължимостта на
претендираното договорно възнаграждение, по естеството си представляващо
възнаградителна лихва, е уговорена в чл. 4 от ОУ, като размерът на това
възнаграждение е предварително определен на база лихвения процент по договора и
плащането му е разсрочено на вноски съобразно погасителен план. То се дължи за
срока на действие на договора, т.е за въведения период от 15.02.2018г. до 15.01.2020г. /когато изтича срокът на договора/. В раздел
VI „Параметри“
от договора е предвидено, че ГЛП е 41,17% или лихвен процент на ден 0,11%. Така
върху чиста стойност на заема от 900лева, дължимото договорно възнаграждение е 435,36лева.
Възнаградителната лихва представлява възнаграждение за ползваните пари, уговаряването
й е допустимо в ЗПК и е включено в общия разход по кредита на потребителя. Факт
е, че липсват императивни норми регламентиращи максималния размер на възнаградителната лихва към момента на сключване на
договора. Доколкото обаче се касае за потребителски договор, то прокламираната
в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне търпи ограничение ползвайки се от защитата на
специалните закони- ЗЗП и ЗПК и това са „добрите нрави“. Накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е налице именно тогава,
когато се нарушава правен принцип, какъвто е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения. Целта на спазването му, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Затова и максималният размер на лихвата, било
възнаградителна, било за забава, е ограничен. Обратното би означавало
икономически по- слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно,
като недостигът на материални средства за един субект да се използва за
облагодетелстване на друг. В този смисъл, по договорите за заем обичайната
минимална цена за ползване на заетите средства е законната лихва, т.е 10%
годишно. В случая е видно, че уговореният лихвен процент е 41,17%, при ГПР от 49,90%,
който е на границата на приетия като допустим от закона чл. 19, ал. 4 ЗПК, но
не го надвишава. В нормата на чл. 19 ЗПК предвижда, че ГПР изразява общите
разходи по кредита, настоящи или бъдещи- лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т.е размерът на възнаградителна лихва представлява елемент от
формулата при образуване на годишния процент на разходите по кредита, за който
ГПР в чл. 19, ал. 4 от ЗПК е фиксиран лимит, който не може да бъде надхвърлян,
а именно пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС № 100/29.05.2012г. В ал. 5 на чл. 19 ЗПК изрично се обявяват за
нищожни клаузи в договора, в които са уговорени задължения в размери
надвишаващи лимита по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тъй
като обаче сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава
фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на
лихвения процент от 41,17% не може да се приеме, че кредитодателят
е целял да се обогати неоснователно за сметка на кредитополучателя. Затова, не
е налице някоя от хипотезите на чл.143, ал.1, т.1-19 ЗЗП и клаузата, с която е
уговорена дължимостта й не е неравноправна и поради това не е и нищожна. В
заключение, договорната лихва е дължима и то в претендираните от ищеца размери,
доколкото неоспорените от ответницата твърдения на ищеца са били, че погашения
по договора същата изобщо не е правила.
По отношение на претенцията за заплащане на
възнаграждение за допълнителен пакет услуги , съдът съобразява следното:
Предметът на претенцията
касае възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги. С това споразумение заемодателят е поел задължение да предостави на
клиента по негово искане и при изпълнение на посочените в ОУ изисквания една
или всички от следните услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски, за намаляване на определен брой погасителни вноски, за смяна на дата на
падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. За
така поетото задължение, заемателят дължи
възнаграждение от 1080,48лева.
Съдът
преценява, че тази договорна клауза е нищожна, като противоречаща на закона. Нормата на чл.10а, ал.1 ЗПК предвижда възможност за
кредитора да събира такси и комисионни за допълнителни услуги свързани с
договора за потребителски кредит. Съдът преценява обаче, че процесното
споразумение отговаря само формално на тази законова разпоредба, предвид
естеството на уговорените с него услуги стоящи на разположение за потребителя. Съдържанието
на споразумението очевидно касае уговорка за предоставена
възможност, а не реално предоставени допълнителни възможности или
преференциални условия, защото ползването им е предпоставено
от наличие на воля на кредитора за тяхното предоставяне, от което пък следва
извод, че реални ползи или преференции за кредитополучателят няма. Не без
значение е и фактът, че уговореното възнаграждение за наличните възможности е в
размер надвишаващ размера на отпуснатата в заем сума и създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на ищеца. Освен
това, по същността си тези възможности реално касаят и усвояване и управление
на кредита. С чл. 10а, ал. 2 ЗПК е въведена забрана кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Видно от съдържанието на споразумението 15 %
от общия размер на възнаграждението, но не повече от 300лева, е за компенсиране
разходи на кредитора. С уговарянето на допълнително
възнаграждение в размер на 1080,48лева, дефакто се заобикаля и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, защото
тези услуги на първо място няма сигурност, че ще бъдат потребени
изобщо, а и възнаграждението за тях е начислено и дължимо още при сключване на
договора. Видно е от чл. 5.2 от ОУ, че всъщност в ГПР не се включват разходите
за допълнителни услуги свързани с договора за кредит. Така, ако и тази величина
се прибави като компонента на ГПР, то безспорно би се превишил лимита на чл.
19, ал. 4 ЗПК. На основание чл. 21, ал. ЗПК всяка клауза в договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. Отделно, редно е да се посочи и че не са ангажирани
доказателства от страна на ищеца за това въпросните услуги предмет на
споразумението, реално да са предоставяни на кредитополучателя, което
допълнително обосновава тяхната недължимост. В
заключение и тази претенция следва да се отхвърли.
По разноските:
Предвид изхода на спора
такива се дължат на ищеца по общото правило на чл. 78, ал. 1 ГПК. Присъждането
им е поискано. Изводът за частична основателност на иска поставя въпроса за
размера на вземането за разноски в исковото производство. Претендират се такива
в настоящото производство от 300лева юк. възнаграждение
и 69,68лева ДТ. Съобразно отправеното искане, на ищеца
следва да бъдат определи разноски за юк.
възнаграждение в размер на 100лева, определено на основание чл. 78, ал.8 ГПК
/ДВ бр. 8/24.01.2017г./ и чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната
помощ. Или общият размер на разноските е 169,68лева. Съобразно уважената част на исковата претенция в полза на ищеца следва да
се присъдят разноски в размер на 48,73лева.
В случая, предявените
искове са осъдителни в хипотезата на чл. 415, ал.1, т. 3 ГПК. Затова от всички
сторените по ч.гр.д. № 1182/2019г. по описа на ВРС разноски, следва да бъдат
съобразени единствено тези за платена държавна такса по осъдителните искове,
или общо 30,32лева. Предвид частично уважаване на исковата претенция, в полза
на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 8,71лева.
Съдът не присъжда
разноски на основание чл.78, ал. 3 ГПК, доколкото ответникът не е поискал
такива.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА Л.Д.Т., ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление *** сумата от 435,36лева, представляваща предсрочно изискуемо договорно
възнаграждение дължимо на основание чл. 4 от договор за потребителски кредит №
**********/28.12.2017г. начислено за периода 16.02.2018г. до 15.01.2020г., на
основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ иска на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление *** срещу Л.Д.Т., ЕГН ********** *** за осъждане ответника да
заплати на ищеца сумата 1080,48лева,
представляваща предсрочно изискуемо възнаграждение за закупен допълнителен
пакет от услуги по договор за потребителски кредит № **********/28.12.2017г.
съгласно сключено споразумение за предоставяне пакет за допълнителни услуги и
чл. 15 ОУ от договора, на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА Л.Д.Т., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** сумата от 8,71лева, представляваща съдебно- деловодни разноски направени в
заповедното производство по ч.гр.д.№ 1182/2019г. на ВРС за платена държавна такса съобразно уважената част на иска,
както и сумата от 48,73лева,
представляваща сторени в исковото производство разноски, съразмерно с уважената
част от иска, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Решението подлежи на
обжалване пред ВОС в двуседмичен срок, считано
от връчване на съобщението за обявяването му, ведно с препис от съдебния
акт.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: