Решение по дело №3114/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 от АПК, вр. чл.63в от ЗАНН.

Образувано е по жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ – София, представлявана от председателя на УС чрез процесуалния му представител – ю.к. К.К., срещу Решение № 208 от 18.07.2024г. по АНД № 90/2024 г. на Районен съд – Девня, с което е отменен Електронен фиш /ЕФ/ № **********/20.04.2021г., издаден от АПИ, с който на Е. С. Р., [ЕГН], от гр.Варна, [жк] [адрес], за нарушение по чл.139 ал.7 от ЗДвП и на основание чл.179 ал.3а, вр. чл.187а ал.5 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 800 лв.

С касационната жалба решението на РС – Девня се оспорва с твърдения, че е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон - касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Касаторът излага подробни доводи за неправилност на извода на въззивната инстанция за липсата на правна възможност за издаване на ЕФ за извършено нарушение по чл. 178, ал. 3б ЗДвП и за неприложимост на давностните срокове по ЗАНН в производството по издаване на ЕФ. Навеждат се и доводи за незаконосъобразност на извода за противоречие на националния закон на Правото на ЕС. Искането е да се отмени обжалваното решение и вместо него да се постанови решение, с което да се потвърди ЕФ като правилен и законосъобразен, като се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. В съдебно заседание не се явява представител и не изразява становище по съществото на спора.

Ответникът - Е. С. Р., в депозирани чрез пълномощник – адв.В.А. писмени бележки, оспорва касационната жалба. Поддържа правилност и законосъобразност на направените изводи от въззивната инстанция, като излага доводи в подкрепа на приетите от районния съд основания за отмяна на ЕФ, в т.ч. и за противоречие с европейското право, като в тази връзка моли да се съобрази и Решение от 21 ноември 20214 по дело № С-61/2023 на СЕС. Отправя искане за оставяне в сила обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски, съобразно представен списък по чл.80 от ГПК.

Участващият по делото прокурор дава заключение за неоснователност на жалбата. Пледира за оставяне в сила на обжалваното решение като правилно, постановено при спазване на процесуалните правила и закона.

Касационната жалба е редовна и допустима - подадена е от страна, участвала във въззивното съдебно производство, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.

Административният съд, съобразявайки посочените в жалбата касационните основания, изразените становища на страните, мотивите на съдебния акт и събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

С оспорения пред РС – Девня ЕФ, на Е. С. Р., е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 800 лева на основание чл. 187а, ал. 5, във вр. с чл. 179, ал.3а от ЗДвП, за нарушение на чл. 139, ал.7 ЗДвП.

Анализирайки събраните в хода на съдебното следствие пред него релевантни доказателства, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 20.04.2021г., в 16.27 часа с устройство № 10071 - елемент от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10 ал. 1 от Закона за пътищата /ЗП/, намиращо се на път А - 2, км. 399 + 703, с посока нарастващ километър в Община Девня, обл. Варна, включен в обхвата на платената пътна мрежа, е установено /заснето/ нарушение с ППС – влекач „Скания Р450“ с рег. № [рег. номер], с технически допустима максимална маса 19 000 кг., брой оси 2, категория ЕВРО 6, в състав с ремарке с общ брой оси 5 с обща технически допустима максимална маса на състава 42 000 кг., за което изцяло не е заплатена пътна такса по чл. 10 ал. 1 т. 2 от ЗП според категорията на ППС. За установеното нарушение на водача Р. на 20.04.2021г. е съставен процесният ЕФ № **********, след анулиране на предходен такъв, издаден на собственика, с оглед депозирана от последния декларация и на основание чл.187а ал.5 от ЗДвП.

С ЕФ е указано, че независимо от наложената глоба наказаното лице дължи и заплащане на съответната такса по чл. 10б, ал. 5 от ЗП, съобразно категорията на ползваното ППС в размер на 119 лева, както и че при заплащане на компенсаторна такса по чл. 10, ал. 2 от ЗП в размер на 750 лв., нарушителят може да се освободи от административнонаказателна отговорност.

При така установената фактология от правна страна ДРС е приел, че в случая са налице няколко самостоятелни основания за отмяна на ЕФ като незаконосъобразен. На първо място въззивният съд приема, че обжалваният ЕФ не е издаден в рамките на давностните срокове по чл.34, ал.1 от ЗАНН. На следващо място е направен извод, че за вмененото на въззивника нарушение по чл. 179, ал. 3а от ЗДвП не е предвидена възможност за издаване на ЕФ, доколкото според разпоредбата на чл. 189ж, ал. 1 от ЗДвП ЕФ може да се издава само при нарушение по чл. 179, ал. 3 от ЗДвП, каквото не е процесното по делото нарушение. Поради това заснетото в случая нарушение по чл.179 ал.3а от ЗДвП е посочено, че е следвало да бъде установено със съставяне на АУАН, и санкционирано чрез издаване на НП, т.е. по общия ред на ЗАНН, вместо което за него недопустимо е съставен ЕФ.

На трето място, въззивният съд установил наличие на противоречие на разпоредбата на чл.179 ал.3а от ЗДвП на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 17 юни 1999г относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури. Предвид задължителният характер на Директивата и позовавайки се на решението по обединени дела Euro-Team и Spiral-Gep С-501/2014 на СЕС, районният съд стига до извод, че при приемането на националната санкционна разпоредба на чл.179 ал.3а от ЗДвП не е спазен принципът на пропорционалност, тъй като същият предвижда глоба в абсолютен размер от 1 800 лв., като не дават никаква възможност при налагането й да се отчитат смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Съдът посочва, че единственият начин, гарантиращ пълната ефективност на правото на Съюза и защитаващ правата на частноправните субекти, е непропорционалната национална санкционна уредба – чл. 179, ал. 3а, вр. чл. 187а от ЗДвП – да бъде оставена без приложение, доколкото в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на ЕС резултат.

С тези съображения РС – Девня отменил ЕФ и е присъдил в полза на въззивника разноски в производството.

Касационният съдебен състав споделя така достигнатия краен правен извод по същество за наличие на основания за отмяна на ЕФ като незаконосъобразен и препраща на основание чл. 221, ал. 2 АПК към мотивите на въззивната инстанция по отношение липсата на предвидена в действащата редакция на ЗДвП към момента на извършването на нарушението възможност за издаване на ЕФ за процесното нарушение и за противоречието на националната санкционна норма в случая с Правото на ЕС.

Разпоредбата на чл. 189ж, ал. 1, изр. първо от ЗДвП, в приложимата редакция към датата на извършване на нарушението (ДВ, бр. 105/2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) регламентира, че при нарушение по чл.179, ал. 3 от ЗДвП, установено и заснето от електронната система по чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП, може да се издава ЕФ в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба или имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение. С последващото изменение на текста – обнародвано в ДВ, бр. 13 от 2024 г., в сила от 13.02.2024 г., обхватът на нормата е изрично разширен и за нарушенията по чл. 179, ал. 3 - 3б, вкл., което е в подкрепа на правилността на извода на въззивната инстанция, че към 17.03.2021 г. санкционирането на извършеното от ответника по касацията административно нарушение по чл.179, ал. 3а от ЗДвП е било допустимо единствено по общия ред – чрез съставяне на АУАН и издаване на НП. Недопустимото му санкциониране с ЕФ представлява съществено и неотстранимо в съдебната фаза на производство процесуално нарушение, което е достатъчно основание за отмяната на обжалвания пред районния съд ЕФ.

На следващо място, по отношение съобразяването на въззивната инстанция с материалния закон, за което касационната инстанция следва да следи и служебно, съдът намира, че дори да се приеме, че неприложимостта на сроковете по чл. 34 от ЗАНН по отношение на ЕФ е съответна на преследваната от закона цел, то в случая правилно районният съд приема, че следва да се остави неприложена посочената в ЕФ санкционна норма като противоречаща на Европейското право.

Правилно РС – Девня изследва съответствие на нормата на чл.179, ал. 3а от ЗДвП с Директива 1999/62/ЕО и практиката на СЕС и стига до извод за наличие на основания да бъде оставена неприложена предвидената за това нарушение санкция.

В същия смисъл и в допълнение към изложеното от РС - Девня, по отношение на санкцията следва да бъде съобразено и произнасянето на СЕС по дело С–61/23. Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (наричана по-нататък Директива 1999/62) изисква държавите членки да установяват съответен контрол и да определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по директивата, като предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на националните разпоредби, а установените наказания следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Принципът на пропорционалност, който следва държавите членки да съобразяват, предполага предвидените санкционни мерки в националното законодателства да не надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигането на легитимно преследваните от директивата цели.

В случая с нормата на чл.179, ал. 3а от ЗДвП е предвиден фиксиран размер на глобата – 1 800 лева, за извършено нарушение на чл.139 ал.7 от ЗДвП – неизпълнение на задължението на водача преди движение по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, да закупи маршрутна карта за участъците от платената пътна мрежа, които ще ползва, или да изпълни съответните задължения за установяване на изминатото разстояние и заплащане на дължимата такса по чл.10, ал.1, т. 2 от ЗП, освен когато тези задължения са изпълнени от трето лице.

С Решение от 21 ноември 2024 г. по дело С-61/23 Съдът на ЕС приема, че чл. 9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. Тоест, предвидената в чл.179 ал.3а от ЗДвП санкция – глоба в абсолютен размер от 1 800 лв., следва да остане неприложена като противоречаща на Правото на ЕС.

Според легалната дефиниция на чл. 6 от ЗАНН административно нарушение е това деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред. След като са налице пречки за прилагане на предвиденото в случая административно наказание под формата на глоба, то изобщо липсва основание за ангажиране на административнонаказателната отговорност на водача - касационен ответник, поради което обжалваният пред РС - Девня ЕФ правилно е прието, че е незаконосъобразен и е отменен.

При извършената служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, за което касационната инстанция е задължена, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът намира, че решението не страда от пороци, които да са основания за отмяна, обезсилване или обявяване на нищожност.

Касационната жалба се явява неоснователна и следва решението на РС - Девня да бъде оставено в сила.

При този изход на спора и на осн. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, основателно се явява направеното от ответника по касация искане за присъждане на разноски за касационната инстанция. Същите се претендират в размер от 800 лв., съобразно представен договор за правна помощ и съдействие, с разписка за заплащането им. Като основателно обаче се преценява възражението на касационният жалбоподател за прекомерност на така претендираното възнаграждение. Тук настоящата инстанция, като съобрази Решение от 25.01.2024г. по С-438/22 на СЕС и отчете обема на осъщественото от пълномощника на ответника процесуално представителство, който за пред касационната инстанция се изразява единствено в депозиране на писмени бележки от една страница, без явяване в съдебно заседание, намира, че за същото съответства възнаграждение от 300 лева. Допълнително в тази връзка касационният състав счита за необходимо да посочи и това, е с въззивното решение в полза на наказаното лице са присъдени разноски в размер на 550 лв. Страната е претендирала адвокатско възнаграждение от 600 лв., като в тази връзка е представила договор за правна помощ и съдействие, в който е договорено тази сума да се внесе по банков път. Доказателства за последното не са представени. Доколкото обаче касаторът, в изпълнение на дадени от съда указания, с молба от 12.11.2024г. изрично е заявил, че не прави искане за изменение в частта за разноските, тази възможност се е преклудирала и настоящата инстанция не дължи произнасяне по този въпрос.

На основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 63в от ЗАНН, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 208 от 18.07.2024г. по АНД № 90/2024 г. на Районен съд – Девня, с което е отменен Електронен фиш /ЕФ/ № **********/20.04.2021г., издаден от АПИ, с който на Е. С. Р., [ЕГН], от гр.Варна, [жк] [адрес], за нарушение по чл.139 ал.7 от ЗДвП и на основание чл.179 ал.3а, вр. чл.187а ал.5 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 800 лв.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на Е. С. Р., [ЕГН], от гр.Варна, [жк] [адрес], сумата от 300 /триста/ лева, представляваща направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.