№ 12529
гр. София, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР М. М.
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. М. Гражданско дело №
20241110165171 по описа за 2024 година
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 350307/01.11.2024г., с
която ищецът А. Г. А. е предявил против „Сити кеш” ООД обективно съединени
установителни искове с правно основание чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл.11, ал. 1, т. 10 и
чл.19, ал.4 от ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №
740364 от 26.09.2022г. - поради противоречие със закона; евентуално на основание чл.26,
ал.1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 22, ал. 1 ЗПК, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК- поради заобикаляне на закона,
както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата от 25,59 лева, представляваща недължимо платена
възнаградителна лихва от ищеца на основание недействителен договор за потребителски
заем № 740364 от 26.09.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба - 01.11.2024г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №
740364 от 26.09.2022г., въз основа на който на ищеца е предоставена сума в общ размер от
500 лева, със задължение да я върне на 11 седмични вноски, от които 1 вноска от 3.89 лв. и
10 вноски по 52.17 лв., с краен срок за погасяване 12.12.2022г. По договора се дължала
възнаградителна лихва от 40.05%, която е начислена в размер на 25.59 лева за срока на
договора, като в чл. 3, т. 5 от договора е посочен годишен процент на разходите в размер на
49.93%. Поддържа, че съобразно договорната клауза на чл. 11, ал. 1 от договора ищецът
дължал неустойка, в случай че не предостави в тридневен срок обезпечение съгласно реда и
условията, предвидени в чл. 5 от договора - банкова гаранция или поръчителство на едно
или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. Твърди, че
съгласно чл. 11 от договора, при неизпълнение на условията но чл. 5, се дължала фиксирана
неустойка в размер на 145.41 лв. Твърди, че възнаградителната лихва в размер на 40,05% за
срока на договора е в размер на 25.59 лв., а неустойката - в размер на 145.41 лв., с което
реалният ГПР по договора се равнявал на 1344.04%. Определянето в договора на сумата в
размер на 145.41 лв. като неустойка за неизпълнение на задължение целяло единствено
заобикаляне на забраната чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че е погасил сумата от 25.59 лв. за
1
възнаградителна лихва по договора. Намира, че процесният договор е нищожен на
основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и
е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК, тъй като в годишния
процент на разходите /ГПР/ не са включени посочените такси и неустойки по договора. С
оглед изложеното, поддържа, че с платената в полза на ответника сума от 25.59 лева
ответното дружество се е обогатило, тъй като процесната сума му е заплатена без основание.
Моли се исковете да бъдат уважени, като в полза на ищеца бъдат присъдени и сторените по
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника. Заявява,
че признава предявените искове. Твърди, че с влязло в законна сила решение съдът е приел,
че клаузата за заплащане на неустойка по процесния договор за кредит е нищожна, както и е
уважил осъдителен иск за връщане на заплатената сума за неустойка и се е произнесъл в
мотивите на решението относно действителността на договора за кредит в цялост. Навежда
довод, че с предявяването на настоящите искове ищецът злоупотребил с процесуалните си
права и целял не типичната за гражданския процес защита, а генериране на разноски в
тежест на ответника. Моли съдът да постанови решение съобразно направеното признание,
като прави искане разноските по делото да бъдат възложени на ищеца.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото е приет препис от договор за потребителски кредит № 740364 от
26.09.2022г., от който се установява, че на посочената дата между ищеца А. Г. А.
(кредитополучател) и „Сити кеш” ООД (кредитодател) е сключен договор за потребителски
кредит, по силата на който ответното дружество се е задължило да предаде в собственост на
насрещната страна сума в размер на 500 лева, със срок на издължаване от 11 седмични
вноски, последната от които на 12.12.2022г., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) -
40,05 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 49,93 %. В чл. 5, ал.1 и ал.2 от договора е
предвидено потребителят в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да
предостави на кредитора едно от обезпеченията, посочени в същата клауза: безусловна
банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период от сключване
на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за
плащане по договора, включваща договорената главница и лихва; или поръчителство от
едно или две физически лица, които отговорят кумулативно на следните условия: при един
поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не по – малко от 7 пъти размера
на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители – размерът на
осигурителният доход на всеки един от тях следва да е в размер не по – малко от 4 пъти
размер на минималната работна заплата; да не са поръчители по други договори за кредит,
сключен с кредитора; да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с
кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация, различна от „редовен“ както по активни, така и по погасени
задължения; да представят служебна бележка от работодателя си или друг документ,
удостоверяващ размера на получавания от тях доход. Договорено е в чл.11 от договора, че
при неизпълнение на поетото задължение за предоставяне на обезпечение в срока по чл. 5 от
договора, потребителят дължи неустойка в размер на 145,41 лева, която се заплаща
разсрочено, съобразно погасителния план. Потребителят е поел задължение да върне
предоставената му в заем сума при договорените условия, като в приложение № 1 към
договора е обективиран и погасителен план, от който е видно, че заемната сума следва да се
върне при 11 седмични погасителни вноски в периода от 03.10.2022г. до 12.12.2022г, всяка
една от които включва част от главница (без първата вноска), част от възнаградителна лихва
и част от неустойката по чл. 11 от договора – при непредставено обезпечение. Общо
2
дължимата сума по кредита възлиза на 525,59 лева, като към нея е прибавена и неустойка в
общ размер на 145,41 лева, при което общата сума за връщане е 671 лева.
Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора, годишният процент на разходите от 49,93 % е
формиран в съответствие с изискванията на чл.19, ал.2 ЗПК и съгласно формулата по
приложение № 1 към ЗПК и включва единствено договорената между страните
възнаградителна лихва.
Към доказателствената съвкупност е приобщен и приходен касов ордер № *********
от 29.09.2022г. за заплащането от страна на А. Г. А. на сумата от 610 лева.
Приет е и препис от съдебно решение № 11127 от 28.06.2023г. по гр.дело №
70983/2022г. по описа на СРС, 88 състав, с което е признато за установено по иск, предявен
от А. Г. А. срещу „Сити Кеш“ ООД, че клаузата на договор за паричен заем №
740364/26.09.2022 г., сключен между А. Г. А., ЕГН ********** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК
*********, която предвижда задължението на заемателя да заплати неустойка за
непредоставяне на обезпечение в размер на 145,41 лева е нищожна на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, като ответникът „Сити Кеш“ ООД е осъден да заплати на А. Г. А. на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 145.41 лв., представляваща сума платена при начална липса
на основание – нищожна неустоечна клауза за непредоставяне на обезпечение по договор за
паричен заем № 740364/26.09.2022 г., ведно със законната лихва от 29.12.2022 г. до
погасяване на задължението. Страните не спорят, че така постановеното съдебно решение е
влязло в сила.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
Ищецът е предявил отрицателни установителни искове с правно основание чл.26,
ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.11, ал. 1, т. 10 и чл.19, ал.4 от ЗПК за прогласяване нищожността на
договор за потребителски заем № 740364 от 26.09.2022г. - поради противоречието му със
закона, евентуално на основание чл.26, ал.1, пр. 2 от ЗЗД - поради заобикаляне на закона,
обективно кумулативно съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1
ЗЗД за връщане на сумата от 25,59 лева, представляваща недължимо платена
възнаградителна лихва по недействителния договор за потребителски заем № 740364 от
26.09.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба -
01.11.2024г. до окончателното плащане.
В доказателствена тежест на ищеца по исковете с правно основание чл.26, ал.1, пр.1
ЗЗД и чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД е да докаже сключването на процесния договор за
потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание, включително и на
оспорената клауза за възнаградителна лихва и на неустойка, предвиждаща заплащане на
неустойка в сочения размер при непредоставяне на обезпечение, което противоречи или
заобикаля императивна законова разпоредба. В тежест на ответника е да установи, че
оспореният договор е действителен, както и че договорът съдържа всички необходими
реквизити според изискванията на ЗПК и отговаря на императивните правни норми.
По иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта
на плащане на процесната сума на ответника. В доказателствена тежест на ответника е да
установи, че е налице основание за получаването на сумата.
С приетия окончателен доклад по делото съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи
се от доказване следните факти: 1) че между страните е сключен договор за потребителски
заем № 740364 от 26.09.2022г. със соченото от ищеца съдържание, по силата на който „Сити
кеш“ ООД е отпуснало заем в размер на 500 лева, сключен за срок от 11 седмици; 2) че
сумата е усвоена от А. Г. А.; 3) че част от съдържанието на договора е клауза по чл. 11, ал. 1,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, както и на
възнаградителна лихва от 40,05 % за срока на договора в размер на 25.59 лева; 4) че сумата
3
от 25.59 лева, представляваща възнаградителна лихва в уговорения по процесния договор за
кредит размер, е заплатена от ищеца в полза на ответника преди сезиране на съда с
настоящата искова молба; 5) че с влязло в законна сила решение по гр. дело № 70983/2022г.
по описа на Софийски районен съд, съдът е приел, че клаузата за заплащане на неустойка за
непредоставено обезпечение по процесния договор за кредит е нищожна, както и е уважил
осъдителен иск за връщане на заплатената сума за неустойка.
След като се запозна със съдържанието на представения по делото договор, сключен
между страните, съдът счита, че същият разкрива признаците на договор за потребителски
кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Ищецът А. Г. А. е физическо лице, за което няма
данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а ответникът „Сити Кеш” ООД е търговско
дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити,
следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на "търговец",
според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на
"потребител", според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Като форма на
предоставяне на потребителски кредит е уредено предоставянето на заем, като в настоящия
случай такъв е и предметът на процесния договор. От представения договор е видно, че
ответникът „Сити Кеш“ ООД се е задължил да предостави на ответника парична сума срещу
задължението на последния да я върне.
Съгласно приложимата разпоредба на чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен, когато не са спазени императивните законови изисквания към
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на
потребителите, а именно изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК.
При извършване на преценка на действителността на процесния договор за
потребителски кредит съдът намира, че същият е нищожен на основание 26, ал.1, пр.1 ЗЗД,
вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В посочената разпоредба е предвидено, че
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Съдът намира, че предвидената неустойка по чл. 11 от процесния договор за
потребителски кредит представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и
следва да бъде включена в ГПР по кредита, като същата е била изначално известна на
кредитора. В пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ
4
разход по кредита“, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В случая получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това
е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез
поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и конкретно
определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия срок за
предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно
изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това
създава значително затруднение за потребителя, както за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на
удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и
относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо
набавяне на документи и одобрение от кредитна институция. Същевременно в договора
липсва клауза, която да предвижда освобождаване на потребителя от задължението за
плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения
тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като краен и преклузивен и с
неговото изтичане се поражда задължението на потребителя за плащане на неустойката,
независимо от неговите последващи действия. Следва да се съобрази също, че
компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното
задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от
това, дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати.
Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя
да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В
случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било
вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да
настъпят или не.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на „общ
разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
5
включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното,
неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да
получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,93 %
годишно. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР.
При това положение, съдът приема, че неустойката съставлява разход, който е
следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на
ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК.
Обстоятелството, че неустойката в размер на 145,41 лева не е била взета предвид и
включена при изчисляване размера на ГПР се установява от самото съдържание на
процесния договор за потребителски кредит, в чл. 3, ал. 2 от който е посочено, че
единственият показател, който е включен при изчисляване на ГПР, е възнаградителната
лихва. Липсата на неустойката при изчисляването на ГПР е довело до подвеждащо
оповестяване на действителния процент на разходите в противоречие с чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, което води до недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК. В Решение от
13.03.2025г. по дело № C‑337/23 на Съда на Европейския съюз е разяснено, че посочването
на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както и непосочването на този
процент, поради което санкцията, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на
лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи,
отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.
Предвид изложеното, съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит
№ 740364 от 26.09.2022г., сключен между А. Г. А. и „Сити Кеш“ ООД, е нищожен на
основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като
предявеният главен иск се явява основателен и следва да бъде уважен. Доколкото не се е
сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуално съединения иск за
прогласяване нищожността на договора поради заобикаляне на закона, съдът не дължи
произнасяне по него.
По обусловения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в доказателствена
тежест на ищеца е разпределено да докаже факта на плащане на процесната сума от 25,59
лева, представляваща възнаградителна лихва, на ответника, като в този случай в тежест на
ответника е да установи, че е налице основание за получаването на сумата. Според чл.23 от
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита
/така решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение №
60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50056/29.05.2023 г. по
т.д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т.о.; Решение 50086/21.12.2023г. по т.д. 1027/2022г. на ВКС, І-во
6
Т.О.; Решение № 50259/12.01.20203г. по гр.д. 3620/2021г. на ВКС, ІІІ-то Г.О/. Следователно
на основание на чл. 23 от ЗПК за кредитополучателя е възникнало задължение да върне на
кредитодателя само сумата, която е получил по договора за кредит и всички други суми са
платени при изначална липса на основание. В случая чистата стойност на кредита е в размер
на 500 лева, като съдът обявил за безспорно, че същата е изцяло усвоена от ищеца. Не се
спори между страните, че така усвоената сума е била изцяло върната от ищеца в полза на
ответника, като това се установява и от приетия по делото приходен касов ордер №
********* от 29.09.2022г. Освен чистата стойност на кредита, ищецът е заплатил и
възнаградителна лихва в размер на 25,59 лева, което обстоятелство е обявено за безспорно
от съда. Тоест, на основание чл.23 от ЗПК, ищецът е платил недължимо (без наличието на
прано основание) по процесния нищожен договор за потребителски кредит възнаградителна
лихва в размер на 25,59 лева, която подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД,
поради което предявеният от ищеца обусловен иск се явява изцяло основателен и следва да
бъде уважен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото, право на разноски имат единствено ищецът. Същият е
сторил разноски за заплатена държавна такса в размер на 100 лева, поради което ответникът
следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на ищеца посочената сума.
Последният е бил представляван по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв от адвокат Д. М., поради
което следва да се определи адвокатско възнаграждение. Независимо че в чл.38, ал.2 ЗА е
предвидено, че в случаите на оказана безплатна правна помощ съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА,
съдът счита, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение следва да
се съобрази и Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С 438/22, с което се приема, че при
извършването на тази преценка съдът не е обвързан от определените с Наредба на Висшия
адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения /така определение №
50015/16.02.2024 г. на ВКС, Първо ТО, по т. д. № 1908/2022 г.; определение № 343/15.02.2024
г. на ВКС, Второ ТО, по т. д. № 1990/2023 г. и др./. Като критерии за определяне на
адвокатското възнаграждение следва да бъдат взети предвид фактическата и правна
сложност на делото, произтичаща от предмета му, в това число и размера на предявените
искове, вида и обема на процесуалните действия, продължителността на производството. В
случая делото не се отличава с никаква фактическа и/или правна сложност, не са събирани
значителни по обем доказателства, не са допускани съдебни експертизи, като е проведено
едно единствено открито съдебно заседание, на което адвокатът не се е явил. С оглед на това
съдът приема, че за оказаната на А. Г. А. безплатна адвокатска помощ в хода на
производството следва да се определи адвокатското възнаграждение на основание чл.38, ал.2
ЗА в размер от 240 лева с ДДС. Доводите на ответника за недължимост на така
определеното адвокатско възнаграждение са неоснователни. За уважаване на искането по
чл.38, ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ, която е
договорена като безвъзмездна и страната, в полза на която е била предоставена, да има
право на разноски по правилата на чл.78 ГПК, които предпоставки в случая са налице.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Г. А., ЕГН **********, срещу „Сити Кеш“ ООД,
7
ЕИК *********, отрицателен установителен иск, че сключеният между А. Г. А. и „Сити
Кеш“ ООД договор за потребителски кредит № 740364 от 26.09.2022г. е нищожен на
основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК – поради
противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД на А. Г. А., ЕГН **********, сумата в размер от 25,59 лева, представляваща
недължимо платена при начална липса на основание възнаградителна лихва по нищожен
договор за потребителски кредит № 740364 от 26.09.2022г., сключен между А. Г. А. и Сити
Кеш“ ООД, ведно със законната лихва от 01.11.2024г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл.78, ал.1
ГПК на А. Г. А., ЕГН **********, сумата в размер от 100,00 лева, представляваща разноски
за заплатена държавна такса в исковото производство пред Софийски районен съд.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл.38, ал.2
ЗАдв, вр.чл.78, ал.1 ГПК на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ:
*********, адвокатско възнаграждение в размер на 240 лева с ДДС за оказаната безплатна
адвокатска помощ на ищеца по исковете – А. Г. А..
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8