РЕШЕНИЕ
№ 1331
гр. Плевен, 13.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети август през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря Галя Р. Николова
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20244430106844 по описа за 2024 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от Н. Е. П. против „Фератум България” ЕООД, ЕИК ***, в
която се твърди, че страните са сключили Договор за потребителски кредит ***, с главница в
размер на 400.00 лева, при лихвен процент в размер на 49.66 %. В договора било уговорено,
че изпълнението на задължението ще бъде обезпечено от Мултитюд Банк, но в договора не
било посочено възнаграждението за предоставяне на гаранция. Твърди, че впоследствие
установил, че му е начислена освен заемната сума, също и такса за обезпечение с
поръчителство в размер на 118.48лв. Твърди недействителност на договора, твърди, че
сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредита,
липса на подпис, липса на яснота как е формиран ГПР, грешно посочен ГПР, счита, че
сумата по договора за поръчителство следва да е включена в ГПР, евентуално твърди
нищожност на клаузата на чл. 5 от договора поради неравноправност. Предявява искове за
прогласяване на целия Договор за потребителски кредит *** за нищожен на осн. чл. 22 ЗПК
вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11 и чл. 19
ЗПК, при условията на евентуалност – прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 5 от
договора. Претендира разноски, прави искания по чл. 190 ГПК.
В представения от ответника отговор на исковата молба, предявения иск се оспорва
като неоснователен. Оспорва всички твърдения на ищеца за нищожност на клауза в
1
договора, за задължително обезпечаване на кредита, за нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
Твърди, че кредиторът и гаранта са различни правни субекти и имат отделни банкови
сметки. Моли съда да отхвърли предявените искове, претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по делото и
разпоредбите на закона, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Не
се спори между страните, а и от представения по делото екземпляр се установява, че между
ищеца-като кредитополучател, и „Фератум България“ ЕООД, е сключен Договор за
предоставяне на финансови услуги ***, с който договор на ищеца е предоставен паричен
заем в размер от 400.00 лева, със срок на заема 30 дни, при лихва в размер на 13.52 лева, и
посочен ГПР от 41,12%. Съгласно чл. 5 от Договора, задължението по договора се
обезпечава с поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на кредитора, договорът
за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен Заемът.
С одобряването от Дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката
свързана с обезпечението не може да се отмени нито от Заемателя, нито от лицето,
предоставило обезпечението.Одобряването на обезпечението се извършва чрез
одобряването на Заема. Съгласно представения договор за гаранция/поръчителство/ от
10.04.2022г., сключен между Фератум банк, Малта, и ищеца, той обезпечава Договор за заем
*** за отпусната сума 400лв. и дата на плащане 09.05.2022г. В т.1.1.6 от договора е
посочено, че клиентът се задължава да заплати такса за предоставяне на гаранцията в размер
на 118.48лв., която да преведе по банковата сметка на гаранта. Банкова сметка на гаранта не
е посочена в договора, нито в ОУ към този договор. В представения СЕФ към договора за
заем е посочено изисквано обезпечение – договор за предоставяне на
поръчителство/гаранция, подписан от кредитополучателя, посочен е лихвен процент от
41.12%, ГПР - 49.85% В т. 4.3 от СЕФ е посочено, че при кандидатстване
кредитополучателят може да избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от
кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита. Сключването на договор за гаранция
не е задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличава
възможностите за отпускане на кредит в желания размер и при предлаганите от кредитора
условия. Посочено е че гаранцията е допълнителна възмездна услуга, и че очакваните
разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 118.48 лв., които не се включват в ГПР
по кредита. В чл. 16.2 от ОУ на кредитора е посочено, че в случай, че дружеството получи
плащане от заемателя, което не е предназначено за него, има право да го преведе директно
на получателя, ако идентифицира за кого е предназначено то.
При така установеното от фактическа страна, и съобразявайки становището на
страните, съдът достигна до следните правни изводи:
По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът - като потребител по
2
смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди/, и ответникът - заемодател, като небанкова финансова институция - търговец
по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника -
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се
твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на длъжника нужди, то следва да се приеме, че
предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на
ЗПК, така и на чл.143 - чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи и се произнася служебно. Съдът приема, че клаузата по чл.5
от договора за заем, установяваща задължение за обезпечение чрез поръчителство, е
нищожна, на основание чл. 21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката, вменяваща задължение на заемателя да
осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора - в рамките на същия
работен ден, чрез сключване на договор с конкретно посочено от кредитора лице за
поръчител, се явява и неравноправна, по смисъла на чл.143, ал.2,т. 19 и т.20 от ЗЗП. Така
уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване
на договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи
допълнително възнаграждение. Заплащането на това възнаграждение е възможно само чрез
кредитора, поради липса на посочване на банкова сметка на гаранта, т.е. – налице е
обогатяване на кредитора. Съдът приема, че тази допълнителна сума представлява скрит
разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните
/касае се и за недействителност на клаузата по чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД/. Дължимото
възнаграждение по договора за гаранция по същество противоречи и на императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита, което
изрично е посочено в представената по делото преддоговорна информация. Съгласно чл.19,
ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
3
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл.19, ал.5 от ЗПК -
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни. В процесния
договор е посочен процент на ГПР – 41.12%, т. е. формално е изпълнено изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този
размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция, което се включва в общите
разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. По силата на §1, т.1 от ДР на ЗПК
„Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията
по договора. В същото време, заемателят може да приема плащане, вместо гаранта, на
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя - дори
изрично посочен в преддоговорната информация. При това положение, доводите на
ответника за доброволност при избора на обезпечение, не могат да бъдат приети от съда, а
от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на
кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от
кредитора юридическо лице - гарант. Изложеното води и до извод, че в конкретния случай
договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от
възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства,
съответна на получените гаранции. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е
отразено като разход при формирането на оповестения ГПР. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК. При отчитането на
възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход, действителният ГПР
би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният такъв. На
основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил действителния ГПР по
4
договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е
въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по
договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този
реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Съгласно Решение на СЕС по дело C‑714/22, когато в ДПК не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени разходи, този договор следва да се счита освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
потребителя на предоставената главница. Съдът констатира служебно и още едно основание
за нищожност на договора – независимо, че сумите, посочени в СЕФ и в сключения договор
за заем са едни и същи, посочените в договора и в СЕФ ГЛП и ГПР се различават – в СЕФ
фиксираният ГЛП е 41.12%, в договора – 3.38%, в СЕФ ГПР е 49.85%, а в договора – 41.12%.
Това противоречие е още едно основание за прогласяване на нищожността на договора, съгл.
чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД Въз основан всичко дотук изложено, съдът намира, че претенцията
за прогласяване на недействителност на договора с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от
ЗЗД, вр.чл. 22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, вр.чл.143 от ЗЗП, и на осн. чл. 26 ал. 1 пр.
3 от ЗЗД, е основателна и следва да бъде уважена.
С оглед изхода на главния иск, съдът намира, че не следва да бъде разглеждан по
същество предявеният при условията на евентуалност иск с за прогласяване нищожността на
клаузата на чл.5 от Договора за заем.
Съобразно изхода на спора и на осн. чл. 78 ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат разноски
в размер на 66.68 лева - държавна такса, разходи за такса и куриерски услуги, адвокатско
възнаграждение в размер на 1900.00 лева /за което има представени доказателства, че е
платено; в писмените изявления на ответника няма направено възражение за прекомерност/,
или общо разноски в размер на 1966.68лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр.чл. 22
от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, вр.чл.143 от ЗЗП, и на осн. чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД,
Договор за предоставяне на финансови услуги № ***, сключен между Н. Е. П., ЕГН
********** от *** - като заемател, и ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление ***, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н. - като заемодател, поради
противоречие със закона и накърняващ добрите нрави.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК ЗЗД, ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., ДА
5
ЗАПЛАТИ НА Н. Е. П., ЕГН **********, от ***, разноски по делото в общ размер на
1966.68лв.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба чрез Плевенски районен съд пред
Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6