№ 815
гр. Варна, 21.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Галина Чавдарова
Членове:Ралица Ц. Райкова
мл.с. Гинка Т. И.а
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от мл.с. Гинка Т. И.а Въззивно гражданско дело
№ 20253100501083 по описа за 2025 година
Образувано е по въззивна жалба № 36779/24.04.2025г. от адв.Т. Р., АК Варна, в
качеството си на особен представител на И. С. М., ЕГН ********** срещу Решение № 1094
от 28.03.2025г, постановено по гр.дело № 4759/2024 г., в частта, в която е признато ЗА
УСТАНОВЕНО, че И. С. М., с ЕГН **********; Адрес: *****, ап. 54, ДЪЛЖИ на "ИЗИ
ФИНАНС" ЕООД, с ЕИК *********, с адрес гр.София -1408, р-н Триадица, ж.к. Иван Вазов,
ул. "Балша" №17, aп. 1, представлявано от Б. И. Н., сумата от 1749, 25 лв. (хиляда
седемстотин четиридесет и девет лева и двадесет и пет стотинки) главница по Договор за
предоставяне на кредит от разстояние №431373 от 29.03.2023 г., ведно със законната лихва,
считано 27.02.2024 г., до окончателно изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение №1107 от 01.03.2024 г. по ч.гр.д. №2390/2024 г. по описа на Районен съд –
Варна.
Във въззивната жалба се излагат доводи за необоснованост на така постановеното
решение. Сочи се, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити
по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание
пот. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя.Твърди се, че неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание е уредено като порок изключващ валидността
на договарянето - чл. 22 ЗПК. Посочва се ,че не е оповестен действителен ГПР в договора за
кредит кредитодателят, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от
ЗПК. Посочва още, че в конкретния случай, иск в евентуалност, не е предявяван от ищеца,
поради което съдът не би следвало да постановява такова решение. Отправя се искане да
бъде отменено първоинстанционното решение като неправилно и необосновано, и да се
постанови друго, с което да се отхвърлят предявените от „Изи финанс" ЕООД, искове.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемият, “ИЗИ ФИНАНС” ЕООД с ЕИК *********,
представлявано от Б. И. Н. – управител чрез юрисконсулт А. С. Г., е депозирал отговор на
въззивната жалба, с който се застъпва становище за нейната недопустимост, поради подаване
от процесуално нелегитимен субект и липса на правен интерес. В тази връзка се твърди, че
особеният представител не е процесуално легитимиран да подава въззивна жалби в
1
хипотезите на иск по чл. 415 от ГПК. На следващо място посочва, че защитата на
отсъстващия е осъществена с преценка на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение от страна на заповедния съд. Сочи се още, че с приключване на делото
особеният представител изчерпва своите функции, които са ограничени само и единствено
до непосредствена защита на правата на отсъстващия срещу възраженията на ищеца –
заявител. Твърди се, че въззивната жалба не е непосредствено производство (в случая
въззивно). Счита се, че особеният представител в заповедното производство, подобно на
този назначен по производства изчерпващи се с един конкретен акт, не е легитимиран да
обжалва съдебното решение. Наред с горното, се посочва, че въззивника няма правен
интерес от така подадената жалба, тъй като с въззивната си жалба е посочен още един порок,
който води до недействителност на договора за кредит, а такава вече е обявена от първия
съд. По основателност на така подадената жалба се сочи, че постановеното решение е
законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено. С оглед
гореизложеното се иска да бъде прекратено делото, поради недопустимост на въззивната
жалба. Както и поради липса на правен интерес от нейното подаване и злоупотреба с право
от страна на адвоката подал жалбата. Алтернативно се иска да бъде отхвърлена въззивната
жалба като неоснователна, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло.
Претендират се разноски.
В съдебно заседание въззивникът “ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, редовно призовано,
не се явява, не изпраща представител.. Въззиваемият И. С. М., редовно призован, не се
явява, представлява се от особен представител- адв. Т. Т.- Р., която поддържа въззивнаа
жалба, като желае изцяло да бъдат отхвърлени така предявените от “ИЗИ ФИНАНС”
ЕООД искове.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл.236 ГПК и е действително.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно
следи за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предявени са по реда на чл.422, ал.1, във вр. с чл.415 от ГПК с обективно съединени
искове с правно основание по чл.79, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 1749, 25 лв.; с правно
основание по чл.79, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 231 лв. и с правно основание по чл.86, ал.1
от ЗЗД с цена на иска от 62, 42 лв., от страна на ищеца "ИЗИ ФИНАНС" ЕООД с ЕИК
*********, с адрес гр.София -1408, р-н Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул. "Балша" № 17, ап.1,
представлявано от Б. И. Н., с процесуален представител юрисконсулт А. С. Г., против И. С.
М. с ЕГН ********** и адрес: *****, ап. 54. В исковата молба ищецът твърди, че на
29.03.2023 г., в качеството на кредитодател е сключил с ответницата по делото, в качеството
на кредитополучател Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 431373. Договорът
бил сключен при условията на ЗПФУР. Информацията относно договора, потвърждението от
страна на ответницата, съгласието с общите условия на дружеството, били извършени след
регистрация на ответницата в сайта на дружеството и изпълнение на процедурата за
сключване на договор за кредит от разстояние. На ответницата бил отпуснат кредит с
главница в размер на 2000 лв., която сума била преведена на ответницата по посочен от нея
начин, а именно по касово на каса на „Изи пей" АД. Вземането за главницата по договора
2
било разпределено на 8 вноски, всяка от които в размер на 250 лв. за периода 28.04.2023г. -
24.11.2023г. Ответницата погасила главница в размер на 472 лв., с която изцяло била
погасена вноската за 28.04.2023г., като от вноската за 28.05.2023г. била погасена част от сума
в размер на 0.75 лв. Остатъкът от вноската за 28.05.2023г. - 04.11.2020г. била в размер на 1
749.25 лв. При изплащане на вноските по кредита ответницата следвало да преведе, освен
дължимата главница, още и договорна лихва, която била фиксирана и не търпяла изменения
по време на договора. Договорната лихва съгласно договора била в размер на 40.15 %.
Погасена била главница за периода 29.03.2023г. 28.04.2023г., поради което била дължима
договорна лихва за периода 28.04.2023г. - 24.11.2023г. в размер на 231 лв. Кредитът бил
изцяло изискуем на датата на последната дължима вноска по погасителен план, а именно:
24.11.2023г. На основание чл.86, ал.1, изр.1 от ЗЗД ответницата била в забава от датата на
падежиране на целия кредит - 24.11.2023г., с крайната дата на претендираната лихва -
20.08.2021г. С оглед горното ищецът претендира вземане за законна лихва в размер на 62.42
лв. за периода 24.11.2023г. до 26.02.2024г. Тъй като ответницата не изпълнила задължението
си по договора, ответното дружество подало заявление по реда на чл.410 от ГПК и в РС –
Варна било образувано ч.гр.д. № 2390/2024г., по което била издадена заповед за изпълнение
и по което ищецът получил уведомление, че може да предяви установителни искове.
В представения отговор на исковата молба от назначения на ответницата особен
представител се твърди, че предявените искове са допустими, но неоснователни.
Представителят оспорва изцяло исковите претенции по основание и размер. Твърди, че не е
възникнало твърдяното от ищеца облигационно правоотношение, тъй като няма данни
ответницата да е потвърдила електронно приемане на договора. Наред с това се твърди, че
относно договора са приложими правилата на ЗПК. С него бил уговорен фиксиран годишен
лихвен процент от 40,15%, ГПР от 48,44% и неустойка от 841, 50 лв. Представителят заявява
възражение за нищожност на договора, тъй като счита, че договорът противоречи на
разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 7-12 от ЗПК. Не било ясно по какъв начин е формиран ГПР,
което било в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Предвидената неустойка за неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение на практика нямала обезпечителни
функции, а представлявала скрит косвен разход за заемателя, който увеличавал цената на
кредита и макар и с исковата молба ищецът да не претендирал неустойка, то клаузата
следвало да се има предвид при преценката за нищожност на договора. Представителят
счита, че съобразно преценката за размера на главницата по договора, лихвата и
неустойката, предвидена в чл.4, ал.3 от договора, се стига до извод, че дължимата сума по
договора е 3138, 50 лв., като при главница 2000 лв. ГПР се получава в размер на 75%.
Предвид това счита, че договорът е сключен в нарушение на императивните изисквания на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и не отразява реалната стойност на ГПР. Сочи също, че клаузата за
възнаградителна лихва, която надвишава трикратния размер на законната лихва е нищожна
поради противоречие с добрите нрави.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивникът оспорва решението само по съображения за пълна нищожност на
договора, както и че при извод за недействителност на договора иск в евентуалност не е
предявяван, поради което съдът не е следвало да постановява решение за присъждане на
чистата стойност на главницата.
Приложими в процесната хипотеза са разпоредбите на Закона за потребителския
кредит. Съобразно мотивите на процесния първоинстанционен акт, съдът е приел
противоречие с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като договорът за кредит не
съдържа посочване на годишния процент на разходите и не отговаря на изискванията на
чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата
недействителност. Спорният въпрос, наведен пред настоящата инстанция е дали в полза на
ищеца е дължима главница на въведеното по делото договорно основание. Съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в случай, че договорът е недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита. Императивната разпоредба на чл. 23 от ЗПК изрично
предвижда последиците от недействителността на договора за потребителски кредит.
3
Възражението на въззивника, че коментираната норма цели да отрече изцяло последиците
на облигационната връзка не може да бъде споделено. Законодателят цели да се избегне
неоснователно обогатяване, като кредитополучателят в този случай дължи да върне само
това, което е получил. Това се явява естествена последица при констатирана
недействителност и не е необходим различен от вече предявения иск. В заключение
настоящият състав приема, че чистата стойност на кредита се дължи на заявеното договорно
основание. След като е приета хипотезата на чл. 22 от ЗПК, който извод не е оспорен от
страните в настоящото производство, въззивният състав намира, че правилно е уважен
искът за главницата. Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По разноските в производството:
При този изход от спора, разноски биха се дължали на въззивника, който обаче се
представлява от особен представител и не е сторила такива, поради което и разноски не
следва да се присъждат.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1094 от 28.03.2025г, постановено по гр.дело №
4759/2024 г. по описа на Районен съд- Варна, в частта, в която е признато за установено, че
И. С. М., с ЕГН **********; Адрес: *****, ап. 54, ДЪЛЖИ на "ИЗИ ФИНАНС" ЕООД, с
ЕИК *********, с адрес гр.София -1408, р-н Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул. "Балша" №17,
aп. 1, представлявано от Б. И. Н., сумата от 1749, 25 лв. (хиляда седемстотин четиридесет и
девет лева и двадесет и пет стотинки) главница по Договор за предоставяне на кредит от
разстояние №431373 от 29.03.2023 г., ведно със законната лихва, считано 27.02.2024 г., до
окончателно изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение №1107 от
01.03.2024 г. по ч.гр.д. №2390/2024 г. по описа на Районен съд – Варна.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4