Определение по дело №24/2021 на Окръжен съд - Ловеч

Номер на акта: 28
Дата: 26 януари 2021 г.
Съдия: Милена Вълчева
Дело: 20214300500024
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 19 януари 2021 г.

Съдържание на акта

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 28
гр. Ловеч , 26.01.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ в закрито заседание на двадесет и
шести януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
Членове:ПОЛЯ ДАНКОВА

ПЛАМЕН ПЕНОВ
като разгледа докладваното от МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА Въззивно частно
гражданско дело № 20214300500024 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 413, ал.2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила частна жалба от "АЙ ТРЪСТ"
ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София 1463, район ,,Триадица", бул. „Витоша" № 146,
бизнес център „България", сграда А, ет. 4, представлявано от управителя И. Ш., чрез пълномощника юрисконсулт
Вероника Маркова против разпореждане № 260684 от 18.12.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 1126/2020 г. по
описа на Районен съд – Троян в частта, в която е отхвърлено заявлението му по чл.410 от ГПК срещу Г. Д. Д. за
претендираното възнаграждение по договор за поръчителство в размер на 267.39 лв. и административни
разноски в размер на 78.18 лв.
Счита, че разпореждането в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди,
че изводът на районния съд, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство е нищожно поради
противоречие с принципа на добрите нрави, е неправилен. Излага, че сключеният между длъжника и
„Ай тръст“ договор за предоставяне на поръчителство по съществото не е договор за
поръчителство по смисъла на чл.138 от ЗДД, а договор за поръчка по смисъла на чл.280 и сл.
от ЗЗД. Изтъква, че при подаване на заявлението за кредит по електронен път, Габриела
Дянкова е имала право да избере необезпечен кредит, да предостави гаранция или да
обезпечи изпълнението на задължението си по договора между нея и кредитора
„Кредисимо”, като осигури поръчителството на трето одобрено юридическо лице.
Длъжникът е сключил договор за поръчителство с "АЙ ТРЪСТ" ЕООД, като сам е избрал да се
обвърже с клаузите му. Счита, че правното основание за възнаграждението е насрещната
престация за "АЙ ТРЪСТ" ЕООД, дължима въз основа на поетия от него ангажимент за обезпечаване на
задълженията на длъжника по Договора за кредит. Изтъква, че възнаграждението на заявителя не
представлява такса или комисионна съгласно чл.10, ал.2 от ЗПК, то е самостоятелно
вземане, което не увеличава размера на главницата и е в пряка зависимост от поведението
на длъжника. На следващо място посочва, че навлизайки в преценка за неравноправния
характер на дължимото от потребителя възнаграждение за предоставяне на поръчителство,
1
районният съд е нарушил разпоредбата на чл.145, ал.2 от ГПК. Затова счита, че уговорката
за заплащане на възнаграждение по Договора за предоставяне на поръчителство не е
нищожна, не е установена в нарушение принципа на добрите нрави не води до
неоснователно обогатяване.
Оспорва и извода на районния съд, че вземането на "АЙ ТРЪСТ" ЕООД следва да се включва
в ГПР. Излага доводи, че разходът на длъжника за предоставяне на поръчителство не е задължителен и не е
предварително известен на „Кредисимо”ЕАД, поради което не са налице предпоставките на §1, т.1 от ДР ЗПК за
включване на възнаграждението на поръчителя в общия разход по кредита.
Счита, че неправилно заповедният съд приема, че претендираните административни
разноски целят заобикаляне на забраната на чл.33 от ЗПК. Твърди, че сумата 78.18 лв. е
реално извършен разход за извънсъдебно събиране на вземането и не попада в обхвата на
чл.33, ал.1 от ЗПК, т.к. няма срочен характер. Този разход е направен в резултат на
некоректното поведение на длъжника и при просрочие. Счита, че тази клауза не
противоречи на чл.10а, ал.1 и ал.2 ЗПК, защото не е такса за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита.
Моли съда да отмени разпореждането на първоинстанционния съд в обжалваната
част и уважи заявлението претендираните суми, като му присъди направените по
настоящето производство разноски за държавна такса.
Частната жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК от заявител срещу
разпореждане, с което е отхвърлено отчасти заявлението, поради което е процесуално
допустима, но разгледана по същество - неоснователна.
От приложените по делото доказателства се установява, че производството по
ч.гр.д. № 1126/2020 год. по описа на РС Троян е образувано по повод постъпило заявление
по чл.410 ГПК от "АЙ ТРЪСТ" ЕООД за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника Г.
Д. Д..
Първоинстанционият съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК, като е разпоредил длъжникът Г. Д. Д., ЕГН ********** да заплати на
кредитора "АЙ ТРЪСТ" ЕООД сумата от 1352.62 лв. – дължима главница по Договор за кредит
№ 2092313 от 18.09.2019 г. обезпечен чрез сключен на 18.09.2019 г. договор за предоставяне
на поръчителство, ведно със законната лихва от 27.10.2020 г. до изплащане на вземането;
337.90 лв. - договорна лихва за периода от 11.11.2018 г. до 10.10.2020 г., 28.75 лв. - законна
лихва за забава от 11.12.2019 г. до 09.10.2020 г., както и сумата 41.75 лв. платена д.т. и 50.00
лв. юрисконсултско възнаграждение.
С разпореждане № 260684 от 18.12.2020 г., ТРС е отхвърлил заявлението по чл.410
от ГПК в частта относно искането да бъде издадена заповед за изпълнение за сумата от
267.39 лв. възнаграждение по договор за поръчителство и 78.18 лв. административни разноски в размер на
78.18 лв. В мотивите на обжалваното разпореждане са изложени доводи, че в отхвърлената
2
част заявлението противоречи на закона и добрите нрави.
Настоящата инстанция споделя направените от районния съд правни изводи.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, заповедният съд е длъжен
служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави,
както и дали се основава на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител или е
налице обоснована вероятност за това. В случая претенцията на заявителя, наред с главница,
договорна лихва и мораторна лихва, включва и възнаграждение по договор за
поръчителство и административни разноски за извънсъдебно събиране на задължението.
Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по
специално императивното правило на чл. 33, ал.1 и 2 от ЗПК. Районният съд е съобразил
тези разпоредби и отхвърлил претендираните от заявителя суми.
На следващо място следва да се отбележи, че с приетото съдържание на
уговорката в чл.4 от Договора за потребителски кредит от 18.09.2019 г., сключен
между „Кредисимо“ ЕАД и длъжника Г. Д. Д., заемодателят „Кредисимо“ ЕАД
предварително определя, че дружеството – поръчител следва да бъде одобрено от него
и върху нея кредитополучателят не може да въздейства. За него не съществува
възможност да посочи поръчител, различен от одобрен от заемодателя. Следва да се
изтъкне и факта, който се установява от приложеното по делото удостоверение за
актуално състояние на дружеството – поръчител – „АЙ ТРЪСТ“ЕООД, от което е
видно, че заемодателят и одобреното от него дружество - поръчител са свързани лица,
доколкото „Кредисимо“ ЕАД (заемодател) е едноличен собственик на капитала на „АЙ
ТРЪСТ“ЕООД (поръчител). Това съдържание на уговорката установява значително
неравновесие в правата между потребителя и търговеца по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Въззивният състав счита, че уговореното в чл.4 от Договора за кредит е
неравноправна клауза, защото одобряването на договора за кредит при предоставяне на
обезпечение под формата на поръчителство с одобрено от „Кредисимо“ юридическо
лице /поръчител/, и поставено при по-благоприятни условия за разглеждане
заявлението на кредитополучателя - в срок от 24 ч., а при избор на друго в по-дълъг
срок от подаване на заявлението.
С начисляването на възнаграждението за поръчителство се превишава
максималния размер на годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничен до
петкратния размер на законната лихва. В случая с Приложение към Договора за
потребителски кредит е установен ГПР в размер от 48.21 %, който обаче не включва
възнаграждението по договора за поръчителство. Независимо, че произтича от друга сделка
(договор за предоставяне на поръчителство), възнаграждението за поръчителство съставлява
разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, защото икономическата тежест се понася
3
от кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични задължение по договора за
потребителски кредит – главници, лихви, и пр. и същото съгласно Приложение № 2 към
Договора за предоставяне на поръчителство е платимо разсрочено на вноски, дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по Договора за потребителски кредит, сключен
с „КРЕДИСИМО“ЕАД. Възнаграждението за поръчителство не попада в изключенията по
чл. 19, ал. 3 ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите, които не се
включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя. Ето защо,
макар да не възниква от договора за потребителски кредит, настоящата инстанция счита, че
възнаграждението за поръчителство съставлява част от ГПР. В случая в Договора за
потребителски кредит ГПР е определен на 48.21 %, а уговореното възнаграждение за
поръчителя е в размер на 99.50 лв. на месец за периода на действие на договора за кредит,
т.е. налице е превишаване на законовия максимум на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Цитираните
по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която има
задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според чл.3 от същата
неравноправна е дадена клауза, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора.
На последно място допълнителен аргумент за отхвърляне на претенцията на
заявителя за сумата от 267.39 лв., представляваща възнаграждение по договора за
поръчителство, съдът намира в нормата на чл.26, ал.1 от ЗЗД – противоречие с добрите
нрави. От изложеното в т.12 от заявлението и приложения договор за потребителски кредит
става ясно, че задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряването на
поръчителство, не е определено като предварително условие за сключване на договора. Това
противоречи на принципа за добросъвестност и цели да се създадат предпоставки за
начисляване на претендираното възнаграждение, което води до оскъпяване на кредита.
На последно място следва да се отбележи, че основанието за това вземане е
обективирано в чл.4 и чл.8 от договора за поръчителство, но в подаденото заявление липсва
яснота относно неговия размер от 267.39 лв. В Приложение № 1 към Договора за
предоставяне на поръчителство възнаграждението е посочено единствено като 16 вноски по
122.48 лв., платими през време на действие на договора за кредит, като се претендира сума,
която не е конкретизирана по размер и падеж.
Въззивната инстанция намира за неоснователни и изложените в частната жалба
възражения относно отхвърлената претенция за административни разноски за извънсъдебно
събиране на вземането, обоснована с разпоредбата на чл.10а от ЗПК. Доколкото договорът
за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит,
нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. В нормата на чл.10а, ал.1 от ЗПК
е дадена възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и
комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора.
4
Разходите за извънсъдебно събиране на задължението като връчването на писма, изпращане
на покани за доброволно изпълнение, използването на специализирани дружества за
събиране на вземания и др. не представляват допълнителни услуги, които кредиторът
предоставя на потребителя във връзка с договора, а са действия, целящи осигуряване на
изпълнението, вкл. по принудителен път. Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява
събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението на кредита.
Ето защо въззивният съд намира, че изложените в частната жалба възражения са
неоснователни. Районен съд Троян е постановил в обжалваната част правилен съдебен акт,
който следва да бъде потвърден.
Водим от горното и на основание чл.252 ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 260684 от 18.12.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 1126/2020
г. по описа на Районен съд – Троян в частта, в която е отхвърлено подаденото заявление от "АЙ ТРЪСТ" ЕООД, с
ЕИК *** по чл.410 от ГПК срещу Г. Д. Д., ЕГН ********** за претендираното възнаграждение по договор за
поръчителство в размер на 267.39 лв. и административни разноски в размер на 78.18 лв.
Определението е окончателно.


Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5