№ 656
гр. Враца, 14.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Магдалена Б. Младенова-Стоева
при участието на секретаря Нина К. Луканова
като разгледа докладваното от Магдалена Б. Младенова-Стоева Гражданско
дело № 20251420101698 по описа за 2025 година
Производството е образувано по постъпила искова молба от М. С. Д., ЕГН:
**********, с постоянен и настоящ адрес: *********, против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост, бул.
„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5.
В исковата молба се твърди, че на 14.10.2024 г. между ищцата и „Кредирект“ ЕООД
бил сключен Договор за паричен заем № 1166056. Сочи се, че на 29.03.2025 г. ищцата
упражнила правата си по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК и отправила искане към кредитора да й бъде
предоставено извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния договор за
заем. Ответното дружество изпратило извлечение, от което били видни претендираните от
ищцата суми. Поддържа се, че в конкретния случай кредиторът включил в договора за
кредит клауза, с която ищцата се задължавала да предостави в изключително кратък срок
практически невъзможно за предоставяне обезпечение от потребител, ползващ се от
услугите на т. нар. „бързи кредити“, а именно – банкова гаранция или няколко поръчители,
при изключително завишени условия в изключително кратък срок. В резултат при
непредоставяне на това обезпечение на потребителя се начислявала неустойка в огромни
размери, която макар и именувана неустойка била по същество скрита договорна лихва.
Твърди се, че тази конструкция за оскъпяване на потребителски кредит чрез скрити лихви,
именувани като неустойки, за да не бъдат включени в ГПР, е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави, каквато била и константната съдебна практика. Сочи се,
че видно от издаденото от ответника извлечение, ищцата е заплатила сума в общ размер на 1
567,20 лв., като ответното дружество претендирало допълнителни 10 404,45 лв., от които
8 471,65 лв. били недължими предвид недействителността на договора за заем и
разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Поддържа се, че в случая размерът на иска е определен по
следния начин: главницата по кредита е в размер на 3 500,00 лв., ответникът признава, че по
кредита са платени 1 567,20 лв., тоест в хипотезата на чл. 23 ЗПК ищцата има остатъчно
задължение от 1 932,80 лв., като премахвайки тази сума като неоспоримо дължима от
исканата от ответника 10 404,45 лв., то спорно остава задължението в размер на 8 471,65 лв.
1
Предвид тези съображения, се иска от съда да постанови решение, с което да
признаете за установено, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата от 8 471,65 лв.
по Договор за паричен заем № 1166056/14.10.2024 г., предвид недействителността на
последния. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от ответното дружество е депозиран отговор на исковата
молба, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Възразява се срещу
твърденията, че договорът и отделните му клаузи са недействителни, като евентуално
ответникът се позовава на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, съгласно който нищожността на отделна
договорна клауза не влече недействителност на целия договор. Излагат се съображения, че
валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри – главница
и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Поддържа се, че са покрити
всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2
ЗПК, като договорът за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е
попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за
желания от него кредитен продукт и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, включително да предложи различни формулировки. Сочи се, че дори да
не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата договора,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от
договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още преди сключване на
договора, без да е обвързан с отделни клаузи, както и без никакви други отрицателни
последици – заплащане на обезщетения или такси. Твърди се, че всички изложени
твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че в
периода 2023 г. – 2024 г. ищецът е сключил общо три договора с ответното дружество, които
съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита.
Изтъква се, че в случая вместо да упражни правото по реда на чл. 29 ЗПК,
кредитополучателят по своя инициатива е сключил още два договора, като при сключването
на всеки следващ договор потребителят е бил наясно с условията. Твърди се, че от това
става ясно, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на
ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност, което е в
пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните
отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение. Посочва се, че ако целта не беше такава, то потребителят е
щял да се откаже още от първия договор и не би сключил още два, в който случай е щял да
върне само чистата стойност на кредита на кредитора си. Поддържа се, че ищецът се е
запознал многократно с условията на ответното дружество, като по всеки кредит е
получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с конкретни клаузи при
безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки, предвид което всички
доводи за нищожност, изложени в исковата молба, са неоснователни. Настоящият договор
следва да се тълкува в контекста на трите договора, с които се е задължил ищецът. Поддържа
се, че предвид сключването на множество договори, в случая е налице индивидуално
договаряне, което изключва възможността за липса на достатъчно информация за
финансовите задължения на потребителя, както и за нарушаване на равноправието между
страните.
По тези съображения се иска предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се и
разноски.
Съдът, като взе предвид представените по делото писмени доказателства, доводите и
възраженията на страните, прие за установено следното от фактическа страна:
От представения по делото Договор за потребителски кредит № 1166056/14.10.2024 г.
се установява, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение по
сключен между тях договор за паричен заем, по силата на което на ищцата е предоставен
2
паричен заем в размер от 3 500,00 лв., при ГПР – 63,09 %, лихвен процент по кредита – 50 %
и общо дължима сума в размер на 5 273,32 лв. Уговорено е, че срокът на договора е
осемнадесет месеца, с дата на последно плащане 14.04.2026 г.
В договора /чл. 18, ал. 1 от същия/ е уговорена и клауза за неустойка в размер на
6 549,88 лв., дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За
длъжника е предвидено задължение /чл. 6 от Договора/ в двудневен срок от сключването на
договора да предостави обезпечение на кредита под формата на банкова гаранция или
поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на множество условия,
изброени в чл. 6, ал. 1, т. 2 от Договора. При неизпълнението именно на това задължение се
начислява и дължи посочената неустойка, платима разсрочено заедно с месечните вноски по
погасителния план. Видно от погасителния план, уговорено е същата да бъде платима като
част от всяка месечна погасителна вноска – предвидени са 18 плащания за погасяване на
неустойката, четири от които в размер на 520,17 лв. и 14 от които в размер на 331,00 лв. С
включването на неустойката в размера на задълженията по договора, видно от погасителния
план, дължимата сума за връщане по него от кредитополучателя възлиза на общо 11 823,20
лв.
Прието като доказателство по делото е Извлечение за извършените и предстоящи
плащания по договор за паричен заем № 1166056/14.10.2024 г. от 29.03.2025 г., видно от
което от ищцата е заплатена сума в общ размер от 1 567,20 лв., с които са погасени първа,
втора и трета вноски по погасителен план в общ размер на 1 522,20 лв. и 45,00 лв. – такси за
администриране на просрочен кредит. Видно от извлечението след приспадане на платените
от длъжника суми в общ размер от 1 567,20 лв., остава претендирана от ответното
дружество сума в общ размер на 10 404,45 лв., включваща главница в размер на 3 500,00 лв.,
договорна лихва в размер на 1 481,66 лв., неустойка в размер на 5 319,34 лв., такси за
администриране на просрочен кредит в размер на 90,00 лв. и законова лихва в размер на
13,45 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаването за
установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи на последния сумата от
8 471,65 лв., представляваща сбор от дължими суми за главница, договорна лихва, неустойка
и такси за администриране на просрочен кредит по Договор за паричен заем №
1166056/14.10.2024 г., сключен между „Кредирект“ ЕООД и М. С. Д., поради
недействителност на сключения между страните договор.
По допустимостта на предявения иск:
Според Решение № 331 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 298/2011 г., II г. о., ГК
нуждата от защита чрез установителен иск се свързва с наличието на спор – оспорване на
претендираното от ищеца право или претендиране на отричано от ищеца право. В случая в
исковата молба са наведени доводи, че ответното дружество претендира от ищцата
процесните вземания в общ размер на 8 471,65 лв. Отричането от ищцата на възможността
на ответното дружество да претендира тези суми обуславя наличието на правен спор, а с
това – и правен интерес от предявяване на настоящия иск. С разрешаването на спора, със
сила на пресъдено нещо се внася яснота и определеност в материалноправните отношения
между страните и се признава или изключва възможността за бъдеща защита на правото на
кредитора пред правозащитни органи.
Следва да се има предвид и обстоятелството, че дори и да не е имало твърдения за
дължимост на суми от страна на ответника по един отрицателен установителен иск преди
започването на съдебния процес, интересът на ищеца да предяви такъв иск може да се
установи и в хода на самия процес. Това е така, тъй като интерес от завеждане на
отрицателен установителен иск съществува винаги, когато едно лице твърди, че ищецът му
3
дължи пари. Оспорването на иска с отговора на исковата молба представлява именно
въвеждане на такова твърдение от страна на ответника и при това положение, дори и да
липсват всякакви други доказателства, процесът би станал допустим, защото страните ще
потвърдят наличието на спор помежду си с изявленията си пред съда. В настоящия случай с
отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявения иск, посочвайки включително
и правни доводи за отхвърлянето му.
Поради гореизложените съображения съдът намира, че предявеният иск е допустим.
По основателността на предявения иск:
С предявяването на този иск за установяване недължимост на парична сума, ищецът
отрича претендираното от ответника материално право, като в тежест на ответника е при
условията на пълно и пряко доказване да докаже съществуването на това право, а именно
съществуване на вземане в размер на сумата от 8 471,65 лв., представляваща сбор от
дължими суми за главница, договорна лихва, неустойка и такси за администриране на
просрочен кредит по Договор за паричен заем № 1166056/14.10.2024 г., като установи, че
между страните е налице валидно облигационно правоотношение по сключен между тях
Договор за паричен заем № 1166056/14.10.2024 г. и съдържанието на клаузите му.
Установи се, че между страните по делото е налице валидно правоотношение по
договор за паричен заем, по силата на което на ищцата е отпуснат кредит в размер на
3 500,00 лв., която сума заедно със сумите за възнаградителна лихва и неустойка е следвало
да издължава на месечни погасителни вноски, в съответствие с приложен към договора
погасителен план.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав приема, че
сключеният между страните договор има правната характеристика на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което действителността на
неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. Следователно ищцата се ползва и от
регламентацията на потребителската закрила, уредена в Закона за защита на потребителите
арг. чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 - 148 ЗЗП.
Ищцата оспорва действителността на клаузата от договора за потребителски кредит,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение.
Съдът приема, че вземането по чл. 18, ал. 1 от договора няма характеристиките на
неустойка, тъй като неговата действителна цел не е да обезпечи представянето на
обезпечение от страна на потребителя, нито да обезщети евентуалните вреди от
необезпечаването на кредита. Макар да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, тази неустойка е предвидена да се кумулира към
дължимото текущо възнаграждение /договорна лихва/, както и към законната лихва,
дължима при просрочие. По този начин неустойката се отклонява от основните си функции
обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Освен това,
заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този
смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза
по смисъла на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
С договореното задължение кредитополучателят да предостави в двудневен срок
след сключването на договора обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от
задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да
извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и
при трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това изискване е
обвързано с неустойка, която е значителна по размер – почти двойния размер на заемната
4
сума, като по този начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на
неустойката към задълженията по договора на практика се стига до различни стойности
както на ГПР, така и на лихвата.
На следващо място, неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение
за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. С разяснението по т.
3 от ТРОСТК № 1/09 г., със задължителна сила за съдилищата е прието, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции,
както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии естеството им на парични или
непарични и размерът на задълженията, обезпечени с неустойката, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в
хода на процеса като настъпили юридически факти, както и да извърши преценка за
основателност на възражението в съответствие със задължителна тълкувателна практика на
ВКС.
В случая така наречената неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и
евентуално да обезщети вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно
непарично задължение на потребителя – да обезпечи кредита с банкова гаранция или
поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда за кредитора,
ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с
евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат да
настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице
интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т. е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на
горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък двудневен срок от
сключването на договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което това
негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът
е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не
представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори
при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността
задължението по чл. 18, ал. 1 от договора да възникне при редовен кредит показват, че целта
на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи
сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е
да породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва.
Доколкото в случая размерът на неустойката е около 200 % от размера на кредита, тя
се явява прекомерна. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това
неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението.
Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. В
същото време обаче неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият
размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително с размера
на неустойката по чл. 18, ал. 1 от договора. Включена по този начин в размера на месечните
погасителни вноски, неустойката по същество се добавя към възнаградителната лихва на
търговеца – заемодател и поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем,
тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и
5
то в размер, доближаващ се до сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно
обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи
свободата на договаряне при потребителско кредитиране /чл. 19 от ЗПК/. Налице е и
противоречие с добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл. 143, т. 5 от
ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е нищожна
и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. За да достигне до този извод, съдът прави преценка за
естеството на договора за кредит, съотношение между размера на заема и размера на
неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката, както и съпоставка с вредите
от неизпълнението.
Допълнителната печалба на кредитора, постигната чрез клаузата за неустойка, следва
да се включи в размера на лихвения процент. Следователно, годишният лихвен процент не е
посоченият в размер на 50 %, а много по-голям, ако в него участва и вземането от 6 549,88
лв., формално уговорено като неустойка. Уговорената неустойка, съставлявайки скрита
печалба по договора, е разход по кредита и следва да бъде включена в ГПР. В случай че
размерът на процесната неустойка се включи в ГПР, размерът на приложимия ГПР се явява
значително по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва,
определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. По този начин, като в годишния процент на разходите не се
включва размерът на неустойката, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а съгласно
чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
От гореизложеното във връзка с клаузата за неустойка и ГПР следва, че е нарушено
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (арг. чл. 10, ал. 1
ЗПК). Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, е заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел.
Предвид всичко гореизложено, следва да се приеме, че посоченият в договора между
страните годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, което налага изводът, че
в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР. Очевидно посоченият в договора
ГПР не съответства на действителния ГПР и противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване
на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата
недействителност.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен. В настоящия случай, както вече беше изяснено, следва да се приеме, че
Договор за потребителски кредит № 1166056/14.10.2024 г. е недействителен на основание чл.
22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При тези съображения подлежаща на връщане по
силата на чл. 23 ЗПК е само чистата стойност на кредита, без да се дължат лихва или други
разходи по него.
След приспадане на извършените плащания от ищцата в общ размер на 1 567,20 лв.
от общата главница в размер на 3 500,00 лв., остава дължима сумата от 1 932,80 лв. При
6
приспадане на тази сума от претендираната от ответното дружество сума в общ размер на
10 404,45 лв., се получава сума в общ размер от 8 471,65 лв., която не е дължима от ищцата
поради недействителността на договора за кредит.
Предвид гореизложеното, следва да бъде уважен предявеният отрицателен
установителен иск за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата не му
дължи сума в общ размер от 8 471,65 лв. /надвишаваща главницата в размер на 1 932,80 лв./
по Договор за потребителски кредит № 1166056/14.10.2024 г.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски възниква за ищцата, която на основание
чл. 83, ал. 2 ГПК е освободена от заплащане на държавна такса и разноски, поради което не е
сторила такива. Ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати дължимата
държавна такса по иска в размер на 338,87 лв. по сметка на Районен съд – Враца.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и във връзка с чл. 38, ал. 2 от ЗА ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адвокат Д. Г. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие на ищцата в производството.
Във връзка с горното, съобразявайки фактическата и правна сложност на
конкретното дело, от една страна, обстоятелството, че делото е разгледано в едно съдебно
заседание, без присъствието на процесуалните представители на страните, като събраните
по него писмени доказателства са 3 на брой, а събирането на гласни доказателства и
експертизи не е допускано, обстоятелството, че установените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за възнаграждения за адвокатска работа размери служат на съда за ориентир за пазара на
адвокатския труд, а от друга страна, високо квалифицирания труд на адвокатската услуга,
съдът намира, че в полза на процесуалния представител на ищцата следва да бъде
определено възнаграждение в размер на 800,00 лв. с ДДС
В практиката си ВКС приема, че правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска
помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗА е установено със закон. Когато в съдебното
производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказал
на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско възнаграждение в размер,
определен от съда, което се присъжда на адвоката. За да упражни адвокатът това свое право,
е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в
който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т.
1-3 ЗА, като не се проверява и не се нуждае от доказване обстоятелството, че клиентът е
близък на адвоката и изобщо обстоятелството, на което е уговорена безплатна правна
помощ. /В този смисъл Определение № 192 от 17.01.2025 г. по ч. гр. д. № 4191/2024 г. по
описа на ВКС, I г. о. и цитираната в него съдебна практика/. В случая по делото е представен
договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че на ищцата се предоставя
правна помощ безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗА, което е достатъчно за
присъждане на адвоката на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие на ищцата в производството.
За да добави към определения размер на възнаграждението на основание § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004 г. данък добавена стойност съдът съобрази актуалната практика на
ВКС, обективирана в Определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 736/2023 г., IV
г. о., ГК, в което се приема, че при отправено до съда основателно искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС,
в полза на адвоката следва да се присъди възнаграждение в приложимия за конкретното
дело минимален размер по Наредба № 1/2004 г., изчислен върху защитения материален
интерес, към който следва да се прибави 20 % ДДС. В този смисъл са и Определение №
306/06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г., ТК, ІІ т. о., Определение № 490/19.09.2017 г. по ч.
т. д. № 1082/2016 г., ТК, ІІ т. о., Определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г., ТК,
ІІ т. о., Определение № 660/03.12.2018 г. по ч. т. д. № 2784/2018 г., ТК, ІІ т. о. и Определение
7
№ 50207/11.10.2023 г. по т. д. № 1940/2022 г., ТК, I т. о. В посочената съдебна практика се
приема, че с присъждане на адвокатското възнаграждение предоставената от адвоката
правна помощ се овъзмездява и правните услуги, предмет на представения договор за
правна защита и съдействие, съставляват облагаема възмездна доставка. Осъществяването
на безплатна адвокатска помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. не съставлява безвъзмездна
услуга, а въпросът как се определя възнаграждението на адвокатите, регистрирани по ЗДДС,
е регламентиран в § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г., като е без значение дали
възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено, или е
определено от съда по предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ред.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М. С. Д., ЕГН: **********, с постоянен и
настоящ адрес: *********, НЕ ДЪЛЖИ на „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост, бул. „Цариградско шосе“ № 115
Е, ет. 5, сума в размер на 8 471,65 лв. /надвишаваща главницата в размер на 1 932,80 лв./ по
Договор за потребителски кредит № 1166056/14.10.2024 г., сключен между „Кредирект“
ЕООД и М. С. Д., поради недействителност на договора.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост, бул. „Цариградско шосе“ № 115
Е, ет. 5, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд –
Враца държавна такса в размер на 338,87 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА „Кредирект“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост,
бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. Г., вписан в АК – Ловеч с
№ **********, съдебен адрес: гр. Троян, ул. „Захари Стоянов“ № 7, ет. 4, офис 30, сумата от
800,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Враца в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
8