гр. София, 31.10.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове: Михаил Малчев
Божидар Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело № 9039 по описа за 2019 година
Производството е по реда
на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 6118 от
09.01.2019 г., постановено по гр. д. № 89643/2017 г. на СРС, 49 състав, са отхвърлени
исковете за признаване на установено в отношенията между страните по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 150 ЗЕ, по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:******, срещу М.Н.Ч. с ЕГН:********** и
Т.И.Ч. с ЕГН:**********, че ответниците дължат
солидарно сумата от 1659.60 лева - главница, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия, отразена в обща фактура с №**********/31.07.2014 г.
за отоплителен сезон 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г. и 359.35 лева - лихва за
периода 15.09.2014 г. до 08.02.2017 г.
Решението е обжалвано от
ищеца „Т.С.” ЕАД. Изложените доводи във въззивната
жалба са за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон
относно качеството „потребител“ на топлинна енергия на ответника. Поддържа се,
че ответниците имат качеството „потребител“ на
предоставените услуги, чието заплащане се претендира. Оспорва се изводът на
съда, че те не са собственици на процесния имот,
който според жалбоподателя не намира опора в данните по делото, като се
развиват подробни съображения в тази насока. Моли се да се уважи въззивната жалба, прави се и искане за разноски.
Ответниците по въззивната жалба на „Т.С.“
ЕАД - М.Н.Ч.
и Т.И.Ч., действащи чрез процесуалния си представител адв.
Р., я оспорва с писмен отговор. В него се излагат подробни съображения, че обжалваното
решение е правилно и следва да се потвърди.
С определение № 262139
от 12.10.2020 г. въззивният съд е прекратил
производството по делото на основание чл. 230, ал. 2, изр. второ ГПК по
отношение на ответника Т.И.Ч., починал в хода на въззивното
производство, като първоинстанционното решение е
обезсилено спрямо този ответник. След влиза в сила на посоченото определение въззивното производство е продължило по отношение на другия
ответник - М.Н.Ч.. Същата, действаща
чрез адв. Р. потвърждава, че оспорва въззивната жалба с нарочна молба от 05.10.2021 г. и
претендира присъждане на сторените във въззивното
производство разноски.
Третото лице-помагач не
е взело становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
на ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при
приемане за установени на относими към спора факти и
на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и
приложимото право, очертава обхвата на въззивната
проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната
жалба доводи за неоснователни.
Въззивният съд не установи при служебната проверка нарушение на
приложими императивни материално правни норми от страна на районния съд.
За да постанови
решението си, районният съд е приел, че от приетите като писмени доказателства не
се установявало, че ответниците са собственици или
ползватели на топлоснабденото жилище по смисъла на чл. 154 ал. 1 ЗЕ, предвид което е
отхвърлил предявените искове като недоказани.
Договорът за продажба на
топлинна енергия е неформален и се счита сключен при доставяне на топлинна
енергия от страна на топлопреносното дружество и
ползването й от потребителя. Потребител на топлинна енергия е лицето, което
получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди, като ползва топлоснабдения имот по силата на вещно /чл. 106а ЗЕЕ
/отм./, §1, т. 42 от ЗЕ към редакцията съгласно ДВ бл. 18/2005г./ или по силата
на облигационно /§1, т. 42 от ЗЕ, действаща до края на процесния
период/ право на ползване. Предвид тези разпоредби облигационната връзка по
договорът за доставка на топлинна енергия възниква ex
lege от момента на възникване на правото на
собственост, респ. вещното право на ползване. Действащата през исковия период нормативна уредба предвижда две
алтернативни основания, при които договорното отношение по продажба на
топлоенергия възниква - писмен договор по чл. 149 ЗЕ или наличие на право на
собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда - етажна собственост - чл. 153, ал. 1
ЗЕ. Последната хипотеза е приложима обаче, доколкото относно доставката на
топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма
сключен писмен договор /чл. 149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на
облигационните правоотношения, приложим и в областта на продажбата на топлинна
енергия. Чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна
енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда -
етажна собственост. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката
на топлинна енергия в процесния имот, е без значение
дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент,
потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота /в този
смисъл е и ТР № 2 от 17.05.2018 г. по т. дело № 2/2017 г. на ОСГК/. Следователно,
за да бъде определено едно лице, като потребител на топлинна енергия за битови
нужди е достатъчно да се установи, че същото е собственик или носител на вещно
право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение. Не е нужно за периода той реално да е ползвал,
обитавал имота.
В случая същественото е, че районният съд е указал на
ищеца, че същият следва да докаже при условията на пълно и главно доказване
наличието на облигационно правоотношение между страните по делото, още с
доклада по чл. 146 ГПК. „Т.С.” ЕАД не е доказал нито в първоинстанционното,
нито във въззивното прроизводство,
съгласно възложената му доказателствена тежест, че
ответникът М.Н.Ч. е собственик, както
твърди, или ползвател на 1/2 ид. ч. от процесния имот. С нотариалния акт от 12.05.2014 г.
нотариусът е констатирал само, че М.Н.Ч. и Т.И.Ч. са собственици към датата на
сделката. Договорът за дарение е след периода от 01.05.2013 до 30.04.2014г. С
оглед на което, обосновано районният съд е заключил, че не е доказано по
делото, че ответниците са собственици на процесния имот в периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г. Правилен
и изводът, че към 31.07.2014 г., когато е издадена общата фактура, по която се
претендира процесната сумата, М.Н.Ч. и Т.И.Ч. вече
със сигурност не са били собственици на процесния
имот. Ето защо не се доказва, че М.Н.Ч. има качеството на ‚потребител“ на топлинна
енергия, поради което не е страна по договор за доставка на топлинна енергия в процесния имот и за процесния
период. Съдът няма задължение да указва на страната какви точно документи в
подкрепа на исковете си да представя по делото.
Поради съвпадане
изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди.
По разноските за въззивната
инстанция:
На въззиваемия
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 200 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, СГС
ПОТВЪРЖДАВА решение №
6118 от 09.01.2019 г., постановено по гр. д. № 89643/2017 г. на СРС, 49 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:******,
да заплати на М.Н.Ч. с ЕГН:********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски
за въззивната инстанция в размер на 200 лв. -
заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено
при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД - „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател:
Членове:
1.
2.