Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 22.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесети октомври
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4666 по описа на
СГС за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответниците Т.Н.П. и Н.Н.П.-В. срещу решение от 25.11.2020 г. по гр.д. №12875/2020
г. на Софийския районен съд, 50 състав, в частта, в която е признато за установено
на основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.318 ал.2 ТЗ вр. чл.200 ЗЗД вр. чл.150 ал.1
ЗЕ и чл.86 ал.1 ЗЗД, че жалбоподателите дължат на „Т.С.” ЕАД сумата от по
2706,30 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за
имот, находящ се в гр. София, жк. „*********аб. №199972, през периода 23.07.2016
г. - 30.04.2018 г., сумата от по 324,13 лв. – мораторна лихва за периода
15.09.2017 г. - 12.07.2019 г., сумата от по 21,50 лв. - главница за дялово разпределение
за периода 23.07.2016 г. - 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху
главниците от 23.07.2019 г. до окончателното изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №42313/2019 г. по описа
на СРС, 50 състав, като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски за
заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението е
неправилно и незаконосъобразно. Поддържат, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че са вещни ползватели на имот, респ. потребители на топлинна
енергия. Сочат, че цените за топлинната енергия са обявени за незаконни с
решение на ВАС, както и че по делото не е доказано публикуване на сумите, с
оглед изпадането им в забава. Твърдят още, че неправилно СРС е кредитирал заключението
на СТЕ, което е въз основа на документи, които не се съдържат по делото, както
и че по делото не е доказано въвеждане в експлоатация на абонатната станция и
размера на сумите за дялово разпределение. Предвид изложеното, жалбоподателите
молят въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендират разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.” ЕАД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. оспорва
същата.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Решението
на СРС в частта, в която предявените установителни искове са отхвърлени за
разликата над посочените по-горе суми до пълните предявени размери и в частта,
в която е отхвърлен изцяло предявеният установителен иск за лихва за забава
върху главницата за дялово разпределение, не е обжалвано от ищеца и е влязло в
сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката
/ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се
създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и
собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по
правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един
централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на
чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги,
само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна
връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи
условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма
данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят
различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по
продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е
договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите. В срока по чл.131 ГПК ответниците са оспорили обстоятелството, че са
собственици или ползватели на процесния недвижим имот, но от представения нот.
акт за покупко-продажба на недвижим имот от 20.10.1999 г. на нот. Г.З.се
установява, че ответниците са собственици на имота при равни квоти – от по 1/2
ид.ч. От приетото по делото заключение на СТЕ, което и настоящият съдебен
състав кредитира напълно като обосновано, компетентно изготвено и неоспорено от
страните, се установява, че процесният апартамент е бил топлоснабден през
процесния период.
При тези данни, следва да се приеме, че между
страните е възникнало преди и към процесния период облигационно отношение по
продажба на топлинна енергия при условията на специалните нормативни актове,
както правилно е приел и СРС.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника, респ. дали абонатната
станция е въведена в експлоатация, е от значение единствено към доказването на
размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе
до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК. В случая количеството на доставената в
цялата сграда топлинна енергия е отчетено от общия топломер, за който се
установява от СТЕ, че отговаря на метрологичните изисквания. Съобразно чл.139
ал.1 ЗЕ, разпределението на отчетената от общия топломер топлинната енергия
между отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото
разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна
уредба. От заключението на СТЕ се установява, че в конкретния случай дяловото
разпределение е извършено от „Т.С.“ ЕООД правилно и съобразно нормативните
изисквания, като в конкретния случай отчетите, изготвени от фирмата за дялово
разпределение, носят подпис за потребител.
От заключенията на СТЕ и ССчЕ се установява, че общата
дължима от ответника сума за топлинна енергия за периода 23.07.2016 г. – 30.04.2018
г. е в размер на 5412,60 лв.
Неоснователно
е възражението на въззивника във връзка с решение на
ВАС по адм.д.
№1372/2016 г. по описа на ВАС, с което Методиката за дялово разпределение е отменена,
доколкото отмяната на подзаконов нормативен акт има действие занапред. Това е
така, защото по силата на чл.195 АПК подзаконовият нормативен акт се счита
отменен от датата на влизане на решението в сила. Съгласно чл. 194 АПК,
съдебното решение подлежи на обнародване. Законът не отрича действието на
подзаконовия акт до момента на съдебното му обявяване за нищожен или унищожаем
по реда на АПК.
За процесния период са действали Общите условия, влезли в
сила от 14.03.2014 г., за които на съда е служебно известно, че са публикувани
във вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“, и Общите условия, влезли в сила
през мес.08.2016 г., за които на съда е служебно известно, че са публикувани
през мес.07.2016 г., поради което възраженията на въззивника за непубликуване
на ОУ са неоснователни.
В чл.36 ал.1 и ал.2 ОУ/2014 г. и ОУ/2016 г. е предвидено, че
клиентите заплащат цена за извършената услуга дялово разпределение, извършвана
от избран от тях търговец, а съгласно чл.22 ал.2 – възнаграждението за
извършеното дялово разпределение се заплаща от продавача. В настоящия
случай услугата „дялово разпределение“ безспорно е извършена /по делото са
събрани доказателства, че за топлоснабдения имот са съставени изравнителни
сметки на база извършените от третото лице-помагач отчети на уредите, носещи
подписа на потребителя/, като съгласно заключението на ССчЕ, което съдът
кредитира напълно, размерът на това вземане възлиза на сумата от 21,49 лв. за
периода 23.07.2016 г. – 30.04.2018 г.
Съгласно чл.32
ал.1 ОУ/2016 г., месечната дължима сума за
доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се
извършва по смисъла на чл.71 НТ, се формира въз основа на определеното за него
прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а съгласно ал.2, месечната
дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл.73 НТ, се формира въз основа на
определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно ал.3 на
същата разпоредба, след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността
на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Разпоредбата на чл.33 ал.1
предвижда, клиентите заплащат топлинната енергия в 45-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят, но съгласно ал.4 на същата разпоредба, лихва
за забава се начислява само за задълженията по чл.32 ал.2 и 3, ако на се
заплатени в срока по ал.2 или в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, т.е. не се дължи лихва за забава върху прогнозно
начисляваните месечни суми по чл.32 ал.1. От всичко това следва изводът, че
потребителят изпада в забава след изтичане на 45-дневния срок от издаване на
фактурата по чл.32 ал.2.
В процесния
случай за периода мес.05.2016 г. - мес.04.2017 г. ищцовото дружество е издало
фактурата на 31.07.2017 г., т.е. ответникът е изпаднал в забава на 15.09.2017
г. - с изтичане на 45-дневния срок от издаване на фактурата, а за периода
мес.05.2017 г. - мес.04.2018 г. - на 31.07.2018 г., т.е. ответникът е изпаднал
в забава на 15.09.2018 г. - с изтичане на 45-дневния срок от издаване на
фактурата. За периода 15.09.2017 г. - 12.07.2019 г. размерът на лихвата за забава възлиза на
сумата от 648,26 лв., видно от приетото по делото заключение на ССчЕ.
Поради изложеното, решението на СРС в обжалваните части следва
да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20260222 от 25.11.2020 г., постановено по гр.д. №12875/2020
г. по описа на СРС, ГО, 50 състав, в обжалваната
част.
Решението е
постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.”
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.