Р Е Ш Е Н И Е
№ 353
гр.Русе, 09.11.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на втори ноември през две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: ИВАЙЛО
ЙОСИФОВ
Членове: РОСИЦА
БАСАРБОЛИЕВА
ДИАНА КАЛОЯНОВА
при секретаря Цветелина
Димитрова и с участието на прокурора Георги Манолов, като разгледа докладваното
от съдия Йосифов к.а.н.д. № 290 по описа на съда за 2022 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е касационно
по чл.63в от ЗАНН, във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано
е по касационна жалба от Производствено потребителна кооперация (ППК) „Надежда
– Ряхово“, със седалище в с.Ряхово, общ.Сливо поле, обл.Русе, чрез процесуалния
й представител, против решение № 405/26.04.2022 г., постановено по АНД № 1837/2021
г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърдено наказателно
постановление № 18-001738/06.08.2021 г., издадено от директора на Дирекция
„Инспекция по труда“ – Русе. С наказателното постановление, за нарушение по чл.
415, ал. 1 от КТ и на основание същата разпоредба, на касатора е наложено
административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 1500 лева. Като касационни
основания се сочат допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални
нарушения във връзка с изискването за мотивиране на обжалваното решение, както
и нарушение на материалния закон - на чл. 34, ал. 1, изр.второ от ЗАНН. Поддържа
се, че актът за установяване на административното нарушение (АУАН) бил издаден
след изтичане на регламентирания в този текст тримесечен срок. Твърди, че
налагането на отделни административни наказания за всяко неплатено месечно
трудово възнаграждение води до прекомерна финансова тежест за него, като
работодател, и не съответства на целите по чл.12 от ЗАНН. Иска се отмяната на
въззивното решение и постановяване на друго вместо него, с което наказателното постановление
да бъде отменено. Претендира присъждането на направените разноски за адвокатско
възнаграждение.
Ответникът
по касационната жалба – дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, чрез процесуалния
си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли
решението на Районен съд – Русе да бъде оставено в сила. Претендира присъждане
на юрисконсултско възнаграждение.
Прокурорът от Окръжна прокуратура –
Русе дава заключение за неоснователност на жалбата и счита, че решението на
Районен съд – Русе следва да бъде оставено в сила.
След като обсъди оплакванията в
жалбата, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши
служебна проверка на основание чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът прие за установено
следното:
Касационната жалба е процесуално
допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила
съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата
е неоснователна.
Въз основа на събраните във
въззивното производство доказателства районният съд е приел от фактическа
страна, че работникът Й. Т. А. изпълнявал длъжността „животновъд – нощен гледач“
в кооперацията – касационен жалбоподател. Във връзка с подаден в дирекция
„Инспекция по труда“ – Русе сигнал от работници за неизплатени им трудови
възнаграждения контролните органи извършили проверка, резултатите от която били
обективирани в протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г. В т.113 от този
протокол се съдържат констатации, според които касаторът, в качеството на
работодател, не е изплатил в пълен размер трудовото възнаграждение на посочения
работник, дължимо за месец август 2020 г. Посочено е, че за този месец на
същия, след приспадане на дължимите данъци и осигуровки, е следвало да бъде
изплатена сумата от 718,83 лева. Работодателят представил списък на работници и
служители, получили аванс за месец август 2020 г., от който било видно, че на А.
била заплатена сумата от 500 лева. Във връзка с така направените в протокола
констатации, с т.78 от разпоредителната част на същия протокол, спрямо
работодателя била приложена принудителна административна мярка по чл. 404, ал. 1,
т. 1 от КТ като му били дадени задължителни предписания да изплати начисленото
трудово възнаграждение за месец август 2020 г. на посочения работник и бил
определен срок за изпълнение на предписанията – до 04.02.2021 г.
Задължителните предписания
представляват принудителна административна мярка и следователно – индивидуален
административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, който подлежи на
обжалване по реда на АПК и чието предварително изпълнение е допуснато по силата
на самия закон – чл.405 от КТ. Именно поради обстоятелството, че принудителната
административна мярка подлежи на предварително изпълнение, срокът за изпълнение
на даденото задължително предписание тече от датата на неговото издаване. Протоколът,
в който този административен акт се съдържа, бил връчен на законния
представител на кооперацията – касационен жалбоподател, в лицето на нейния
председател, на 19.01.2021 г. Между страните не се спори, че ПАМ не е обжалвана
по административен или съдебен ред, поради което е влязла в сила с изтичане на 14
– дневния срок по чл. 84, ал. 1 от АПК, съответно чл. 149, ал. 1 от АПК, т.е. считано
от 03.02.2021 г. съгласно правилото за броене на сроковете по чл. 60, ал. 5 от ГПК вр.чл. 144 от АПК. На 21.01.2021 г. касаторът депозирал молба, с която направил
искане за продължаване до
28.02.2022 г. на срока за изпълнение на дадените му предписания. Това искане
било уважено, като определеният срок за изпълнение на предписанията от № 1 до №
191 включително бил продължен до 25.02.2022 г. На 24.02.2021 г. касаторът депозирал
последваща молба, с която поискал срокът за изпълнение да бъде продължен с още
един месец. Искането е обосновано със следните съображения: „Въпреки
удължаването на срока за изпълнение, към настоящия момент не съм в състояние да
изпълня издадените предписания, поради техния характер, влошената
метеорологична обстановка и усложнената епидемиологична обстановка в страната,
свързана с COVID-19“.
Това искане не било уважено.
Във връзка с контрола по спазване
изпълнението на задължителните предписания, дадени с протокол с изх.№ ПР
2034429/19.01.2021 г., на 18.03.2021 г. била извършена последваща проверка по
работни места, а в периода от 05.04.2021 г. до 09.06.2021 г. – и по документи, резултатите от която били
обективирани в протокол с изх.№ 2109233/16.06.2021 г. Видно от констатациите по
т.78 от този протокол, дадените предписания не били изпълнени. От представените
пред въззивната инстанция писмени доказателства – т.16 от списък на работещите
в ППК „Надежда“ с.Ряхово, получили заплати за 2020 г., е видно, че за месец
август 2020 г. на работника Й.А. били изплатени още 218,83 лева, т.е. дължимия
остатък от трудовото възнаграждение за този месец. На списъка липсва
отбелязване на датата, на която остатъка от възнаграждението е било заплатено,
но според направените от процесуалния представител на кооперацията-работодател
пояснения в съдебно заседание от 01.03.2022 г., приети и от районния съд,
сумата била заплатена на работника през месец февруари 2022 г.
Въз основа на тези доказателства
районният съд е приел, че при съставяне на АУАН и издаване на НП не са
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Контролираната съдебна
инстанция приела, че е налице влязъл в сила индивидуален административен акт –
задължителни предписания, дадени на касатора, с чието неизпълнение се
осъществява състава на административното нарушение по чл.415, ал. 1 от КТ.
Съдът развил и съображения защо случаят не е маловажен по смисъла на чл. 28 от ЗАНН, респ. чл. 415в от КТ. Решението е правилно.
В касационната жалба са формулирани
твърдения, че въззивният съд не е изложил мотиви по всички възражения на
наказаното лице за наличие на процесуални нарушения при започване и провеждане
на административнонаказателното производство. Касаторът сочи, че изводите на
съда по отношение на даденото задължително предписание по чл. 404 от КТ, влизането му в сила,
удължаването на срока за изпълнението му, както и по отношение на правното
значение на задължителното предписание за осъществяване и установяване на
административно нарушение по чл. 415, ал. 1 от КТ, са неправилни. Конкретни
доводи в какво се състои тази неправилност касаторът не сочи.
Настоящата инстанция намира, че в
решението си районният съд е разгледал и обсъдил релевантните за спора факти и
обстоятелства, въз основа на които е извел изводите си за законосъобразност на
оспореното пред него наказателно постановление, като е счел, че в хода на
административнонаказателното производство не са допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила, включително и на чл.34, ал. 1 от ЗАНН, а
административното нарушение е безспорно установено и доказано, както и правилно
правно квалифицирано от административнонаказващия орган. По този начин районният
съд фактически е обсъдил тези възражения като ги е отхвърлил, приемайки, че
сочените от наказаното лице пороци на наказателното постановление не са налице.
Административният съд счита за неоснователно
основното поддържано пред касационната инстанция възражение за неправилно
приложение от страна на въззивната инстанция на чл.34, ал. 1, изр.второ от ЗАНН.
Според т.1 от Тълкувателно
постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014г., ОСНК и ОСС на
Втора колегия на ВАС, сроковете по чл. 34 от ЗАНН са давностни, а според
т.2 от същото тълкувателно решение, разпоредбата на чл.11 от ЗАНН препраща към
уредбата относно погасяване на наказателното преследване по давност в НК.
Съставът на нарушението по чл.415, ал.1
от КТ, за което на касатора е наложено административно наказание, се изразява в
неизпълнение на принудителна административна мярка, приложена от контролен
орган за спазване на трудовото законодателство. Безспорно е, че нарушението е
формално, на просто извършване, защото съставът му не включва настъпването на
определени общественоопасни последици, а е достатъчно самото извършване на
деянието. Ясно е също, че изпълнителното деяние се осъществява чрез бездействие
– неизпълнение на задължение, произтичащо от индивидуален административен акт. Самият
срок за изпълнение на принудителната административна мярка обаче не е елемент
от обективната страна на състава на нарушението по чл. 415, ал. 1 от КТ (за
разлика, например, от престъплението по чл. 293а от НК, за което ВКС приема, че
не е продължено – вж. решение № 265/27.05.2009 г. по н.д. № 239 по описа за
2009 г. на ВКС, I н.о. и сходно на престъплението по чл.183, ал.1 от НК, съставът на което също не включва срок, в който задължението за издръжка да
не е било изпълнено и в константната съдебна практика безпротиворечиво се
приема, че то е продължено – вж. решение № 300 от 29.V.1992 г. на ВС по н. д. №
240/92 г., I н. о., решение № 424/22.12.2014 г. по н.д. № 1345/2014 г. по описа
на ВКС, I н.о. ). Срокът
за изпълнение на принудителната административна мярка стои вън от състава на
нарушението като бездействието на работодателя е въздигнато в нарушение едва
след изтичането му. Следователно
нарушението по чл. 415, ал. 1 от КТ е от категорията на продължените - бездействието
на работодателя създава едно трайно, непрекъснато противоправно състояние,
чието начало се слага от деня, следващ изтичането на предписания с
административния акт срок за неговото изпълнение и продължава до неговото
прекратяване чрез изпълнение на така приложената принудителна административна
мярка. При продължените нарушения, на основание чл. 80, ал. 3 от НК вр. чл. 11
от ЗАНН, тримесечният давностен срок по чл. 34, ал. 1, изр.второ от ЗАНН, в
приложимата редакция на този текст, тече от прекратяването на нарушението, т.е.
от изпълнението на даденото задължително предписание. И това е така именно
поради факта, че до прекратяване на траещото във времето нарушение нарушителят
постоянно, във всеки един момент, осъществява неговия състав. В конкретния
случай изплащането на дължимия остатък от трудовото възнаграждение на работника
Й. А. за месец август 2020 г. е станало едва в хода на въззивното производство
по оспорване на наказателното постановление, т.е. въпросът за изтекла до
съставяне на АУАН давност не се поставя.
Дори и да се приеме, че процесното
нарушение не е от категорията на продължените, поради което давностният срок по
чл. 34, ал. 1, изр.второ от ЗАНН ще тече от неговото довършване, то не може да
се приеме, че неговото начало е сложено на 26.02.2021 г., както поддържа
касатора.
Както се приема и в задължителната
съдебна практика (вж. мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 29.03.2021 г. на
ВАС по т. д. № 3/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия и Тълкувателно решение № 48 от
28.XII.1981 г. по н. д. № 48/81 г., ОСНК) понятието „откриване на нарушителя“
по смисъла на чл. 34, ал. 2, изр.второ от ЗАНН, не е легално дефинирано в същия
закон, но доктрината и съдебната практика безпротиворечиво приемат, че
откриване има, когато компетентният орган разполага с данните, въз основа на
които да установи нарушението и да идентифицира извършителя му. Това е
моментът, в който необходимите за това материали и/или информация са налични в
съответната администрация, защото от тогава фактически и юридически съществува
възможност овластеният за това орган да определи субекта на нарушение, времето
и мястото на извършването му, ведно със съществените му признаци от обективна и
субективна страна по определен състав.
Съгласно чл. 399, ал. 1 от КТ, цялостният
контрол за спазване на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности,
включително по изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения
след прекратяване на трудовото правоотношение, се осъществява от Изпълнителната
агенция "Главна инспекция по труда" към министъра на труда и
социалната политика. В изпълнение на тази своя функция, според чл. 402, ал. 1,
т. 1 – т. 3 от КТ, в относимите части на тези разпоредби, контролните органи
имат право да посещават предприятията и местата, където се извършва работа, да
изискват от работодателя представяне на всички необходими документи, книжа и
заверени копия от тях във връзка с упражняването на контрола и да се
осведомяват пряко от работниците и служителите по всички въпроси във връзка с
упражняването на контрола, като включително изискват декларирането на данни
относно заплащането на труда. Осъществяването на тези правомощия и проверката
на тези обстоятелства предполага извършването на конкретни процесуални действия
от контролните органи, свързани със събиране на доказателства в административното
производство. Такива процесуални действия по събиране на доказателства за
изпълнението на задължителните предписания, дадени с протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г., чрез
проверка по работни места, са извършени съответно на 18.03.2021 г. в обект на
контрол: магазин за хранителни стоки в гр.Русе, ул.“Борисова“ № 15,
бл.“Балкан“, и в периода от 05.04.2021 г. до 09.06.2021 г. - по документи. Това
обстоятелство е удостоверено в протокол с изх.№ 2109233/16.06.2021 г.
Касационната инстанция намира, че едва при извършването на тези последващи
проверки контролните органи, компетентни да установяват извършването на
нарушението по чл. 415, ал. 1 от КТ чрез съставянето на АУАН, са събрали данни
за това, че дадените задължителни предписания за заплащане на трудовото
възнаграждение за месец август 2020 г. в пълен размер по отношение на конкретния
работник действително не са били изпълнени, т.е. едва при извършената
последваща проверка нарушителят е бил открит по смисъла на чл. 34, ал. 1,
изр.второ от ЗАНН – от този момент компетентният орган вече е разполагал с
данните, въз основа на които да установи нарушението и да идентифицира
извършителя му, в лицето на касатора. В т.78 от протокола от извършената
проверка с изх.№ 2109233/16.06.2021 г. е записано, че на 05.04.2021 г., при
извършване на проверка за спазване на трудовото законодателство по документи в
сградата на Д ИТ – Русе, било установено, че работодателят не е изпълнил
приложената принудителна административна мярка – задължително предписание № 78
по протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г. Следва да се има предвид, че
съгласно императивната разпоредба на чл.270, ал.3 от КТ заплащането на
трудовото възнаграждение се установява именно с писмени доказателства – чрез
подпис във ведомост или срещу разписка, респ. чрез превод по банкова сметка ***ка.
Следователно, установяването на отрицателния факт на неизпълнението на това
задължение, чието изпълнение е било наредено с влезлите в сила задължителни
предписания, следва да стане именно чрез проверка по посочените документи – по
ведомостите за заплати, респ. по банковите нареждания, удостоверяващи
изплащането на трудови възнаграждения при направено от работника или служителя
писмено искане за заплащане на възнаграждението по банкова сметка. ***, че
нарушението е било открито на посочената в протокола дата на извършването на
проверката по документи, а именно на 05.04.2021 г. АУАН е издаден на 16.06.2021
г., поради което очевидно е, че към датата на неговото издаване
регламентираният в чл. 34, ал. 1, изр.второ от ЗАНН тримесечен давностен срок,
считано от датата на откриване на нарушителя – 05.04.2021 г., не е бил изтекъл.
Изцяло се споделят изложените от
контролираната инстанция съображения във връзка с липсата на възможност, с
оглед степента на неговата обществена опасност, нарушението да бъде
квалифицирано като маловажен случай било по текста на чл. 28 от ЗАНН, било по
специалния текст на чл. 415в от КТ. Както се отбелязва и в мотивите на решение
№ 14 от 23.11.2000 г. на КС на РБ по конст. д. № 12/2000 г., „…в съвременните
условия основна цел почти на всеки труд е получаването на трудово
възнаграждение, което е от първостепенна, може да се каже биологическа, важност
за отделния човек“.
Особената важност на своевременното
изплащане на трудовото възнаграждение налага и неговата засилена закрила, като
първостепенно право на работника или служителя, от страна на държавата. Видно
от представените доказателства, дължимият остатък от трудовото възнаграждение
на конкретния работник за месец август 2020 г. му е било заплатено едва през
месец февруари 2022 г., т.е. много след дадените за това предписания. В този
смисъл районният съд обосновано е приел, че нарушението не е маловажно по
смисъла на чл.415в от КТ, тъй като тази норма изисква то да е било отстранено
веднага след установяването му, което условие очевидно не е налице. Обстоятелството,
че работодателят е изпитвал финансови затруднения, не го освобождава от
отговорност – арг. от чл. 245, ал. 2 от КТ и чл. 81, ал. 2 от ЗЗД. Задължението
по чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на трудовото възнаграждение е парично,
поради което работодателят е бил длъжен да намери подходящ начин (чрез заем,
продажба на продукция, а при необходимост – на машини и инвентар, които не са
от първостепенна необходимост и др.под.) да осигури средства за изплащане на
трудовите възнаграждения, на които неговите работници и служители и техните
семейства разчитат за покриване на всекидневните си нужди.
Неоснователни са и поддържаните пред
касационната инстанция доводи, според които наложеното административно
наказание противоречи на целите по чл.12 от ЗАНН. Както се каза, заплащането на
трудовото възнаграждение е от изключителна важност за отделния работник или служител
като то е типично периодично вземане, платимо авансово или окончателно всеки
месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго – чл. 270, ал. 2 от КТ. Това
означава, че неплащането на всяко отделно месечно трудово възнаграждение,
дължимо на всеки конкретен работник или служител съставлява и самостоятелно
нарушение, за отстраняването на което правилно на работодателя са дадени и
отделни задължителни предписания. Неизпълнението на всяко от тях осъществява
самостоятелно състав на нарушение по чл. 415, ал. 1 от КТ. Нормата на чл. 18 от ЗАНН изрично предвижда, че когато едно и също лице е извършило няколко отделни
нарушения, наложените наказания се изтърпяват поотделно за всяко едно от тях.
Поради това и спрямо касатора са издадени множество наказателни постановления,
с които той е санкциониран за неплащане на отделните месечни трудови
възнаграждения и обезщетения по КТ, дължими на конкретни работници или
служители. Щом това следва от самия закон – чл. 18 от ЗАНН, то очевидно е, че налагането
на множество административни наказания според броя на неплатените в срок
трудови възнаграждения, само по себе си, не противоречи на целите,
регламентирани пак от същия закон – чл. 12 от ЗАНН.
Следва да се приеме, че
районният съд
не е допуснал нарушения на процесуалните правила и материалния закон и е
постановил едно правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода
на делото и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК вр. чл.63д, ал. 1 и ал. 4 от ЗАНН в полза на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в касационното
производство, чийто размер, съгласно чл. 63д, ал. 5 от ЗАНН и чл. 27е от
Наредбата за заплащането на правната помощ, съдът определя на 80 лева. Както се
приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г.на
ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в
чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен
административен орган, т.е. в полза на Изпълнителна агенция „Главна инспекция
по труда“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл. 2, ал. 1 от
Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“.
Така мотивиран и на основание чл. 221,
ал. 2 от АПК вр. чл. 63в
от ЗАНН, съдът
Р
Е Ш И:
ОСТАВЯ
В СИЛА решение № 405/26.04.2022
г., постановено по АНД № 1837/2021 г. по описа на Районен съд – Русе.
ОСЪЖДА
Производствено
производителна кооперация „Надежда-Ряхово“, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в с. Ряхово, общ. Сливо поле, обл. Русе, ул. “Искър“ № 1,
представлявана от председателя С.Г.Г., да заплати на Изпълнителна агенция
„Главна инспекция по труда“, със седалище в гр. София, бул. "Княз
Александър Дондуков" № 3, сумата от 80 лева – юрисконсултско възнаграждение в
касационното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: