№ 170
гр. Варна, 06.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Д.а В. Джамбазова
Членове:Росица Сл. Станчева
Юлия Р. Бажлекова
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20243000500255 по описа за 2024 година
за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на Н. Я. К. и Е. И. Г. против решение №
209/29.02.2024г. на ОС – Варна, постановено по гр. д. № 1675/2023г. и с което
по предявения против тях иск на Д. Й. Д. е прогласен за относително
недействителен сключения по нот. акт № 178, том V, рег. № 12942, д. №
956/2019г. на нотариус с рег. № 147 между Е. Г. и Н. К. договор за дарение на
недвижим имот, на основание чл.135 ЗЗД.
В жалбите са изложени идентични доводи за незаконосъобразност и
неправилност на така обжалваното решение. Твърди се, че съдът в нарушение
на процесуалните правила е формирал мотиви за основателност на иска в
хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД вместо с посочената в доклада правна
квалификация по чл.135, ал.3 ЗЗД, не са обсъдени наведените от тях доводи по
приложението на презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД и наличието на
предпоставките по чл.135, ал.3 ЗЗД. Оспорват извода на съда относно
възникнало към датата на разпоредителната сделка задължение на
въззивницата към ищеца, респ., че с оглед на това знанието и намерението за
увреждане от страните по нея е без значение. Излагат се правни доводи по
съществото на спора.
В жалбата на въззивницата Н. К. са наведени и оплаквания за
непроизнасяне на съда по направеното от нея оспорване на датата на
сключване на договора за поръчка.
Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на
1
обжалваното решение и постановяване на акт, с който предявеният иск да
бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна
– въззиваемия Д. Д., с който оспорва двете въззивни жалби като
неоснователни.
В с.з. жалбите, съответно подаденият отговор, се поддържат.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен от Д. Й. Д.
против Е. И. Г. и Н. Я. К., навършила пълнолетие в хода на процеса, иск с
правно основание чл.135 ЗЗД.
Изложените в исковата молба фактически основания са, че с влязло в
сила на 26.05.2023г. решение на РС – Варна, постановено по гр. д. №
15420/2021г. е било прието за установено, че Е. Г. дължи на ищеца сумата от
5 000 евро, в левова равностойност 9 779.15 лева, представляваща дължима от
нея сума по развален поради виновното й неизпълнение на договор за поръчка
от 28.03.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
03.08.2021г., на основание чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД,
за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК , по ч. гр. д.
№ 11354/2021г. на ВРС, както и същата е осъдена да му заплати направените в
заповедното и исковото производство разноски. В хода на образуваното
изпълнително производство за принудително събиране на вземането е било
установено, че с нот.акт № 178, том 5, рег. № 12942, д. № 956/2019г. на
нотариус с рег. № 147, Е. Г. се е дарила на своята внучка – ответницата Н. Я.
К. притежаван от нея недвижим имот, подробно описан. С оглед на това се
твърди, че длъжникът Е. Г. съзнателно се е разпоредила със свое имущество, с
което уврежда интереса на кредитора – ищец като знанието за това от
приобретателя е без значение, по аргумент от безвъзмездния характер на
сделката, поради което и е отправеното до съда искане да се прогласи за
относително недействителен по отношение на него на така сключения договор
за дарение.
В срока по чл.131 ГПК искът е оспорен с възражения за неговата
неоснователност.
Въззиваемата Е. Г. навежда доводи, че договорът от 28.03.2018г. е
сключен значително преди насочването на принудителното изпълнение срещу
прехвърления от нея имот, че е придобила качеството на длъжник едва с
влизане в сила на решението по гр. д. № 15420/2021г. на ВРС, че не е налице
увреждане на кредитора, както и че липсва знание за такова у
приобретателката.
В отговора на въззиваемата Н. К., действаща към момента на подаването
му със съгласието на своята майка и законна представителка М.Р.Р., също са
изложени доводи, че процесната сделка е сключена преди възникване на
задължението на прехвърлителката й. Твърди се, че признатото с решението
по гр.д. № 15420/2021г. вземане е възникнало с отправеното изявление за
разваляне на договора за поръчка, обективирано в исковата молба по гр.д. №
15420/2021г., а именно от 25.10.2021г. С оглед на това сочи, че липсва знание и
намерение у нея за увреждане на кредитора, поради което и на основание
чл.135, ал.3 ЗЗД искът е неоснователен. Навежда възражения за антидатиране
2
на договора за поръчка, твърдейки, че същият е подписан след сключване на
договора за дарение. Прави се и възражение за погасяване на вземането на
ищеца поради изтекла погасителна давност.
По съществото на спора, въз основа на наведените във въззивните
жалби оплаквания, доводите и възраженията на страните, събраните по
делото доказателства и приложимия закон, съдът приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Предмет на иска по чл.135 ЗЗД е потестативното право на кредитора да
обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие,
с което длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато
сделката е увреждаща и е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и
третото лице са знаели за увреждането, както и когато увреждащата сделка е
извършена преди възникване на вземането, но тя е предназначена от длъжника
и третото лице да увреди кредитора, т.е. законодателят е предвидил
специфични предпоставки за реализиране на това право в зависимост от това
дали увреждащото действие следва възникване на вземането и в този случай
от значение ще е вида на сделката /възмездна или безвъзмездна/, съответно
наличието или не на свързаност между страните по нея /чл.135, ал.1 и ал.2
ЗЗД/ или сключването на увреждащата сделка е преди възникване на
вземането, в който случай винаги следва да е налице споразумение между
страните по нея за увреждане на кредитора /чл.135, ал.3 ЗЗД/.
“Кредитор” по смисъла на чл.135 от ЗЗД е всяко лице, спрямо което
длъжникът е обвързан със задължение за престиране съобразно уговореното
помежду им или определеното от закон. Без значение е вида на престацията –
парична или непарична. Законодателят не поставя и условие вземането да е
ликвидно и изискуемо. В същото време съгласно константната съдебна
практика, в т.ч. и посоченото в т.2 от ТР № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС,
наличието на вземане предпоставя правото на кредитора да иска отмяна на
извършените от длъжника увреждащи го разпоредителни сделки с
имуществото си, но самото вземане не е част от предмета на делото по чл.135
ЗЗД. Съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича
от твърдените факти и при условие, че не е отречено със сила на пресъдено
нещо, което означава, че възражения срещу валидността на сделката, от която
произтича вземането и за погасяването му, в настоящото производство не
могат да се правят.
По настоящото дело не е спорно, а в тази насока са и ангажираните по
делото доказателства, че с договор за дарение от 22.10.2019г., сключен с
нот.акт № 178, том 5, д. № 956/2019г. на нотариус с рег. № 147, въззивницата
Е. Г. е дарила на своята внучка – въззивницата Н. К., представлявана от своята
майка и законна представителка М.Р., собствения си недвижим имот,
представляващ самостоятелен обект в сграда – ателие № 2 с идентификатор
по КККР № 10135.2575.155.1.13, ведно с прилежащите му изба и ид.ч. от
общите части на сградата, както и 20 кв.м. ид.ч. от ПИ, в който същата е
построена, от които 15 кв.м. ид.ч. съответстват на външно паркомясто № 1,
като прехвърлителката е запазила правото на ползване върху дарявания имот в
полза на дъщеря си и майка на приобретателката – М.Р..
Не е спорно и обстоятелството, че след сключване на тази сделка, с
влязло в сила на 26.05.2023г. решение № 3222/26.10.2022г. по гр. №
3
15420/2021г. на Районен съд - Варна, потвърдено с решение 432/06.04.2023
год. по в. гр. д. № 250/23г. на ОС – Варна, е прието за установено в
отношенията между въззиваемия Д. Д. и въззивницата Е. Г., че последната му
дължи сумата от 5000 евро, чиято левова равностойност възлиза на 9 779.15
лв., представляваща подлежаща на връщане сума по сключен между тях
договор за поръчка от 28.03.2018г., развален поради неизпълнение на
договорните задължения от страна на Е. И. Г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда -
03.08.2021г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед
№ 4380/23.08.2021 год. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
по ч.гр.д. № 11354/2021 г. по описа на ВРС, XLVII състав, поправена с
разпореждане № 18816/31.05.2022 г., на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал.
1, пр. 3 ЗЗД и Е. Г., е осъдена да му заплати сторените в заповедното
производство и по предявения иск разноски.
В тази връзка между страните не е спорно, че въззиваемият е кредитор
на прехвърлителката Е. Г., което му качество е установено със СПН с влязлото
в сила решение.
Спорните въпроси са относно момента на възникване на вземането му и
произтичащия от това коя е приложимата в случая хипотеза – чл.135, ал.1 ЗЗД
или чл.135, ал.3 ЗЗД.
Настоящият състав на съда не споделя доводите на въззивниците, че
признатото с решението по гр. д. 15420/2021г. на ВРС вземане е възникнало от
датата на влизането на съдебното решение в сила, евентуално с изявлението за
разваляне на договора, обективирано в исковата молба/подаване на
заявлението по чл.410 ГПК.
Основанието за възникване на това вземане е неизпълнението от страна
на Е. Г. на сключения между нея и Д. Д. договор за поръчка от 28.03.2018г.
Същият е приобщен към доказателствения материал и видно от него е, че с
този договор Е. Г. се е задължила в срок до 30.05.2018г. да извърши действия
по „узаконяване и нанасяне в КККР на сграда“ в собствен на възложителя Д.
имот срещу уговорено възнаграждение в размер от 5 000 евро, платено при
сключване на договора. По силата на така възникналата облигационна връзка
същата е дължала престирането на определен резултат и в определен срок. С
неизпълнението на това си задължение за кредитора й – въззиваемия Д. е
възникнало правото да иска разваляне на сключения договор, което по арг. от
чл.88, ал.1 ЗЗД поражда и задължение за всяка една от страните да върне
полученото по него.
Следователно правото да се иска връщане на платената сума е част от
правото да се развали договора поради неговото неизпълнение, поради което и
това вземане възниква от момента, в който възникне правото по чл.87 ЗЗД /в
т.см. Решение № 535/13.09.2010г. по гр. д. № 1224/2009г. на ВКС, 4 г.о./.
В настоящия случай падежът за изпълнение на поетото от въззивницата
Е. Г. задължение е настъпил на 30.05.2018г. и от този момент за кредиторът й е
възникнало правото да иска разваляне на договора и да получи обратно
платеното от него, което право впоследствие е упражнено, а вземането за
връщане на получената по договора сума е станало изискуемо и съдебно
признато.
4
Това обуславя и извода на съда, че разпоредителната сделка от длъжника
Е. Г. е извършена след възникване на вземането на въззиваемия, поради което
и приложимата норма е чл.135, ал.1 ЗЗД. В тази връзка съдът намира, че
прилагането на вярната правна норма от първостепенния съд, вместо
посочената първоначална правна квалификация в определението му по чл.140
ГПК и разпределена доказателствена тежест съобразно нея, не е нарушило
правото на защита на страните.
Изводът на съда относно извършването на процесната сделка спрямо
момента на възникване на вземането не се променя от направеното от
въззивницата Н. К. оспорване на датата на договора, от който произтича
задължението на праводателката й.
На основание чл.297 ГПК и чл.298 ГПК постановеното съдебно решение
е задължително за съда и страните по него. Като трето за процеса по гр. д. №
15420/2021г. лице Н. К. не е обвързана от формираната по него СПН. С оглед
на това възражението й за антидатирането на договора за поръчка като
относимо към направата на извода за момента на възникване на вземането,
определящ приложимата хипотеза на чл.135 ЗЗД, е допустимо и следва да
бъде разгледано.
Като приобретател на страна по този договор Н. К. е трето по см. на
чл.181 ГПК лице, поради което и да има достоверна дата спрямо нея следва да
е налице някоя от хипотезите, посочени в тази норма.
Договорът за поръчка е бил представен като доказателство с исковата
молба по гр. д. № 15420/2021г. по описа на ВРС, образувано на 25.10.2021г.
Това дело е приобщено към доказателствения материал по настоящото и
видно от съдържащите се в него писмени доказателства – разменена
кореспонденция между Д. Д. и Е. Г. е, че към м.ноември 2019г. между тях вече
са водени разговори, че към този момент е налице пълно неизпълнение на
поетите от Е. Г. ангажименти. Самата Г. в производството по чл.422 ГПК не е
оспорвала обстоятелството, че процесният договор е сключен на вписаната в
него дата. Не е установено и наличието на други облигационни отношения
между страните, вън от договора с дата 28.03.2018г.
Всичко това и при отчитане предмета на договора за поръчка, сочи на
извод, че към 22.10.2019г. – датата на сключване на процесната
разпоредителната сделка в полза на въззивницата Н. К., между Д. Д. и
прехвърлителката Е. Г. е съществувала твърдяната облигационна връзка, в т.ч.
и е било налице неизпълнение на поетото от последната задължение за
извършване на съответните действия вр. имота на възложителя. Същата е
знаела за задълженията си към своя кредитор, а с извършеното отчуждаване
на имота си в полза на своята внучка е намалила имуществото си,
обезпечаващо удовлетворяването на кредитора.
Предвид безвъзмездния характер на сключения договор за дарение
знанието на приобретателката и родствената й връзка с праводателката й са
без значение.
Ето защо съдът намира, че са налице всички изискуемите се
предпоставки от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД, обуславящи
основателността на предявения иск – вземане на ищеца, извършено
безвъзмездно разпореждане с имущество на длъжника, което уврежда
5
кредитора и знание у длъжника за това.
Поради съвпадане изводите на настоящата инстанция с тези на
първостепенния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 ГПК и направеното искане въззивниците следва да
заплатят на въззиваемия сторените от него разноски във въззивното
производство – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 5 050 лева.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 209/29.02.2024г. на ОС – Варна,
постановено по гр. д. № 1675/2023г.
ОСЪЖДА Е. И. Г., ЕГН ********** и Н. Я. К., ЕГН ********** ДА
ЗАПЛАТЯТ на Д. Й. Д., ЕГН ********** сумата от 5 050 /пет хиляди и
петдесет/ лева, представляваща направени разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство, на основание чл.78 ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6