РЕШЕНИЕ
№ 270
гр. Смолян, 01.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на осемнадесети юли
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:*
при участието на секретаря *
като разгледа докладваното от * Гражданско дело № 20245440100307 по
описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът Н. А. С. от гр. Смолян е предявил срещу „*, представлявано от * * * и * и „*,
представлявано от * искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане
на сумите:
- 71,94 лева, с която ответникът срещу „* се е обогатил неоснователно за сметка на
ищеца, представляваща заплатена възнаградителна лихва по нищожен договор за заем №
*/14.02.2022 г. и
- 426,06 лв., с която ответникът „* се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца,
представляваща заплатено възнаграждение по нищожен договор за предоставяне на
гаранция № */14.02.2022 г.
Претендира за деловодните разноски.
Адв. О. – пълномощник на ищеца претендира заплащане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Фактическите твърдения, на които ищецът основава исковете, се свеждат до
следното:
Страна е по Договор за заем № */14.02.2022 г., по който му е отпуснат кредит в размер на
600 лв., подлежащ на връщане на 6 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 111,99 лв., но в
последствие установил, че вноската по кредита включва и сума за възнаграждение по договор за
предоставяне на гаранция в размер на 71,01 лв.. Договорът е обезпечен с договор за предоставяне
на гаранция № */14.02.2022 г., Платил по договора за кредит на първия ответник общо 671,94 лв.
1
Сумата от 71,94 лева е платена на нищожно основание. Платената на „* сума от 426,06 лв. е
платена без основание и подлежи на връщане
Ищецът твърди, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради
противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 ЗПК и по него подлежи на връщане само чистата
сума на отпуснатия кредит. Сумата за предоставяне на горанция не е включена в ГПР на кредита,
въпреки, че представлява разход по кредита, като реалното й включване води до надхвърляне на 50
% от допустимия ГПР. Посоченият в договора ГПР не съответства на действителния ГПР.
Договорът за гаранция и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант са
нищожни, тъй като задължение на кредитора е да направи оценка за кредитоспособността на
потребителя, след като извърши необходимите справки преди отпускането на кредита, което
има за цел предпазване на кредитополучателя от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност. Клаузата предвиждаща възнаграждение за гаранта прехвърля риска от
неизпълнение на задължението на кредитора за извършване на предварителна оценка върху
самия длъжник и допълнително увеличава размера на задължението. Последното е в
изключителен интерен на кредитора и във вреда на потребителя.
Ответникът „* срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва предявените
искове като неоснователни и моли да бъдат отхвърлени по подробните съображения,
изложени в отговора, които се свеждат до следното: договорът за кредит е сключен на ясен и
разбираем език, при спазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20; чл.
12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК и съдържат всички изискуеми от закона реквизити. по ясен и разбираем
за кредитополучателя начин е формиран ГПР по кредитите. Твърденията за
недействителност на договора за предоставяне на гаранция е неоснователен. Изпълнението
на договорните задължения на заемателя за обезпечаване на вземането по договора за
кредит е станало причина за сключването на договора за предоставяне на гаранция с „*
срещу възнаграждение за предоставената услуга. Оспорва твърдението договорите да са в
противоречие с добрите нрави.
Моли исковете да бъдат отхвърлени, претендира за юрисконсултско възнаграждение.
При евентуално уважаване на исковете моли на адв. О. да бъде присъдено минимално
адвокатско възнаграждение.
Ответникът „* в срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва иска като
неоснователен и моли да бъдат отхвърлен. Възраженията се свеждат до следното: Твърди, че
Ищецът има интерес от точно изпълнение на договора за кредит. Изпълнението на
договорното задължение за обезпечаване на вземанията по договора за кредит е породило
сключването на договора за предоставяне на гаранция, а дружеството е сключило втория
договор поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. Така
вторият договор не е лишен от правно основание. Договорите са сключени при спазване на
принципа на свободното договаряне и вторият обезпечава договора за кредит. Счита, че
ищецът не обосновава противоречие с основни принципи в гражданските и търговските
отношения на справедливост, добросъвестност и предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване. Оспорва като неоснователно твърдението, че престациите по договора за
2
предоставяне на гаранция са нееквивалентни, тъй като този ответник се е задължил
солидарно да отговаря за задълженията на ищеца по договора за кредит. Заемодателят е
предоставил три възможности на ищеца да избере обезпечаване на договора за кредит и той
е направил своя избор. Договорът за гаранция е сключен поради възлагането от ищеца да
осъществява гаранционни функции и то срещу договореното възнаграждение. С
предоставеното поръчителство „* извършва възмездна услуга в полза на заемодателя, като
последният е предоставил на ищцата възможност да избере един от три възможни начина на
обезпечаване на договорите и тя е направила този избор. Поръчителят е сключил договорите
за поръчителство поради възлагането от страна на ищцата и то при условие, че ще получи
договореното възнаграждение. Отговорността на поръчителя е акцесорна и се обуславя от
съществуването на задължението и обема на отговорността на длъжника.. Договорът за
поръчителство е самостоятелен, не е част от договоа за кредит и са сключени между
различни страни от страните по договора за кредит. Непредвидимо е към момента на
сключването на договора сключване на договор за поръчителство и поради това е
невъзможно включването на възнаграждението в ГПР по кредита. Оспорва като
неоснователно твърдението за противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Страните са договорили фиксиран ГЛП, който е посочен изрично и е включен в
погасителните вноски. Спазено е и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Претендира за
присъждане на деловодните разноски. При евентуално уважаване на исковете моли на адв.
О. да бъде присъдено минимално адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание ищецът не се явява, за него адв. О. поддържа исковете и моли да
бъдат уважени. Претендира за присъждане на направените от ищеца разноски по
представения списък, както и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв..
Ответникът „* не се представлява, в писмена молба, депозирана чрез юр. * моли
предявеният срещу него иск да бъде отхвърлен като неоснователен и да му бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът „* не се представлява, в писмена молба, депозирана чрез юр. * моли
предявеният срещу него иск да бъде отхвърлен като неоснователен и да му бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение.
и не изразява становище.
След като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства,
Съдът прие за установено от фактическа страна следното:
На 14.02.2022 г. между „*“ *като кредитор и Н. А. С. като кредитополучател е
сключен договор за паричен заем № *, по силата на който кредиторът е отпуснал на
кредитополучателя кредит в размер на 600 лева. Кредитополучателят се задължил да върне
кредита на 6 месечни погасителни вноски в размер на 111,99 лв. всяка, заедно с
договорената лихва от 40 %, при ГПР 47,36 %. Според погасителния план към договора
падежът на първата понаситена вноска е 19.03.2022 г., а падежът на последната погасителна
3
вноска е 16.08.2022г. Общият размер на всички плащания, според допусканията при
формиране на ГПР е посочен на 671,94 лв.
Съгласно чл. 4 от договора за кредит заемателят се задължил в 3-дневен срок от
сключването на договора да обезпечи кредита чрез две физически лица – поръчители,
отговарящи на определените условия; чрез банкова гаранция с бенефициер – заемодателя
или чрез одобрено от заемодателя дружество – гарант, предоставящо гаранционни сделки.
На основание чл. 4 от договора за кредит на 14.02.2022 г. е сключен договор за
предоставяне на гаранция № * между „* и Н. А. С., с който „* се задължило да отговаря за
задълженията на заемодателя по договора за кредит и да заплаща на кредитора „*
дължимите вноски при неизпълнение на задълженията от страна на заемателя, срещу
възнаграждение в размер на 426,06 лв. /чл. 3/, платимо от заемателя разсрочено на месечни
вноски в размер на 71,01 лв. всяка, ведно с вноските по договора за заем на заемодателя. В
чл. 2 от договора изрично е предвидено, че същият влиза в сила при неизпълнение на
задължението от потребителя да предостави обезпечение на кредита чрез двама поръчители
или чрез банкова гаранция.
Видно от справката за извършените от ищеца плащания, предоставена от „*,
ищецът е платил обща сума по договора за кредит в размер на 671,94 лв., от която със
сумата от 600 лв. е погасена главница и със сумата от 71,94 лв. - лихва.
Според справката за извършените от ищеца плащания, предоставена от „*,
ищецът е платил обща сума по договора за предоставяне на гаранция догжовореното
възнаграждение в размер на 426,06 лв.
Съдът извърши служебно справка в Търговския регистър по партидите на
заемодателя и дружеството - гарант, от която се установи, че „* и „* са свързани дружества,
тъй като едноличен собственик на капитала на „* е „*.
При така установената фактическа обстановка, Съдът направи следните правни
изводи:
Предявените искове от ищеца са процесуално допустими, предявени между
надлежно легитимирани страни – страните по договорното кредитно правоотношение и по
договора за поръчителство.
Относно иска, предявен срещу ответника „*:
Безспорно се установи, че в случая между ищеца и първия ответник „* *е бил
сключен договор за кредит, по който ищецът е кредитополучател, а ответникът е кредитор.
Касае се за договор за потребителски кредит, поради което за него са приложими
изискванията на ЗПК. Отделно от това сключеният договор за потребителски кредит
представлява потребителски договор, по който кредитополучателят има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което за него са приложими и
изискванията на ЗЗП.
Съгласно установената съдебна практика съдът следи служебно за
4
неравноправния характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало
следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т.
20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК. Чл. 12 от ЗПК е неприложим за процесния договор, тъй
като кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
Ищецът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключил през
2022 г. договора за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност.
Съдът извърши служебна проверка на цитираните текстове от ЗПК във връзка с
изложените твърдения от ищеца за нищожност на договора за кредит.
Според разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал.
2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит,
които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен
реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение №
1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР – не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ
разход по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“. Общият разход
по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
5
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на Кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
Съдът счита, че посоченият в договора за кредит ГПР от 47,36 % не е
действителният такъв и противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченият
ГПР е заблуждаващ и не отчита реално оскъпяването на договора за заем с дължимото
възнаграждение за допълнително сключения договор за предоставяне на гаранция.
Предвиденият в чл. 4 от договора 3-дневен срок за обезпечаване на кредита с
поръчители и банкова гаранция е трудно изпълним, поради което и към момента на
сключването на договора за кредит съществува сигурност за сключването на договор за
предоставяне на гаранция с одобрено от кредитора юридическо лице – гарант. Именно
поради тази причина в деня на сключването на договора за кредит е бил сключен и
договорът за предоставяне на гаранция, като ищецът е нямал друг избор под страх за
неодобрение на кредита при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
По начина, по който е формулирана клаузата на чл. 4 от договора за кредит не
става ясно каква точно е функцията на поръчителя и дали се касае за двустранно или
тристранно споразумение. Самият договор за кредит е сключен между кредитора „* и
кредитополучателя Н. С., а тази клауза обвързва и третото за кредитното правоотношение
лице – „*, като договорът за кредит е двустранен и е сключен от страните по него, но не и от
гаранта. Отделното сключване на договора за предоставяне на гаранция на датата на
сключване на договора за кредит, въпреки предвидения 3-дневен срок за предоставяне на
обезпечение на кредита с поръчители – физически лица или банкова гаранция, също сочат
на невъзможност поради недостатъчното време и липсата на информация за конкретните
условия по този договор за гаранция, ищецът да може спокойно и разумно да прецени дали
договорът за кредит, съдържащ и тази клауза, е изгоден за него и дали изобщо би искал да го
сключи при тези условия. Именно поради липсата на конкретни данни в договора за кредит
за условията на обезпечението чрез предоставяне на гаранция са направили невъзможно
ищецът да се запознае с всички условия по кредита и да вземе мотивирано решение за
сключването му. По този начин клаузата на чл. 4 е неточна, неясна и двусмислена, тъй като
не предвижда конкретни права и задължения за потребителя; не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора досежно
поръчителството, а освен това и не е индивидуално уговорена, в какъвто смисъл ответникът
не ангажира доказателства. Освен това съдът счита, че конкретният избор на гарант е
фиктивен, тъй като гарантът „* изначално е предложен на потребителя от
6
кредитополучателя и то именно защото е свързано с кредитора лице. При това положение
клаузата на чл. 4 от договора за кредит е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП
и като такава е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Поради нищожност на основанието за сключването на договора за предоставяне
на гаранция е нищожен и самият договор за предоставяне на гаранция.
Клаузата за предвиденото по договора за предоставяне на гаранция
възнаграждение е сключена при изначална липса на еквивалентност на насрещните
престации и поставя в неблагоприятно положение икономически по-слабата страна по
договора - потребителя. Срещу заплащането на възнаграждение за тази допълнителна
услуга, реално потребителят не получава еквивалентна насрещна престация. Обратното,
кредитодателят получава обезпечение чрез гаранция от предложено от него свързано лице,
което е избрано от него и от потребителя поради липса на друга възможност за последния,
срещу което потребителят в негова вреда се задължил да заплати възнаграждение в размер
многократно надвишаващ допустимия размер и то почти равен на половината от отпуснатия
кредит. Впрочем размерът на възнаграждението за дружеството - гарант от 426,06 лв.
представлява 71 % от сумата на отпуснатия кредит от 600 лв., което не съответства на
тежестта на поетото от гаранта задължение.
Съдът счита, че посоченият в договора за кредит ГПР от 47,36 % не е
действителният такъв разход и противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Посоченият ГПР е заблуждаващ и не отчита реално оскъпяването на договора за заем с
дължимото възнаграждение за допълнително сключения договор за предоставяне на
поръчителство.
Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал.
2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит,
които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен
реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение №
1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР – не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
7
Министерския съвет на Република България.
В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ
разход по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“. Общият разход
по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на Кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
Както се посочи, в договора за кредит, не е включено възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция. В случая то е в размер на 426,06 лева, при
предоставен кредит в размер на 600 лв.. Това възнаграждение представлява косвен бъдещ
разход по кредита, поради което следва да бъде изрично посочено и включено в ГПР, което в
случая не е сторено. Реалното включване на този разход в ГПР автоматично увеличава
неговия размер, надхвърлящ значително предвидения законов горен праг от 5 кратния
размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с допълнителни 10 пункта, което е в
противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Определяйки отделно стойността на поръчителството и то
в отделен договор, от страна на кредитора се цели заобикаляне на посочените законови
разпоредби.
Освен това клаузата, определяща ГПР, е заблуждаваща по смисъла на чл. 68е, ал.
1 и 2 ЗЗП и представлява нелоялна търговска практика по чл. 68г, ал. 1 ЗЗП, тъй като
противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност,
противоречи на забраната на чл. 68в ЗЗП, поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал.
1, предл. първо и второ ЗЗД.
Съдът счита, че нищожността на клаузите, определящи ГПР и въвеждащи
задължение за ищеца да предостави обезпечение на кредита водят до нищожност на целия
договор на основание чл. 22 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК Когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. При това положение сумата от 71,94 лв., платена
от ищеца като договорна лихва е платена без основание поради нищожността на договора за
кредит и следва да бъде върната от ответника. Искът срещу този ответник е основателен и
следва да бъде уважен и да бъде осъден ответникът „* да заплати на ищеца недължимо
платената по нищожния договор за кредит сума от 71,94 лв.
Относно иска, предявен срещу ответника „*:
8
Въпреки обстоятелството, че всеки един от процесните два договора - този за
кредит и този за предоставяне на гаранция формално представляват самостоятелни
договори, те следва да се разглеждат като един комплексен договор. Връзката между двата
договора е определена от клаузата за приоритетно разглеждане на искането за предоставяне
на кредит при сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с определено от
кредитора юридическо лице - гарант, както и сключването на договора за предоставяне на
гаранция е в същия ден, в който е сключен и договорът за кредит. Доколкото двата процесни
договора се намират във взаимовръзка помежду си и като комплекс от правоотношения
между страните, последиците от прогласяването на недействителността на договора за
потребителски кредит рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на
гаранция.
Кредитополучателят е икономически по-слабият субект на правоотношението, за
когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при които „* да
му предостави гаранция на изпълнението на договора за кредит. Гарантът по договора за
предоставяне на гаранция, който е и икономически по-силният субект, разполага и със
защитата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗД, която му дава възможност да иска от длъжника главницата,
лихвите и разноските, които е платил, както и законна лихва върху платените суми от датата
на плащането, което е и договорено в чл. 2, ал. 1 и чл. 4, ал. 2. Така поетият от гаранта риск
при предоставянето на гаранцията е напълно покрит от предвидената законова защита на
гаранта, а размерът на уговореното възнаграждение за предоставянето на гаранцията е
абсолютно необоснован и несъответен на този риск.
Следва също да се отбележи, че възнаграждението по договора за предоставяне
на гаранция представлява вземане на кредитора по договора за кредит, тъй като е
договорено да бъде плащано на него ведно с вноските по кредита. Това възнаграждение е
договорено да се заплаща от ищеца „* заедно с вноските за главница и лихва, което вземане
по икономическата си и правна същност, макар и наречено възнаграждение за гаранта,
представлява допълнителна печалба за кредитора в размер на сума, която е почти
половината от главницата по кредита. Когато търговецът създава предпоставки за
получаване на допълнителна парична облага във връзка с предоставения кредит и когато
това се прави с цел да се избегнат законови ограничения – ЗПК, да се реализира по – голяма
печалба от страна на кредитодателя, чрез договаряне на по-високо възнаграждение,
независимо от начина на нейното наименуване, тази облага представлява печалба за него и
като такава следва да бъде калкулирана като елемент на договорната лихва.
По изложените съображения съдът приема, че договорът за предоставяне на
гаранция от 14.02.2022 г., сключен между „* и ищеца е нищожен на две основания,
предвидени в чл. 26, ал. 1 от ЗЗД – поради заобикаляне на закона и поради противоречие с
добрите нрави, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Именно поради нищожността на
договора за предоставяне на гаранция, платеното по договора възнаграждение се явява
платено без основание и подлежи на връщане. Искът и срещу този ответник е основателен,
поради което следва ответникът да плати на ищеца сумата от 426,06 лв. недължимо платена
9
по нищожния договор за гаранция.
Относно разноските:
И трите страни са заявили искане за присъждане на деловодните разноски.
Предвид изхода от спора на ответниците не се дължат разноски.
Ищецът е направил разноски за платена държавна такса в размер 100 лв. – по 50
лв. за всеки един от исковете.
С оглед изхода от спора и уважаването на основния иск срещу ответника „*, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ще следва да бъде осъден този ответник да заплати на ищеца
държавната такса върху уважения иск в размер на 50 лв..
С оглед изхода от спора и уважаването на иска срещу ответника „* на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ще следва да бъде осъден този ответник да заплати на ищеца държавната
такса върху уважения иск в размер на 30 лв..
Адв. О. – пълномощник на ищеца е заявила искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. по двата иска, предявени от ищеца срещу двамата
ответника. Съдът счита същото за основателно, тъй като осъществената правна защита и
съдействие от страна на адв. О. е безплатна за ищеца като материално затруднено лице,
съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 08.03.2024 г. на л. 6. Право
на преценка на адвоката е да установи условията за безплатната правна помощ при
сключването на договора с клиента, която преценка не подлежи на съдебен контрол,
съгласно установената съдебна практика.
С оглед изхода от спора ще следва да бъдат осъдени ответниците да заплатят на
адв. О. по 200 лв. за адвокатско възнаграждение. При определянето на размера на
дължимото адвокатско възнаграждение съдът отчита обстоятелството, че делото не се
отличава с голяма фактическа и правна сложност, разгледано е в две съдебни заседания, без
да се налага събиране на доказателства чрез експертизи, както и водените още две дела от
ищеца срещу двамата ответници за други договори за кредит и за гаранция, поради което и
изложените от адв. О. съображения в исковата молба и писменото становището са
еднотипни за трите дела. Съдът в този смисъл се съобразява с разрешенията в § 2 и 3 от
Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № C‑438/22, и счита, че адекватният размер на
дължимото адвокатско възнаграждение с оглед положения труд, сложността на делото и
защитавания материален интерес. Освен това съдът отчита обстоятелството и че наложилата
се по този вид дела съдебна практика е еднопосочна и адв. О. е запозната с нея като
процесуален представител на различни ищци по серии от дела за нищожност на договори за
кредит и на договори за предоставяне на гаранция, респ. за неоснователно обогатяване по
такива договори.
Мотивиран от гореизложеното Съдът
РЕШИ:
10
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „*, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, представлявано
от * * * и * на основание чл. 55, ал. 1, предл.първо ЗЗД да заплати на Н. А. С., ЕГН
**********, от гр. * сумата от 71,94 лева, представляваща платена без основание
възнаградителна лихва по нищожен договор за паричен заем № */14.02.2022 г..
ОСЪЖДА „*, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, представлявано
от *, на основание чл. 55, ал. 1, предл.първо ЗЗД да заплати на Н. А. С., ЕГН **********, от
гр. * сумата от 426,06 лева, представляваща платено без основание възнаграждение по
нищожен договор за предоставяне на гаранция № */14.02.2022 г..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „*, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление гр. *, представлявано от * * * да заплати на Н. А. С., ЕГН **********, от гр. *
платената държавна такса в размер на 50 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „*, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление гр. *, представлявано от * и * да заплати на Н. А. С., ЕГН **********, от гр. *
платената държавна такса в размер на 50 лева.
ОСЪЖДА „*, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, представлявано
от * * * и * на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. да заплати на адвокат М. М. О., ЕГН
**********, гр. * адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв.
ОСЪЖДА „*, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, представлявано
от * на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. да заплати на адвокат М. М. О., ЕГН **********,
гр. * адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Смолянски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Решението да се връчи на страните, като на ищеца чрез адв. О..
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
11