№ 533
гр. Благоевград, 27.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:Миглена Кавалова
СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Въззивно
гражданско дело № 20251200500983 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 20123/12.08.2025 г., подадена от
Община Благоевград, с адрес гр.Благоевград, пл.“***“ № 1, чрез юрк.Б.Б.,
против Решение № 663/25.07.2025 г. по гр.д.№ 2520/2024 г. по описа на РС-
Благоевград, с което е признато за установено по отношение на Община
Благоевград, че Р. И. Й., ЕГН **********, е собственик на основание изтекла
придобивна давност на ¼ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 68792.501.3
по КККР на с.Логодаж, общ.Благоевград, одобрени със заповед №РД-18-
185/24.10.2022г. на ИД на АК, с площ на имота 1602 кв.м., с трайно
предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване
Ниско застрояване /до 10 м./, при съседи: 68792.501.9514, 68792.501.9512,
68792.501.2, 68792.501.4.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на РС-Благоевград е
недопустимо, а в условията на евентуалност - неправилно и необосновано.
Развиват се съображения, че е недопустимо предявяването на иск за
1
придобиване по давност на ид.ч. от недвижим имот, освен ако не се установи,
че са налице предпоставките по чл.200 от ЗУТ за обособяване на
самостоятелен обект на собственост. Отделно от това се инвокират
оплаквания, че спорният имот не е в достатъчна степен индивидуализиран.
Според ищеца при позоваване на придобивна давност, започнала да тече
при наследодателя на ищеца, искът следва да е предявен от всички
надледници на лицето установило фактическа власт с намерение за своене на
имота. В случая се подчертава, че тази предпоставка не е изпълнена, като не е
изтекъл и предвидения в закона 10-годишен срок, с изтичането на който се
придобива собствеността върху владения имот. Въззивникът се позовава и на
съдебна практика в този смисъл.
Във въззивната жалба се прави подробен анализ на събраните в хода на
производството доказателства – писмени, гласни и заключение по съдебно-
техническа експертиза. Изразява се становище, че тези доказателства не
подкрепят тезата на ищеца, нито установяват, че имотът е владян само от
ищеца или поравно от всички наследници на С.Б.. Правят се оплаквания и за
допуснати от районния съд процесуални нарушения при анализиране на
гласните доказателства, които са дали отражения в крайните изводи относно
основателността на претенцията. Възразява се и срещу изводите на РС, че в
разписните листове към отделните действащи във времето планове, С.Б. е
посочен като собственик на спорния имот.
Въззивникът не оспорва, че последният е земеделска зема, върху която
през 1977 г. в полза на С.Б. е учредено право на строеж. В този смисъл се
подчертава, че владението върху имота е получено от Б. въз основа на правна
сделка, с която той е признал правата на собственика и липсва субективния
елемент на владението, при което упражняваната от него фактическа власт
има характер на държане. Изразява се становище, че по делото не е установена
промяна в субективното отношение на държателя Б., респ. на неговите
наследници, която да е демонстрирана пред собственика на имота.
Според въззивника, първоинстанционния съд не е изследвал и
установил собствеността на имота към 1977 г., а само е посочил, че е вкл. В
ТКЗС и подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, при което е приложил
разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ. В жалбата си, община Благоевград се
позовава на разпоредбата на чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ, като аргументира наличие
2
на предвидените в нея предпоставки за придобиване на имота от страна на
общината, а именно липсата на подадено заявление за възстановяването му.
Аргументира се приложението н ачл.10б ЗСПЗЗ, както и на чл.6 от ЗС /в
първоначалната му редакция от 1951 г./. ,С оглед записите в разписните
листове към съответните планове, в картите и регистрите и др. документация,
може да се направи извод, че имотът е бил собственост на АПК, а преди
образуване на кооперативното стопанство, не е притежаван от определено
лице. С оглед на това, след приемане на ЗОС, той е придобил статута на частна
общинска собственост. Според въззивника, впоследствие парцелите, които
попадат в обхвата на процесния имот – VI и VII, кв.14 по плана от 1964 г., и
XXIII и XXIV, кв.9 по плана от 1987 г. са с отреждане „За индивидуално
жилищно строителство /ниско застрояване/“. Във въззивната жалба са
изложени подробни съображения за наличието на основание за придобиване
на имота от страна на общината.
По така изложените съображения, от въззивния съд се иска да отмени
решението на РС-Благоевград и вместо него да постанови друго, с което да
отхвърли предявения иск. Претендира се присъждане и на направените в двете
инстанции разноски.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от насрещната
страна. Въззиваемата оспорва изложените в жалбата оплаквания. Поддържа
становище за допустимост на предявения иск. В тази насока излага
съображения, че владението върху идеална част е допустимо съгласно
практиката на ВКС, когато съсобствениците управляват или ползват имота по
квоти или споразумение и не е налице реализирана съдебна или доброволна
делба. Освен това сочи, че имотът е в достатъчна степен индивидуализиран
както при предявяване на иска, така и със събраните в хода на производството
доказателства.
Сочи се, че процесният имот е дворно място със застроена жилищна
сграда, владян от наследодателя на ищеца и неговите наследници
непрекъснато от 1977 г. до предявяване на иска, като не е установено той да е
бил държавна собственост, за да може да премине в общинска по реда §42
ПЗР ЗИДЗОС. Според въззиваемия, съставеният АОС № 13790/28.08.2024 г.
има само декларативно значение и не може да легитимира общината като
собственик. Обяснява се, че след отпадането на забраната за придобиване на
3
социалистическа собственост през 1990 г., а след 1996 г. – запазването на
забраната само за публична собственост, процесният имот (частен, дворно
място със застроена къща) може да бъде придобит по давност, като в случая
давностният срок е текъл в следните периоди: oт 22.11.1997 – 31.05.2006 г. (8 г.
и 6 месеца), oт 01–18.01.2018 г. (18 дни), и oт след 08.03.2022 г. (над 2 години
до подаване на иска), т.е. общо над 10 години.
В отговора на въззивната жалба се аргументира становище и относно
възможността за присъединяване на владение, започнало при наследодателя
на ищеца, като се обръща внимание, че именно с подадената исковата молба
се въвежда този факт като придобивно основание.
Въззиваемият прави анализ на събраните гласни доказателства, като
според него те са в насока, че както С.Б., така и неговите наследници са
упражнявали фактическа власт връху имота с намерение за своене. Освен това
се поддържа становище, че наследниците на С.Б. са продълижи владението в
съсобственост при установено вътрешно разпределение.
Въззиваемият оспорва твърденията на община Благоевград за
придобиване от нейна страна на имота, като заявява, че всички те са
разгледани и обсъдени от районния съд и правилно са отхвърлени като
неоснователни.
С оглед на това, от въззивния съд се иска да потвърди
първоинстанционното решение, като присъди на въззиваемия направените от
него разноски.
В съдебно заседание страните се представляват от пълномощници, които
поддържат исканията и възраженията, направени съответно във въззивната
жалба и отговора към нея.
Окръжен съд-Благоевград, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269,
4
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално-правни норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално-правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната
проверка нарушение на императивни материално-правни норми. Относно
правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, въззивният
съд възприема изцяло фактическите и правни констатации в обжалваното
решение.
По доводите за неправилност на решението, настоящият състав намира за
нужно да посочи следното:
Предявеният иск е с правна квалификация чл.124, ал.1 от ГПК –
положителен установителен иск, с който въззивницата защитава правото си на
собственост, възникнало на основание наследство и придобивна давност.
За да бъде уважен иска, следва да се установи, че ищцата /въззиваема в
настоящето производство/ е упражнявала непрекъснато, явно, несъмнено,
спокойно владение на имота, с намерение за своене за себе си в продължение
на поне 10 г. /с оглед твърденията в исковата молба, които не сочат на
добросъвестност при установяването му/. Съобразно въведената в чл.69 от ЗС
презумпция, намерението за своене се предполага.
Без да се установи, че владението е постоянно, непрекъсвано, спокойно,
явно и несъмнително, упражняването на фактическа власт върху една вещ не
може да се определи като владение. Като елемент от придобивната давност
владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно -
да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на
други лица да владеят вещта. Постоянното владение не изисква непременно
фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето.
5
Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични
посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за
свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Обективният признак на
владението обаче изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта,
защото по този начин се отблъсква владението на собственика. Не е
достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото
отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо
е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот - да осъществява
физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по
стопанисването му. Само при такива фактически действия собственикът ще
може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да
предприеме действия по защита на собствеността си. Владелецът трябва да
осъществява владението непрекъснато.
Доказването на тези факти трябва да е главно и пълно. Противната страна
– ответникът по иска може да оспорва фактическите твърдения на
претендиращия собственически права и да сочи и представя доказателства,
установяващи обратното, като това доказване е насрещно и може да бъде и
непълно – достатъчно е да създаде вероятност, с което разколебава
безспорността в установяваното от ищеца фактическо положение.
В случая, в подкрепа на твърденията си, въззиваемата е ангажирала пред
първоинстанционния съд гласни доказателства. В показанията на водените от
нея свидетели К.Х. и И.Г. се съдържат факти относно установено върху
процесния имот владение от дядото на Р. Й. още през 80-те години на миналия
век, а след неговата смърт – от децата му и от техните наследници.
От представените писмени доказателства се установява, че в полза на
дядото на ищцата – С. Н. Б., от страна на АПК „Д.Благоев“ – Благоевград, е
учредено право на строеж върху чужда земя с нотариален акт № 185, том I,
нот.дело № 190/1977 г., съставен от Благоевградски районен съдия. Това е
станало въз основа на решение по т.14, взето на 21.02.1976 г. от ОС на АПК
„Димитър Благоев“- Благоевград. В нотариалния акт земята, върху която е
получил право Б. да строи е посочена като парцел VII, кв.14 по плана на
с.Стенке Лисичково, с площ от 862 кв.м.
Този парцел, чрез заключението по СТЕ, е установено, че е частично
идентичен с посочения в исковата молба, като попада изцяло в неговите
6
границите. Вещото лице е отразило още, че парцелите, които попадат в
обхвата на процесния имот, а именно VI и VII, кв.14 по регулационния план
от 1964 г. и XXIII и XXIV, кв.9 по регулационния план от 1987 г., са с
отреждане „За индивидуално жилищно строителство /ниско застрояване“.
Експертът не е констатирал подадени заявления за възстановяване на
собствеността върху имота, нито пък да е внасян в ТКЗС, доколкото към
момента на образуване на стопанството, той не е съществувал.
Тук, с оглед заявеното в исковата молба, че имотът е владян съвместно от
няколко лица – към подаване на исковата молба от 4-мата наследника на С. Н.
Б., и направеното възражение от страна на въззивника за липсата на законова
възможност за придобиване по давност на на ид.ч. от недвижим имот, следва
да се има предвид, че действително нашето законодателство познава
законодателна забрана за придобиване на определени недвижими имоти или
части от тях по давност. Напр. реално обособена част от УПИ може да се
придобие по давност в хипотезата на чл.200 от ЗУТ, само ако са налице
изискванията на чл.19 от ЗУТ, като предвиденото в чл.200, ал.2 от
ЗУТ изключение намира приложение единствено в хипотеза на
присъединяване към съседен имот по реда на чл.17 от ЗУТ при първоначално
урегулиране на територията, в останалите случаи – както прехвърлителна
сделка, така и придобиване по давност е недопустимо. Друга категория имоти,
по отношение на които дори и при упражнявана върху тях непрекъсната,
спокойна фактическа власт, неустановена с насилие или по скрит начин и с
намерение за своене от лицето, което я упражнява, законодателят не допуска
позоваване на последиците от придобивна давност за определен период от
време - относно имотите държавна и общинска собственост, а след това –
публична държавна и общинска собственост.
В случая, от данните по делото се установява, че въззиваемата не е
владяла реално обособена част от процесния имот, а както се посочи вече –
упражнявала е владение върху целия парцел, съвместно със своите роднини.
В тази насока, в съдебната практика се приема, че правото на позоваване
на придобивното основание по чл.79 от ЗС не е с оглед на личността и не се
погасява със смъртта на владелеца, а се включва в наследството му.
Имуществото на наследодателя преминава към наследниците му като
съвкупност от права, задължения и фактически състояния. С оглед на това, ако
7
едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл.79 от ЗС срок, но е
починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в
наследството се включва владението върху имота, както и правото на
наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им
придобивна давност, щом са продължили владението. Тъй като действието на
придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при
наличие на позоваване от страна на наследниците ще се счита, че
придобивното основание е осъществено от наследодателя. Тоест, възможно е
да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на основание
чл.79 от ЗС, от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и
неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по
спор за собственост /в този смисъл решение № 261 от 25.04.2024 г. на ВКС по
гр.д.№ 4792/2022 г., I г.о., ГК/. В тази насока следва да се цени и отразеното в
заключението по СТЕ, че към разписния лист към проекта за дворищна
регулация от 1987 г., за собственици на имота са записани Никола Б. и С. Н. Б.,
а в регистъра на имотите към кадастралния план от 2000 г. като собственик е
посочен С. Н. Б..
С оглед на така изяснените прави положения и конкретно установеното
по делото владение на С. Н. Б. върху процесния имот от 80-те години на
миналия век, а след неговата смърт от неговите деца и внуци, следва да се
приеме, че за въззиваемата Р. И. Й. не съществува забрана да придобие по
давност ¼ ид.ч. от имота, съответстваща на наследствените й права.
В същото време, от страна на въззивника са наведени редица възражения,
които касаят вида собственост и наличието на права върху имота от страна на
община Благоевград.
По делото обаче не се установи процесният парцел да е частна общинска
собственост, въпреки съставения акт в тази насока. Актовете за държавна и
общинска собственост нямат конститутивно действие, те не създават
собственост, а само констатират наличието на собственост на държавата и
общината върху описаните в тях имоти. За да имат такова констативно
/легитимиращо/ действие, в актовете трябва да е посочено придобивното
основание на държавата или на общината. Само при това условие
оспорващият АДС или АОС носи тежестта на доказване на оспорването. В
случая като основание за актуване на имота е посочена разпоредбата н чл.56,
8
ал.1, чл.2, ал.1, т.7, чл.59, ал.1 от ЗОС и § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС.
Съобразно предвиденото в § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС, застроените и
незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за
жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на
общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането
в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в
собственост на общините. В случая обаче, видно от представените писмени
доказателства, процесният имот е бил предоставен за стопанисване и
управление на АПК, като решение на ОС на комплекса, е учредено право на
строеж в полза на С. Н. Б.. С оглед на тези данни, установени с приетите като
доказателства официални и частни документи /нотариален акт № 185, том I,
нот.дело № 190/1977 г., съставен от Благоевградски районен съдия и Протокол
от ОС на АПК „Димитър Благоев“- Благоевград от 21.02.1976 г./, съдът не
кредитира заключението на вещото лице в частта, в която е посочено, че
имотът не е внасян в ТКЗС. Заключението в тази част е непълно и
едностранчиво, доколкото иревантно за изводите на експерта е дали към
момента на образуване на стопанството, имотът е съществувал в актуалните
си граници и площ. Вещото лице е следвало да обследва имота съобразно
отразяването му по предходни планове и при липсата на идентичност в
площта, да установи дали отчасти или изцяло попада в имота, внесен в ТКЗС
от член-кооператор.
Освен това обаче, тук следва да се има предвид, че аграрно-
промишлените комплекси представляват обединения на трудово кооперативни
земеделски стопанства и държавни земеделски стопанства. Последните пък не
притежават право на собственост върху земите, които обработват, тъй като
това право остава при член-кооператорите /чл.15 от Наредбата-закон за
трудови кооперативни земеделски стопанства, приета с Указ № 82 от
18.04.1945 г., обн., ДВ, бр. 95 от 25.04.1945 г./.
В случая липсват доказателства дали и по какъв начин порцесният имот,
като част от вложените за стопанисване от АПК земи, е преминал в
собственост на АПК, респ. на държавата. Само в тази хипотеза би могло да се
приеме, че са налице предпоставките по § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС за
актуване на спорния парцел като общински.
Действително, доказателствената тежест за оспорване на отразеното в
9
АОС е на въззиваемата, но доколкото по делото се установи, че към момента
на установяване на фактическа власт върху имота от С. Н. Б., той е бил
стопанисван от АПК, без да са представени други доказателства, не може да
се приеме, че е преминал в собственост на държавата, а оттам и на общината
/в тази насока и Определение № 4457 от 07.10.2024 г. на ВКС по гр.д.№
1465/2023 г., II г.о., ГК/.
При предявен иск за установяване принадлежността на правото на
собственост върху недвижим имот, страната, която оспорва правата на
предявилото иска лице, позовавайки се на свои собствени права или
навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от
ищеца придобивно основание, носи по правилата на чл.154 ГПК, тежестта да
докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобила
спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното
основание на ищеца, т.е. да докаже правоизключващите или
правопогасяващите си възражения. Ако ответникът твърди, че ищецът не
може да придобие по давност правото на собственост върху един имот по
причина, че този имот попада в приложното поле на § 42 от ПЗР към ЗИД на
ЗОС, негова е тежестта да докаже, че имотът е бил одържавен или по друг ред
придобит от държавата.
В случая, въззиваемата е доказала своето възражение срещу представения
акт за частна общинска собственост.
Ето защо, при липсата на доказателства относно посочените по-горе
правно релевантни факти, няма основание за приложение на § 42 от ПЗР към
ЗИД на ЗОС. Това обезсмисля обсъждането на въпроса по приложението на §
1, ал.1 от ЗДЗС.
Въпреки това, доколкото предявеният собственически иск е основан на
придобивна давност и съобразно изложеното по-горе относно позоваването на
същата, за пълнота на изложението следва да се посочи, че за вещите, частна
държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила
на изменението на чл.86 ЗС ДВ, бр.33 от 1996 г., давностният срок започва да
тече от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение
изтича на 01.06.2006 г., като на 31.05.2006 г. давностният срок е спрян с § 1 ДР
ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма
спирането на давностния срок е продължено до 31.12.2022 г.
10
С Решение № 3/24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. Конституционният съд е
обявил за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал.1 от Закона за
допълнение на Закона за собствеността обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп.,
бр.18 от 2020 г. и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение
на Закона за собствеността ДВ, бр.7 от 2018 г. В мотивите на
конституционното решение изрично се сочи, че с атакувания § 2 ЗР на ЗИЗС е
придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на
спиране на давността за придобиване на имоти - частна държавна или
общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗС ДВ, бр.7 от 2018 г. Разпоредбата на
§ 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр.7 от 19 януари 2018 г., но влизането й в сила
е от 31 декември 2017 г. - § 2 ЗР на ЗИЗС. По този начин с обратна сила се
отнема вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано в
периода от 31 декември 2017 г. до 19 януари 2018 г. От тези мотиви на
Конституционния съд следва, че по отношение на давностните срокове, които
са започнали да текат от 01.06.1996 г., какъвто е и разглежданият случай,
както и за тези, за които давността е изтекла в периода от 31.12.2017 г. до
19.01.2018 г. след обявяването на § 2 ЗР на ЗИЗС за противоконституционен,
следва да се зачетат придобитите права при позоваване на придобивна давност
поради обявяване за противоконституционно обратното действие на
изменението на ЗС от 19.01.2018 г. Според т.2 от Решение № 3 от 28 април
2020 г. по к.д.№ 5/2019 г. по отношение на заварените от решението на
Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията,
предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не
се прилага. С оглед на това тълкуване, КС изрично е посочил в мотивите на
Решение № 3/24.02.2022 г. по к.д.№ 16/2021 г., че само по отношение на § 1 ДР
ЗС, с обявяването на разпоредбата за противоконституционна не се засяга
нейният досегашен ефект. Следователно, при задължителния за съдилищата
характер на решенията на Конституционния съд (чл.14, ал.5 ЗКС), от горното
следва, че за периода 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г.
придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост
не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата
започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на
08.03.2022 г., като за времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давностният срок
следва да се зачита.
По изложените по-горе съображения и при съвпадение на крайните
11
изводите на двете инстанции, обжалваното решение на РС-Благоевград се
явява правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, право на разноски има единствено въззиваемата,
каквото искане е направила. Съдът констатира, че единственият разход на
ответника е за адвокатско възнаграждение от 1200.00 лв., срещу което е
направено възражение за прекомерност. Настоящият състав като взе предвид
действителната фактическа и правна сложност на делото, броя предявени
искове, броя проведени съдебни заседания, реално предприетите действия по
процесуално представителство и защита на страна, както и обема събран
доказателствен материал, намира, че заплатеното от ответника
възнаграждение на пълномощника му не е прекомерно и не следва да бъде
намалявано. Действително, касае се до установителен иск за собственост на
ид.ч. от недвижим имот, която не е със значителен материален интерес, но
последният не може да е водещ критерии. Защитата на правото на
собственост е признато като значим за страната интерес, като това разбиране е
намерило израз и в разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, където е въведено
изключение от неподлежащите на касационно обжалване искове. Ето защо
заплащането на възнаграждение от 1200.00 лв. на адвоката по такъв спор не се
явява прекомерно.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 663 от 25.07.2025 г., постановено по гр.д.№
2520/2024 г. по описа на Районен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА Община Благоевград, адрес гр.Благоевград, пл.„***“ № 1,
ЕИК *********, представлявана от Кмета на Община Благоевград – М.П.Б.,
да заплати на Р. И. Й., ЕГН **********, със съдебен адрес гр.Благоевград,
ул.“***“ № 1, ет.2, сумата от 1 200.00 лв., представляваща направени от
ответника разноски във въззивното производство за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба, подадена чрез ОС-
Благоевград до ВКС, в 1-месечен срок от получаването му от страните.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13