№ 386
гр. Бяла Слатина, 17.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА СЛАТИНА, II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П.А
при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева
като разгледа докладваното от КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П.А Гражданско дело №
20251410100507 по описа за 2025 година
Производството е образувано по постъпила искова молба от З. З. С., ЕГН **********
с постоянен адрес гр.С., кв.Л. 8, бл. 817, вх.Б, ет.1, ап.25 чрез адв.Л. Б. - САК, против
„КРЕДИРЕКТ“ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.С., район М.,
бул. „Цариградско шосе“№115Е, ет.5, с която са предявени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, за прогласяване
недействителността на Договор за потребителски кредит №1031789/06.03.2024 г. сключен
между страните. В условията на евентуалност да бъде прогласена нищожността на клаузата
на чл.18 ал.1 от Договор за потребителски кредит №1031789/06.03.2024 г. сключен между
страните.
В исковата молба се твърди, че на 06.03.2024 г. ищеца е сключил Договор за
потребителски кредит №1031789, по силата на който ответника му е доставило в заем
сумата от 2800,00 лв. , при фиксиран ГЛП от 50 % и ГПР 62,82 %.
Поддържа, че ГЛП е 50 % и само на това основание лихвата е прекомерна и договора
следва да бъде обявен за нищожен. Сочи, че съгласно съдебната практика противно на
добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва. Твърди се, че уговорената в процесния договор възнаградителна лихва,
която към 06.03.2024 г. е била 13,80 % и съответно трикратния й размер е бил 41,40 %,
поради което били накърнени добрите нрави на основание чл.26 ал.1 предл. 3 от ЗЗД.
Сочи се, че ГПР е 62,82 % и не отговарял на разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК, като
по този начин бил по скрит начин увеличен, тъй като в него не била сключена и дължимата
неустойка, което е било още едно основание за нищожност.
Поддържа, че в чл.6 от процесния договор заемателят се задължавал да представи на
кредитора едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство
на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия, а в
чл.18 страните договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на
кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 5333,54 лв.
1
Твърди се, че според чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1,
чл.11 ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12 ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно тези императивни изисквания водело до тази
недействителност. Сочи се, че съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се вземат предвид допускания,
използвани към изчисляване на ГПР. Поддържа се, че в ГПР следва да бъдат изрично
описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. Посочва, че в процесния договор липсвала ясно разписана
методика на формиране на ГПР – кои компоненти са включени и как се е сформирал. Сочи
че, в процесния договор е посочено ГПР и ГЛП, но от съдържанието на същото не можело
да се направи извод, за кои точно разходи се заплащали и по какъв начин е формиран ГПР.
Поддържа се, че разпоредбите в глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора
за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл.22 от ЗПК, когато не са
спазени разпоредбите посочени в него договорът е недействителен. Според т.9 и т.10 на
чл.11 ЗПК договорът трябвало да съдържа лихвения процент по кредита, периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и ГПР по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР.
Посочва, че няма законова пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен
процент на БНБ + 10 пункта надбавка, съгласно чл.10 ал.2 от ЗЗД. Сочи, че максималният
размер на договорната лихва е ограничен с нормата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която страните
можели свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави. Твърди се, че за противоречащи на добрите нрави се считали сделки, с които
неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
Твърди се, че по отношение на изготвеният погасителен план към процесния договор
е била упомената сума в размер на 9552,22 лв., която сума ищеца е следвал ода заплати, като
е включена и вноската с неустойка с направена отстъпка от 41,78 лв. Сочи, че главницата по
договора възлизала на 2800,00 лв. и общо дължимата сума е в размер на 9552,22 лв. се
получавало оскъпяване на кредита с 382,09 %. Посочва, че съгласно практиката на ВКС
неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна, тъй като е
предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на
договора. Поддържа, че за да възникне правото на неустойка, дължимостта й не следвало да
противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави.
Посочва, че съгласно чл.21 ал.2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по – голямо
от посоченото в чл.32 ал.4 е нищожно. Поддържа се, че начислената неустойка увеличавала
дълга на заемателя и водела до затрудняване на доброволното му погасяване, както и до
увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране, поради което целта на
неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора, тъй като излизала извън присъщите
си функции. Посочва, че кумулирането на неустойка към погасителни вноски водело до
„скрито“ оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите на кредита за
потребителя като ГПР от 62,82 % нараствало допълнително и обогатявало неоснователно
кредитора, като въвеждало допълнителен източник на доход на икономически по силната
страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Сочи, че уговарянето на неустойка, която не е за
неизпълнение на задължение от основния предмет на договора, заобикаляло ограничението
в чл.19 ал.4 от ЗПК при определяне ГПР и не попадало в обхвата на дефинираните понятия
за дължими суми по договор за потребителски кредит в §1-3 от ДР на ЗПК.
2
По тези и други подробно изложени съображения се иска съда да прогласи
недействителността на процесния договор, тъй като същия съдържал неравноправни клаузи.
Претендира разноски.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК ответника е подал отговор, с който оспорва
предявения иск като неоснователен. Направено е възражение за местна подсъдност, както и
искане за съединяване на дела на основание чл.213 от ГПК образувани по описа на
Софийски районен съд /гр.д.№4146/2025 г./ и Районен съд – Бяла Слатина /гр.д.№507/2025
г./, поради оспорване на една и съща клауза с уговорка за плащане на неустойка при не
предоставяне на обезпечение по кредита, между еднакви страни и делата са на един и същи
етап.
Посочва се, че между ищеца и две от дружествата – финансови институции от групата
на „ЕМ ВИ ФАЙНЕНС“, ЕИК ********* сред които са „СИТИ КЕШ“ и ответника са
сключени общо три договора с клауза като процесната, като са налице трайни отношения,
създадени на база идентични условия, с които потребителят се е задължил многократно по
неговор желание и при ясна представа за финансовите последици.
По основателността на иска излага твърдения, че не е налице недействителност по
смисъла на ЗПК. Поддържа се, че на основание чл.26 ал.4 от ЗЗД нищожността на отделна
клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага
и без нея. Посочва се, че валидността на договора за кредит произтичал от това, че
основните му параметри – главница и лихва са валидно уговорени в изискуемата от закона
форма. Покрити са всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10 ал.1, чл.11 ал.1, т.7 -
12 и 20 ал.2 ЗПК, както и с тези на ЗПФУР, по реда на който е сключен процесния договор.
Поддържа се, че преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил
наясно с всички условия по договора, като сам бил избрал параметрите и условията му. С
оглед на което клаузите по процесния договор се явявали индивидуално договорени с
конкретния потребител при спазване на разпоредбите на ЗПК.
Посочва се, че клаузата, с която е определена приложимата лихва по кредита е
индивидуално договорена и съставена на ясно разбираем език, потребителят бил наясно с
размера на възнаградителната лихва, поради което оспорва твърденията на ищеца, че са
нарушени изискванията на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК.
Излагат се доводи, че при формиране на ГПР са спазени всички закрепени в чл.11
ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК изисквания, като в договора и в европейския формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити е било посочено какъв е размерът на
ГПР и по какъв начин се бил сформирал. Посочва се още, че при нормативно определен
лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 69 % и ГПР определен в процесния
договор от 62,82 % не бил нарушен чл.19 ал.4 от ЗПК. Посочва, че е изначално невъзможно
уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Твърди се, че неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните,
като в процесния случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не
осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора.
Посочва се, че съгласно чл.19 т.2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на
годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя“, с
изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит.
Посочва, че неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя е била уговорена като фиксиран размер и двете страни са били
наясно с размера й още преди да е бил настъпил факта на неизпълнението на задължението,
което се обезпечава. Поддържа се още, че неустойката е уговорена като фиксирана сума и
изцяло в полза на потребителя, разсрочена на вноски, които можело да изплати заедно със
3
съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Посочва се, че в погасителния план
ясно и точно са посочени размерите на вноските с или без неустойка, каква част от тях
представлява лихва и главница към всеки един падеж.
Поддържа се, че в процесния договор лихвата е уговорена като фиксирана за целия
срок и е посочена, както в проценти, така и с цифрова стойност, а частта лихва във всяка
една анюитетна вноска е изрично посочена в погасителния план.
Посочва се, че възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се дължи за
ползването за определено време на предоставени от страна на заемателя по договор парична
сума или други заместими вещи. В процесният случай е фиксирано уговорена за целия срок
на договора. Сочи, че в част 2 от СЕФ са посочени размерът на заемната сума, размерът на
фиксираната възнаградителна лихва и размерът на общата сума, като по този начин
заемателят е бил информиран и наясно с условията на предоставения заем.
Оспорва твърдението, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в
противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавала три пъти размера на законната лихва.
Поддържа, че възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е установен
максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на договора е 69 % и към
момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможно суми, с които
би могъл да се задължи към кредитодателя.
Посочва се още, че процесният договор е сключен изцяло по волята на ищеца,
получил е подробна информация за желания от кредитен продукт под формата на
Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора. Поддържа се, че ищеца е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни
правото си на отказ от договора по реда на чл.29 ЗПК, информацията която е получил още
със Стандартен европейски формуляр, без да е бил обвързан с оспорената неустойка,
заплащане на обезщетения и такси. Оспорва се твърдението, че договорената неустойка
противоречи на добрите нрави, като клаузите на договора, в т.ч. и оспорените не са били във
вреда на потребителя и отговарят на изискването за добросъвестност.
В отговора ответника оспорва твърдението, че неустойката представлявала добавка
към възнаградителната лихва, уговорката неустойката да бъде изплащана на части, а не
едновременно е в полза на ищеца, тъй като било разпределено задължението му във времето
с падежни дати същите като за главница и лихва. Посочва се, че на ищеца е била дадена
възможност с удължаването на тридневния срок чрез предоставяне на нарочна молба до
кредитора и/или представянето на заместващо обезпечение като издаването на запис на
заповед, като според ответника ищеца не бил се възползвал от тези свои права.
Поддържа, че не е нарушен чл.143 ЗЗП, тъй като клаузите са били договорени
индивидуални с потребителя, ясно и точно описани, като давали яснота и предвидимост за
всички аспекти на финансовото му задължение към кредитора. Като тази яснота у ищеца е
била налице както преди сключване на договора така и при подписването му. В
погасителния план са посочени компонентите на всяка една погасителна вноска. Излага
доводи, че не е налице неяснота у ищеца за икономическите последици от сключването на
договора за кредит, поради което не е нарушен чл.143 от ЗЗП и чл.146 от ЗЗП.
Поддържа, че в периодът 2023 г. – 2024 г. ищецът е сключил три договора, които
съдържали уговорката за плащане на неустойка, което означавало, че многократно се е
запознавал с условията му при безспорното знание за икономическите последици на тези
уговорки. Това опровергавало твърденията на ищеца за недобросъвестност, нарушение на
принципа за справедливост и добрите нрави от страна на ответника.
По тези и други подробни съображения ответника, моли да бъде отхвърлен като
неоснователен предявения иск. Претендира разноски.
В насрещната искова молба се иска ответника по насрещния иск да бъде осъден да
4
заплати на „КРЕДИРЕКТ“ЕООД сумата от 1603,78 лв., представляваща част от неизплатено
задължение за главница по договор за паричен заем №1031789/06.03.2024 г., в общ размер на
2800,00 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на
насрещната исковата молба до окончателното им изплащане.
В условията на евентуалност и в случай, че процесният договор е приет за
недействителен на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД вр. с чл.23 от ЗПК ответника по нарещния
иск да бъде осъден на заплати на ищеца сумата от 1603,78 лв., представляваща част от
чистата стойност по договор за паричен заем №1031789/06.03.2024 г.
В насрещната искова молба се излагат твърдения, че между страните е сключен
договор за потребителски кредит №1031789 по реда на ЗПФУР по силата на който
„КРЕДИРЕКТ“ЕООД е предоставило на З. С. кредит в размер на 2800,00 лв., предоставена
на датата на сключване на процесния договор, чрез превод в Изипей. Сочи, че
кредитополучтелят се е задължил да върне главницата при фиксиран лихвен процент от 50 %
на 18 месечни вноски с дата на първо плащане 08.04.2024 г. и последна вноска на 08.09.2025
г.
Посочва се, че по договора ответника е направил плащания: на 18.04.2024 г. в размер
на 506,22 лв., на 11.09.2024 г. в размер на 490 лв. и на 04.11.2024 г. в размер на 200 лв., като
общо платено в размер на 1196,22 лв. Поддържа, че ответника е в просрочие на 14 вноски,
което е било основание кредитора да упражни правото си по чл.13 ал.3 от договора за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Посочва, че задължението по кредита е в общ
размер на 9231,43 лв., от които 2800,00 лв.- главница, 1256,18 лв.- възнаградителна лихва,
4309,17 лв. – неустойка и 866,08 лв. – такси.
Сочи се, че е налице неизпълнение от страна на кредитополучателя и изискуемост на
предоставената главница, поради което е налице правен интерес за кредитора да предяви
иска. Предявява два иска – частичен за вземане за част от общо дължимата главница по
договора и евентуален иск да се върне ответника да върне чистата стойност на кредита.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба.
Посочва се, че евентуалния иск е основателен, позовавайки се, че съгласно съдебната
практика по един нищожен договор за потребителски кредит заемателят дължал единствено
главницата по него. Признава, че ответника дължи сумата от 1603,78 лв., неизплатена
главница. Поддържа изложените твърдения и доказателства с предявената искова молба.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните,
съобразно нормата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът обявява за безспорни между
страните следните факти: между тях е сключен Договор за потребителски кредит № 1031789
от 06.03.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на
2800,00 лева.
По делото се установи, че по силата на договор за потребителски кредит № 1031789
от 06.03.2024 г. ответното дружество "Кредирект" ЕООД е предоставило в заем на ищеца З.
С. сумата от 2800,000 лева. Срокът за погасяване на кредита е 18 месеца, при уговорени
стандартен годишен лихвен процент – 50 % и ГПР – 62,82 %, обща сума за погасяване
4218,68 лв., от която 2800,00 лв. главница, 1418,68 лв. – лихва. В погасителния план е
заложено неустойка в общ размер на 5375,32 лв.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка съдът формира
следните правни изводи:
Предмет на разглеждане са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22
5
от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Когато са предявени искове за недействителност на
сделка, начинът на съединяване на исковете или репликите не зависи от волята на ищеца.
Всички искове и реплики са предявени в условия на евентуалност, тъй като никоя сделка не
може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито едновременно нищожна и
подлежаща на унищожение. Съдът е длъжен да разгледа първо основанията за нищожност
поради противоречие със закона, а след това - поради накърняване на добрите нрави.
По делото са приети и приложени като писмени доказателства следните документи: с
исковата молба - Договор за потребителски кредит № 1031789/06.03.2024 г., съдържащ данни
за страните, параметри на кредита, погасителен план и условия за обезпечение, СЕФ; с
насрещния иск – уведомление за предсрочна изискуемост до ищеца, СЕФ, Договор за
потребителски кредит № 1031789/06.03.2024 г., искане за сключване на договор за кредит,
справка за движение и актуален размер на дълга.
От представения Договор за потребителски кредит №1031789/06.03.2024 г. се
установява, че кредиторът „Кредирект“ ЕООД се е задължил да предостави на
кредитополучателя З. З. С. потребителски кредит в размер на 2800,00 лева. Съгласно чл. 3,
ал. 2 от договора са посочени следните параметри: размер на кредита 280,00 лева, годишен
процент на разходите 62,82 %, брой вноски 18, фиксиран лихвен процент 50 %, обезпечение
– поръчител или банкова гаранция по избор на кредитополучателя, обща сума за плащане
4218,68 лева, срок 18 месеца.
В чл. 3, ал. 3 от договора е приложен погасителен план, в който са посочени
погасителните вноски, разбити на главница и лихва, както и колона "Неустойка" с размери
за всеки падеж и колона "Вноска с неустойка*". Общият размер на неустойката, посочен в
погасителния план, е 5375,32 лева, а общата сума за плащане с неустойка е 9594,00 лева.
Съгласно чл. 6 от договора страните са се споразумели, че договорът за кредит ще бъде
обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на редица кумулативни
условия. В чл. 6, ал. 2 е предвидено, че кредитополучателят ще предостави посоченото
обезпечение в срок до 2 дни от сключване на договора. Съгласно чл. 6, ал. 3 страните са се
съгласили, че с оглед извършената оценка на кредитоспособността на кредитополучателя,
предоставянето на обезпечението е от съществен интерес за кредитора, като последният
сключва настоящия договор единствено с оглед изпълнението на това условие от страна на
кредитополучателя. В чл. 6, ал. 6 е посочено, че кредитополучателят се съгласява, че
настоящият договор не би бил сключен от кредитора без поемане на задължение за
предоставяне на обезпечение.
Клаузата по чл. 18 от договора предвижда, че "ако не предостави договореното в чл. 6
от настоящия договор обезпечение в двудневен срок от сключването му или представеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в настоящия договора за кредит,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 5333,54 лева". Съгласно чл.
18, ал. 2 неустойката обезпечава изпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение и е дължима единствено в случай на неизпълнение на задължението за
6
предоставяне на обезпечение. В чл. 18, ал. 3 е посочено, че неустойката представлява
отделно от главницата и лихвата вземане и на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК не се
включва при изчисляване на годишния процент на разходите.
От представената справка за движение и актуален размер на дълга се установява, че
ищецът е извършил плащания по договора, както следва: на 18.04.2024 г. на сума в размер
на 506,22 лв., на 11.09.2024 г. сума в размер на 490,00 лв. и на 04.11.2024 г. в размер на
200,00 лв.
Безспорно е установено, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит
№ 1031789 от 06.03.2024 г., по силата на който ищецът е получил 2800,00 лева, а с клаузата в
чл. 18 е предвидено заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на
5333,54 лева. Предмет на разглеждане е действителността на договора и на тази клауза.
Процесният договор е потребителски кредит по смисъла на ЗПК, поради което са
приложими разпоредбите на този закон. Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът служебно
преценява наличието на нищожност на договора и на неравноправни клаузи.
Съгласно чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е нищожен, ако не отговаря
на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12а, ал. 1 от ЗПК. Чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква в договора задължително да бъдат посочени годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
От представения договор се установява, че в чл. 3, ал. 2, т. 4 е посочен годишен процент
на разходите в размер на 62,82 %, а в чл. 3, ал. 2, т. 10 е посочена обща сума за плащане
4218,68 лева. В чл. 3, ал. 4 от договора е посочено, че "размерът на посочения годишен
процент на разходите (ГПР) е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2
ЗПК съгласно формулата по Приложение № 1 към ЗПК. При изчисляването му са взети
предвид посочените в ал. 2 параметри, в т. ч. общите разходи по кредита съгласно § 1, т. 1 от
ЗПК, а именно: възнаградителната лихва".
Съдът констатира, че в договора е посочен ГПР и начинът на неговото изчисляване,
като изрично е указано, че при изчисляването му са взети предвид параметрите по чл. 3, ал.
2 и общите разходи по кредита, а именно възнаградителната лихва. Въпреки това, в
договора е уговорена неустойка в размер на 5333,54 лева за непредоставяне на обезпечение
в двудневен срок, която не е включена в ГПР.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
7
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК в общите разходи по кредита не се включват разходите,
които потребителят заплаща за неизпълнение на някое от задълженията си по договора за
кредит. Процесната неустойка по чл. 18 от договора е уговорена именно за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение.
Съдът обаче установява, че условието за предоставяне на обезпечение е уговорено в чл.
6 от договора и е представено от кредитора като съществено условие за сключване на
договора. Съгласно чл. 6, ал. 3 "страните се съгласяват, че с оглед извършената оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, предоставянето на обезпечението по алинея
първа от настоящата разпоредба е от съществен интерес за кредитора, като последният
сключва настоящия договор единствено с оглед изпълнението на това условие от страна на
кредитополучателя". В чл. 6, ал. 6 е посочено, че "кредитополучателят се съгласява, че
настоящият договор не би бил сключен от кредитора без поемане на задължение за
предоставяне на обезпечение".
Налице е противоречие в договора – от една страна кредиторът декларира, че
договорът не би бил сключен без обезпечение, а от друга страна същият договор се сключва
без наличие на обезпечение към момента на сключването му, като на потребителя се дава
срок от 2 дни да предостави такова. В действителност договорът е сключен без обезпечение,
като задължението за предоставянето му възниква след сключването.
При това положение уговорката за обезпечение не е условие за сключване на
договора, а е задължение, което възниква след сключването му. Неизпълнението на това
задължение е санкционирано с неустойка в размер на 5333,54 лева, което представлява
многократен по –висок размер от главницата по кредита. Това обстоятелство показва, че
неустойката не е просто обезщетение за вреди, а е скрит разход по кредита, който значително
оскъпява заема.
Съдът констатира, че изискването за предоставяне на обезпечение в двудневен срок
от сключване на договора, изразяващо се в осигуряване на поръчителство на трето лице,
което отговаря на редица кумулативни условия (осигурителен доход не по-малко от три пъти
минималната работна заплата, да не е поръчител по други договори с кредитора, да не е
кредитополучател с неизпълнение, да няма кредити с класификация различна от "Редовен" и
др.), или банкова гаранция, е практически неизпълнимо в посочения двудневен срок. Това
води до извода, че кредиторът изначално е предвиждал, че задължението няма да бъде
изпълнено и неустойката ще стане дължима.
При това положение неустойката не може да се квалифицира като разход за
неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, тъй като неизпълнението е заложено в
самата конструкция на договора. Неустойката представлява разход, който потребителят
трябва да заплати, и който е известен на кредитора към момента на сключване на договора,
поради което следва да бъде включена в ГПР.
8
При включване на неустойката от 5333,54 лева в общите разходи по кредита, общата
сума за плащане става 9594,00 лева, което съответства на сумата в погасителния план с
неустойка. При това положение ГПР значително надвишава посочения в договора размер от
62,82 % и надвишава максималния размер, установен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по договора за
потребителски кредит не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, определена с постановление на Министерския съвет.
При включване на неустойката в ГПР обаче, последният би достигнал размер
значително над законово допустимия максимум, което прави договора нищожен на
основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Освен това, съдът констатира, че договорът не съдържа ясно посочени взетите
предвид допускания при изчисляване на ГПР. Макар в чл. 3, ал. 4 да е посочено, че при
изчисляването са взети предвид параметрите по ал. 2 и възнаградителната лихва, не е
обяснено дали и как е отчетена неустойката, която съгласно погасителния план е разсрочена
на вноски и се заплаща заедно с редовните вноски. Това обстоятелство също води до
нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
В заключение следва извод, че ГПР е определен неясно, не включва действителните
разходи по кредита и предвид нарушения изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, договорът е недействителен (арг. чл. 22 ЗПК.).
Предвид установената нищожност на договора на основание чл. 22, във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, отпада необходимостта от разглеждане на евентуалните основания за
нищожност на отделната клауза по чл. 18 от договора.
С оглед гореизложеното съдът приема, че нищожността на неустоечната клауза
обуславя недействителност на целия договор на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По изложените съображения исковата претенция с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, е основателна и като такава следва да бъде уважена.
По насрещния иск за заплащане сумата 1603,78 лева, представляваща част от
неизплатено задължение за главница по Договор за паричен заем №1031789/06.03.2024 г.
Предвид изложените по-горе доводи, съдът счита, че процесният договор за потребителски
кредит е недействителен. Последиците от недействителността на договора са визирани в чл.
23 ЗПК, а именно - възстановяване само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва
или други разходи. В този смисъл е и Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 –
ако договорът за потребителски кредит е недействителен, подлежи на връщане само чистата
стойност на кредита, но не и лихва и други разходи по кредита. Съгласно Решение на СЕС
от 15.06.2023 г. по дело C-520/21 при недействителност на потребителския договор
кредиторът няма право на обезщетение, надхвърлящо чистата стойност на кредита и
законната лихва за забава от поканата за плащане. Предмет на претенция е сумата в размер
на 1603,78 лв. С оглед така установеното, предявения иск за главница следва да бъде уважен
в пълен размер, ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на
насрещния иск – 25.06.2025 г.
По разноските:
Съобразно изхода на спора и за двете страни се поражда право на разноски.
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адв. Л. Б. претендира адвокатско възнаграждение като
9
процесуалния представител на ищцата. Съгласно трайно установената съдебна практика,
обективирана в Определение №1087/20.11.2023г., постановено по ч.т.д. № 1202 по описа за
2023г. на ВКС, I-во т.о., Определение № 146/04.04.2022 г. по ч..т.д. № 358/2022 г. на ВКС, II
т.о., Определение № 77/24.02.2022 г. по ч.т.д. № 1692/2021 г. на ВКС, I т.о. и Определение №
404/26.10.2020г. по ч.гр.д. № 2883/2020 г. на ВКС, IV г.о., адвокатското възнаграждение се
преценява съобразно материалния интерес и се определя за всеки от съединените искове
минималното възнаграждение, след което се формира общия му размер при разпределяне на
отговорността за разноски. Съгласно задължителните разяснения в т.3 от ТР №6/2013г. по
т.д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС при преценка наличието или липсата на прекомерност по
смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът следва да вземе предвид фактическата и правна
сложност на делото, както и осъществените от процесуалния представител правни действия.
Относно значимостта на фактическата и правна сложност на делото като критерий при
преценка за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е
формирана и постоянна практика на ВКС с Определение №107/25.03.2021г. по ч. гр. д.
№3467/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., Определение №183/09.05.2016г. по ч. гр. д. №1460/2016г.
на ВКС, ГК, ІІІ г.о., Определение №150/24.04.2020г. по ч. т. д. №2924/2019г. на ВКС, ТК, І
т.о., Определение №68/07.02.2020г. по ч. т. д. №508/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други. Съдът
при разрешаването на спора е взел предвид задължителните тълкувания, обективирани в
Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, според което приетата от Висшия
адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно
задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и
пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване
на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по
отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на "легитимни цели". Цената на услуга, която е определена в споразумение
или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна
цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява
сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, пар. 1 ДФЕС и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че националният съд е длъжен да откаже
да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз
основа на тези съображения СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно
която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-
нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с
оглед на целта" по см. на чл.101, пар.1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не
е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална
правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.101, пар.1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
С оглед цитираната задължителна съдебна практика настоящият съдебен състав намира,
че определените с Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждение, от една страна, не са задължителни при договаряне на хонорара между
страните по договора за правна услуга, а от друга страна - не обвързват съда при определяне
на адвокатски хонорар в хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗАдв, но същите следва да бъдат
разглеждани като индикативни за цената на адвокатския труд за предлаганата услуга. В този
смисъл е и актуалната съдебна практика, обективирана в Определение №2971/15.11.2024 по
дело т.д. №1923/2024 на I т.о. на ВКС и Определение №50015/16.02.2024г. по т. д.
10
№1908/2022г. на I т.о. на ВКС, в които се приема, че размерите, посочени в Наредба
№1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, могат да служат
единствено като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, но без да са
обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в
НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от
значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената
работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Вземайки предвид
посоченото, настоящата съдебна инстанция формира извод, че за размера на хонорара на
процесуалния представител на ищеца по предявените обективно кумулативно съединени
искове след преценка на защитавания интерес, стойността на договора, правната и
фактическа сложност на делото, на реално извършените дейности от пълномощника на
ищеца, като е отчел факта, че делото се е развило в едно открито съдебно заседание,
процесуалният представител на ищеца не се явява, а е депозирал молба по хода на делото и
съществото на спора. При определяне адвокатския хонорар съдът е взел предвид и
икономическите отношения в страната, характеризиращи се с неизменно повишаване на
цените на стоките и услугите, като темпът на нарастването им е устойчив, както и фактът, че
присъдените разноски представляват брутно възнаграждение, което следва да бъде
обложено с данъци от страна на адвоката. Във връзка с, което следва да бъде определено
адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева с включен ДДС, с оглед фактическата и
правна сложност на делото (касае се за еднотипни дела с еднотипни доводи), проведено е
само едно съдебно заседание, в което адвокатът на ищцата не се е явил, а е депозирал
становище.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, адвокатът може да предостави безплатна правна
помощ по своя преценка и воля, без това да е обусловено от факта, че страната е
"материално затруднена". Това е различно от хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 1, където
адвокатът е определен от орган (например НБПП) в рамките на правната помощ за бедни. В
хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. адвокатът действа в условията на договорна свобода.
Законодателят е признал правото на адвоката сам да прецени дали и на кого да предостави
безплатна правна помощ, като това е акт на неговата професионална автономия. Преценката
да престира безплатна помощ е само и единствено на адвоката, разпоредбата не предвижда
изискване клиентът да доказва пред него наличието на това основание, нито адвокатът има
правомощия да проверява дали то е налице, а съдът не следва да се намесва в
правоотношенията между страната и процесуалния й представител. В случая е представено
пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 17.12.2024г., в които изрично е
отбелязано, че е договорена безплатна правна помощ на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА.
В настоящото производство на основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца заплатената държавна такса в размер на 382,09 лв.
За предявения насрещен иск са представени доказателства за заплатена държавна такса
в размер на 64,15 лв. и 480,00 лв. адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв.
Следва да бъде отбелязано, че ответникът по насрещния иск (потребителят) е станал
причина за завеждане на делото. От недобросъвестното поведение на потребителя,
изразяващо се в невръщане на главницата по договора – чистата стойност на кредита, не
може да следва благоприятно положение за неосъждане за направени от ищеца по
насрещния иск разноски по този иск. Именно подаването на главния иск от потребителя е
причината за подаване на насрещния иск от кредитора, поради което потребителят е станал
причина за завеждане на насрещния иск.
На ищеца по насрещния иск ответника С. следва да заплати сторените разноски за
държавна такса и за адвокатско възнаграждение в размер на 544,15 лв.
Така мотивиран, съдът
11
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за потребителски кредит
№1031789/06.03.2024 г. сключен между З. З. С. с ЕГН ********** гр.С., кв.Л. 8, бл. 817,
вх.Б, ет.1, ап.25 и „КРЕДИРЕКТ“ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.С., район М., бул. „Цариградско шосе“№115Е, ет.5 на правно основание чл.
26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и ОСЪЖДА, на
основание чл. 79, ал. 1, вр. чл.86 от ЗЗД, З. З. С. с ЕГН ********** гр.С., кв.Л. 8, бл. 817,
вх.Б, ет.1, ап.25 да заплати на „КРЕДИРЕКТ“ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр.С., район М., бул. „Цариградско шосе“№115Е, ет.5 сумата от 1603,78 лева –
главница по Договор за потребителски кредит №1031789/06.03.2024 г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 24.06.2025 г. до окончателното
погасяване.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „КРЕДИРЕКТ“ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр.С., район М., бул. „Цариградско шосе“№115Е, ет.5 да
заплати на адв. Л. Б. от САК, със съдебен адрес гр.С., ул. „Триадица“№5Б, ет.3, офис №311,
сумата от 480,00 лева, представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана
безплатна правна помощ на ищеца З. З. С. с ЕГН ********** по настоящото дело.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.1 от ГПК „КРЕДИРЕКТ“ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр.С., район М., бул. „Цариградско шосе“№115Е, ет.5 да
заплати З. З. С. с ЕГН ********** гр.С., кв.Л. 8, бл. 817, вх.Б, ет.1, ап.25, сумата от 382,09
лв. – заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, З. З. С. с ЕГН ********** гр.С., кв.Л. 8,
бл. 817, вх.Б, ет.1, ап.25 да заплати на „КРЕДИРЕКТ“ЕООД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр.С., район М., бул. „Цариградско шосе“№115Е, ет.5, сумата от 544,15
лева, представляваща сторени съдебно деловодни разноски в настоящото производство по
уважения насрещен иск.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването
му с въззивна жалба пред Окръжен съд -Враца.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Бяла Слатина: _______________________
12