№ 18143
гр. София, 09.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110169849 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът А. Г. А. твърди в подадената на 22.11.2024 г. искова молба, че с ответника
„Стик Кредит“ АД на 27.06.2023 г. сключил договор за потребителски кредит от разстояние
№ ** за сумата от 400 лв., която следвало да се върне на една месечна вноска. Бил посочен
ГПР 42,58%, фиксираният процент – 36%, а размерът на общата сума, която подлежала на
връщане, е 412 лева. В чл. 19 от договора било уговорено задължение за осигуряване на
гарант, отговарящ на редица посочени в общите условия критерии, а в чл. 29 от договора –
неустойка от 0,9% от стойността на усвоения кредит за неизпълнение на клаузата на чл. 19
от договора. Неустойката от 108 лева се заплащала заедно с главницата и лихвата, като общо
дължимата сума била 520 лева. Поддържа, че договорът за заем бил нищожен, тъй като в
него не бил посочен действителен размер на ГПР – а това било съществено условие за
потребителя по договора. Неустойката била нищожна и поради заобикаляне на
императивното правило на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Кредиторът вместо да обяви договорът за
предсрочно изискуем, претендирал неустойка. Клаузата за неустойка била и неравноправна.
Целият договор бил недействителен. Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с
което да прогласи нищожността на договора като противоречащ на закона. Претендира
разноски.
Ответникът „Стик Кредит“ АД оспорва иска като неоснователен. Признава
сключването на посочения в исковата молба договор. Оспорва иска, като поддържа, че
договорът е напълно действителен. Размерът на ГПР бил коректно посочен. Подвържа, че
неустойката представлявала отнапред уговорено обезпечение за неизпълнение на
задължение на потребителя, който имал 14 дни да се откаже от договора, а освен това във
всеки един момент можел да преустанови начисляването на неустойка, като предостави
обезпечение. Няма неравноправна клауза, тъй като клаузите за неустойката били ясни, а
начисляването й имало краен предел. Те били освен това напълно разумни и съответни на
икономическата обстановка в страната. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
1
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
2
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Следва да се припомни, че самата думичка „правоотношение“ (Rechtsverhältnis) и
самото понятие за правоотношение са измислени през 1840 г. от проф. Карл Фридрих фон
Савини. А искове за нищожност (querela nullitatis, action en nullité) има още от
средновековното френско и италианско право. Опитът да се обяснят исковете за нищожност
като разновидности на установителни искове за несъществуване на правоотношение или
право, създадени като уредба през 1877 г. с Германския гражданскопроцесуален закон (ZPO),
реципирани в България през 1907 г., в тази връзка не е грешен, а е нелеп, смехотворен. Няма
как да се твърди, че един процесуален правен институт, което е съществувал самостоятелно
стотици години, е разновидност на друг институт, който се е появил стотици години по-
късно; още повече, че старият институт е станал излишен или се е „претопил“ в новия, така
че допустимостта на стария зависи от условията на новия институт.
Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договора, а за признаване нищожността на договора. Този иск при това не е отрицателен
установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е основание на
самостоятелен иск. При това, приема се, допустим е и установителен иск за нищожност на
отделни клаузи от един договор.
С оглед изложеното по-горе, предявен е положителен установителен иск – за
прогласяване нищожността на договора на основание противоречие на закона – на
императивни законови норми.
По допустимостта на иска
С определението от 28.08.2025 г. съдът е отговорил на предходни доводи на
ответника за недопустимост на иска. С молба от 26.09.2025 г. е измислил ново възражение за
недопустимост – че ищецът имал интерес от осъдителен иск – с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, а не от установителен иск, поради което съдът следвало да укаже на ищеца да
направи изменение на иска. Възражението е неоснователно. При предявен иск за
недължимост на суми, които вече са събрани, действително ищецът няма правен интерес.
Искът за нищожност на правна сделка по чл. 26 ЗЗД обаче не е иск за несъществуване на
право или правоотношение по чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК, както вече се посочи. Така втори е
3
въпросът, че съдът няма процесуално задължение да указва на ищеца да изменя исковете,
които предявява.
По основателността на иска
Ищецът навежда няколко различни правни довода за нищожността на договора, като
наличието само на един основателен довод за нищожност на договора е достатъчно за
констатацията за непораждане на желаните правни последици.
В случая съдът намира клауза от договора за нищожна. Съгласно императивната
норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Неустойката по чл. 29 вр. 19 от
договора е в пъти по-голям размер. Клаузата е нищожна.
Всъщност целият договор за заем е недействителен, тъй като годишният процент на
разходите (ГПР) е грешно посочен.
Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава
дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да сключи
договор за гаранция в тридневен срок от подписването на договора за заем, като гарантът
може да бъде единствено одобрено от ответника дружество, или предостави банкова
гаранция или осигури физическо лице поръчител – в противен случай дължи неустойка. На
практика, става дума за липса възможност за индивидуално уговаряне от страна на
потребителя, по силата на който потребителят поема заплащането на допълнителен разход,
за да получи заем. Рискът от неплатежосподобността и зле преценената кредитоспособност
на потребителя се възлага върху самия потребител, като върху него се прехвърля още един
допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на потребителя по договора за
потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да бъде посочен в ГПР.
ГПР по договора за паричен заем е посочен като 42,58 %, но ако се отчитат вноските
за неустойка като разход, които се плащат заедно с вноската за главница, действителният
размер на ГПР ще бъде значително повече. С помощта на общодостъпен онлайн калкулатор
за бързи кредити по реда на чл. 162 ГПК реалният размер на ГПР
(https://www.calculator.bg/1/barzi_krediti.html) е 2333,95%! Става дума за допълнителен,
скрит, значителен по размер допълнителен разход, който именно придава и характера на
договора на потребителски по см. на ЗПК във връзка с правилото на чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК.
Така всъщност в процесния договор за заем е нарушено изискването па чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК в самия договор ясно и недвусмислено да се посочи действителният размер на ГПР.
Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК целият договор за заем е нищожен на това
основание. Следва да се има предвид и, че самото уговаряне на неустойка в размер над
законовата лихва за забава нарушава императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК, както вече се
посочи. Клаузите за изчисляване на ГПР и определяне размера му са нищожни. В
практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 и 2 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-
714/22, по преюдициално запитване на СРС, се приема, че когато в договора не е посочен
правилен ГПР, тъй като не са включени в него подобни възнаграждения за услуги като
4
процесните, целият договор следва да се приеме за нищожен на основание чл. 22 ЗПК във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Искът следва да бъде уважен, като бъде прогласена нищожността на договора като
противоречащ на закона.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищецът, който е сторил разноски от
50 лв. за държавна такса, които следва да му се присъдят.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Г. А., ЕГН **********, против „Стик – Кредит“
АД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД нищожността на договор
за потребителски кредит от разстояние № ** от 27.06.2023 г., поради противоречие на
закона.
ОСЪЖДА „Стик – Кредит“ АД, ЕИК *********, да заплати на А. Г. А., ЕГН
**********, на осн. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лв., разноски, сторени в производството по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на препис.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5