№ 2090
гр. София, 29.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100501841 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца ИЛ. ИВ. ИВ. срещу решение от 30.12.2021
г. по гр.д. №40917/2021 г. на Софийския районен съд, 150 състав, с което е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу „К.И.И. БГ“ ЕАД отрицателен установителен иск с
правно основание чл.439 вр. чл.124 ГПК за недължимост на сумата от 5104,00 лв.,
представляваща главница по договор за покупка на стоки и услуги PLUS-
01238850/05.08.2008 г., сключен между ищеца и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, вземанията по който са
били прехвърлени с договор за цесия на ответника, ведно със законната лихва от 29.04.2011
г. до окончателното плащане, сумата от 1514,05 лв. – договорна лихва за периода 10.09.2008
г. – 10.12.2009 г., сумата от 1487,18 лв. – законна лихва за периода 10.10.2008 г. – 15.04.2011
г., сумата от 162,10 лв. – разноски, сторени в производството за държавна такса, и сумата от
100,00 лв. – разноски за юрисконсулт, за които суми е издаден изпълнителен лист от
13.09.2011 г. по гр.д. №18146/2011 г. по описа на СРС, 79 състав, и въз основа на който е
образувано изп.д. №20118500400658 по описа на ЧСИ Александър Бизов, като ищецът е
осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че извършените след прекратяване на изпълнителното
производство на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК изпълнителни действия прекъсват
погасителната давност. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
решението и да уважи предявения иск за недължимост на процесните вземания. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „К.И.И. БГ“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решеине да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
1
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното
производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се
основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи
съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се
установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на
ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в
2
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта
на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД
не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този
случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Съгласно ППВС №3/1980 г. погасителната давност не тече, докато трае
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. С решения на
ВКС №№170/17.09.2018 г. по гр.д. №2382/2017 г., ІV ГО, 51/21.02.2019 г. по гр.д.
№2917/2018 г., IV ГО, и др. е прието, че извършената с т.10 ТР №2/2013 г. отмяна на ППВС
№3/1980 г. поражда действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т.10 ТР
№2/2013 г. разрешение се прилага от тази дата /26.06.2015 г./ и то само по отношение на
висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са
приключили преди това. Ако към момента на обявяване за изгубило сила на ППВС №3/1980
г. изпълнителното производство не е висящо, новата давност е започва да тече от
прекратяването на изпълнителното дело /така решение №37/24.02.2021 г. по гр.д.
№1747/2020 г. по описа на ВКС, ІV ГО/.
В процесния случай изп. дело е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК на
11.01.2014 г. и новата 5-год. давност е започнала да тече от тази дата. След тази дата обаче
са извършвани множество изпълнителни действия, първото от които е на 28.07.2015 г., а
последното – на 23.09.2021 г., всяко от които е прекъсвало давността.
Съгласно трайната практика на ВКС /решение №37/24.02.2021 г. по гр.д. №1747/2020
г., ІV ГО, решение №93/17.05.2021 г. по гр.д. №2766/2020 г., ІV ГО и др./ перемпцията е без
правно значение за давността. Когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция
на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, новата давност започва да тече от последното и
прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от
длъжника. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като
перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов
способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен
лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният
изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като
старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от
това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело,
като във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ.
При тези данни следва да се приеме, че 5-год. погасителна давност за процесните
вземания не е изтекла, т.е. процесните вземания не са погасени по давност.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер
на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №5196/30.12.2021 г., постановено по гр.д.
№40917/2021 г. по описа на СРС, ГО, 150 състав.
3
ОСЪЖДА ИЛ. ИВ. ИВ., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, да заплати на
„К.И.И. БГ“ ЕАД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****1,
Бизнес център „****, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4