№ 109
гр. Бургас, 10.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на трети декември
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Петя Ив. Петрова Дакова
Членове:Яни Г. Гайдурлиев
Светлин Ив. Иванов
при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова
в присъствието на прокурора К. Г. К.
като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Дакова Въззивно частно
наказателно дело № 20242000600266 по описа за 2024 година
Производство e по реда на чл. 34, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1 - 3 от Закона
за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или
отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС).
Образувано е по жалба от адв. Н. С. от АК - Стара Загора,
упълномощен защитник на засегнатото лице А. С. С., срещу решение №
183/20.09.2024 г., постановено по ЧНД №541/2024 г. по описа на Окръжен съд
– Сливен, с което съдът е признал решение № 7062 5422 5836 0190,
постановено на 13.06.2023 г., влязло в сила на 25.07.2023 г., на несъдебен
орган в издаващата държава Кралство Нидерландия, за налагане на финансова
санкция на българската граждА. А. С. С., ЕГН: ********** в размер на 301
евро, с левова равностойност от 588,70 лева, и решението е било изпратено на
органите на НАП за изпълнение.
С жалбата се поддържа, че атакуваното решение на
първоинстанционния съд е неправилно. Твърди се, че производството пред
първата инстанция е протекло в отсъствие на засегнатото лице, което не е било
надлежно призовано, водещо до незаконосъобразност на действията на съда.
На следващо място се изтъква, че в решението на първостепенния съд не е
упоменато за кое моторно превозно средство става въпрос - няма посочен
регистрационен номер, марка, цвят и други отличителни белези на
автомобила, чрез които същият да се идентифицира, както и дали е
собственост на санкционираната С.. Навежда се на следващо място твърдение,
1
че към датата, на която е прието А. С. да е извършила конкретното нарушение
на правилата за движение по пътищата, същата не е пребивавала в издаващата
държава Кралство Нидерландия, а се е намирала на територията на Република
България. С горните съображения е направено искане за отмяна на акта на ОС-
Сливен.
Засегнатото лице А. С. С. и неговият упълномощен защитник - адв.
Н. С. от АК - Стара Загора, редовно призовани, не се явяват в съдебно
заседание пред настоящата въззивна инстанция.
Представителят на Апелативна прокуратура – Бургас изразява
мотивирано становище за неоснователност на депозираната жалба, поради
което предлага същата да бъде оставена без уважение, а решението на първата
инстанция – потвърдено.
Апелативен съд – Бургас, след като обсъди доводите на страните и
провери изцяло правилността на обжалвания съдебен акт, намери следното:
Въззивната жалба на упълномощения защитник на засегнатото лице
е процесуално допустима като подадена в срок, от легитимирано лице, срещу
подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Производството пред първата съдебна инстанция е било образувано
по искане на компетентните органи на Кралство Нидерландия за признаване и
изпълнение на решение № 7062 5422 5836 0190/ 13.06.2023 г., постановено от
несъдебен орган в издаващата държава – Adm. verwerking flitsgegevens CJIB,
Нидерландия, влязло в сила на 25.07.2023 г., с което на българската граждА. А.
С. С. е наложена парична санкция в размер на 301 евро за извършено
нарушение на правилата за движение, изразяващо се в превишаване на
максимално допустимата скорост на автомагистрала с 28 км/ч (пътен знак
А1), осъществено на 01.06.2023 г. в 22:24 часа, в община Хага (Система за
контрол на пътното движение А 12 Хага, вдясно), при управление на МПС с
рег. № 08RDND.
Наложената на А. С. парична санкция не е била заплатена в
предвидения срок, поради което на 03.09.2024 г. е било издадено
удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно
прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, като в
съответствие с разпоредбите на чл. 4, вр. чл. 3, ал. 1 от ЗПИИАКОРНФС
същото е било изпратено до Окръжен съд – Сливен в превод на български
език. Към удостоверението е било приложено и копие на решението на
несъдебния орган в издаващата държава /без превод на български език/.
Възражението на защитника на засегнатото лице за нередовно
призоваване на А. С. в производството пред ОС – Сливен е неоснователно.
Данните по делото сочат, че във връзка с призоваването на А. С., с оглед
участието й в производството по реда на чл. 32, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 1 ат
ЗПИИАКОРНФС, първоинстанционният съд е изискал предоставянето на
2
справка за регистрирани постоянен и настоящ адрес на последната на
територията на Република България. На основание получената информация от
регистрите на Национална база данни „Население“ е била изпратена призовка
за връчване на постоянния и настоящ адрес на лицето – гр. Нова Загора, ул.
„Плиска“ № 3, която е върната в цялост с отбелязване от връчителя, че по
сведение на ГА. Владимирова /живуща на посочения адрес/ лицето е
непознато. Констатирайки, че засегнатото лице не може да бъде намерено на
адреса, посочен в справката от НБД „Население“, първостепенният съд е
предприел действия за призоваване на С. по телефона, на установен чрез
извършена справка с РУ Нова Загора телефонен номер. По делото е писмено
удостоверено от съдебен секретар при ОС – Сливен, че на 19.09.2024 г. е
провела разговор по телефона с лицето А. С. С., ЕГН: ********** на
конкретно посочен телефонен номер, като я е уведомила за насроченото
съдебно заседание на 20.09.2024 г. относно наложена финансова санкция от
несъдебен орган на Нидерландия за нарушение на правилата за движение по
пътищата, както и за възможността да си упълномощи адвокат /спр. л. 20 от
ЧНД № 541/24г. на СлОС/. С оглед кратките процесуални срокове за
насрочване на делото, предвидени в производството по чл. 32, ал. 1, вр. чл. 16,
ал. 1 от ЗПИИАКОРНФС, призоваването по телефона е допустимо съгласно
разпоредбата на чл. 178, ал. 11 от НПК, приложима на основание
препращането в чл. 32, ал. 4 от ЗПИИАКОРНФС. Ето защо и възраженията в
жалбата за нередовно призоваване на засегнатото лице пред първостепенния
съд не могат да бъдат споделени.
За да постанови съдебния си акт, първоинстанционният съд е отчел
всички релевантни за предмета на делото обстоятелства и е достигнал до
правилния и съобразен със закона извод, че са налице всички основания за
признаване на решението на чуждестранния несъдебен орган, с което е била
санкционирана българската граждА..
Въззивният съд, сходно на приетото и от първата инстанция, намира,
че представеното удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР
на Съвета съдържа достатъчна информация относно идентификацията на
лицето, санкционирано за извършено административно нарушение,
описанието на обстоятелствата, при които е било извършено, правната
квалификация на деянието, наложената санкция съобразно законодателството
на издаващата държава, по отношение на която е признато задължение за
плащане по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗПИИАКОРНФС.
Действително в съдържанието на удостоверението, при обобщеното
представяне на фактическото положение и описание на обстоятелствата, при
които е извършено правонарушението, включително място и време, не е
посочено конкретното МПС, при управлението на което е извършено
установеното превишаване на максимално допустимата скорост. С оглед на
така констатираната непълнота, в производството пред настоящата въззивна
инстанция се извърши писмен превод от нидерландски на български език на
приложеното към удостоверението решение на несъдебния орган в
3
издаващата държава, от който е видно, че във въпросното решение се съдържа
описание на всички фактически обстоятелства, при които е извършено
нарушението, включително индивидуализиране на моторното превозно
средство чрез посочване на регистрационен номер на същото. Наред с това се
съдържа и уточнението, че този регистрационен номер е на името на
засегнатото лице или това лице е било наемател на МПС-во.
Апелативният съд констатира наличие на съответствие между
решението за налагане на финансова санкция и удостоверението по член 4,
издадено от компетентния орган на издаващата държава, като от
съдържанието и на двата документа се установяват всички елементи на
извършеното нарушение.
При така установените факти настоящият въззивен състав изцяло
споделя застъпеното от първоинстанционния съд становище за наличието на
законови предпоставки и липса на нарочни пречки за признаване на
решението за наложена финансова санкция.
На първо място, представеното за признаване решение е издадено от
несъдебен орган в издаващата държава въз основа на наказуемо деяние
(правонарушение) по нейния национален закон.
Видно от удостоверението, в същото е изрично отбелязано, че
описаното в него деяние, попада в списъка от деяния, изброени в чл. 5, § 1 от
Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година
относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови
санкции, а именно като „поведение, което нарушава разпоредбите за
движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за
времетраенето на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите
относно опасни товари”. Предвид на това и съгласно чл. 30, ал. 2, т. 1 от
ЗПИИАКОРНФС, в случая не следва да се извършва проверка за двойна
наказуемост на деянието, като условие за признаване и изпълнение на
решението.
Неоснователни са доводите на защитата, свързани с недоказаност на
авторството на нарушението от страна на засегнатото лице, аргументирани с
твърдението, че през посочения период на извършване на нарушението А. С.
не е пребивавала на територията на издаващата държава Кралство
Нидерландия, а се е намирала в Република България. В случая е необходимо
да се отбележи, че в процедура като настоящата съдът на изпълняващата
държава не изследва факта на осъществяване на нарушението и неговото
авторството. Тези обстоятелства са установени по съответния ред в чуждата
държава. Процедурата по признаване на финансовата санкция е основана на
взаимното доверие между държавите – членки и не включва допълнителна
проверка на фактите от значение за административнонаказателната
отговорност на засегнатото лице. Такава проверка не би била и възможна,
доколкото българският съд не разполага с доказателствата, които са дали
основание на чуждата държава да издаде решението за финансова санкция.
4
Същевременно изпълняващата държава, в случая РБългария, основавайки се
на принципа на взаимното доверие между страните от ЕС и техните правни
системи (съдебна и административни), няма право по Рамково решение
2005/214/ПВР и по ЗПИИАКОРНФС да изисква допълнителна информация за
доказаност на деянието, подробно описано в удостоверението. Достатъчно в
случая се явява, че в него е посочена ясно санкционираната дейност,
индивидуализирана по спецификата си, време, място и правно основание.
На следващо място, безспорно установено е по делото, че
засегнатото лице А. С. има местоживеене на територията на Република
България. В тази насока е изисканата от първоинстанционния съд и приета
като писмено доказателство по делото справка от НБД „Население“,
удостоверяваща, че С. има регистрирани постоянен и настоящ адрес на
територията на Република България, а именно в гр. Нова Загора, ул. „Плиска“
№ 3. Съобразявайки горното, въззивната инстанция приема, че в случая е
изпълнено и заложеното в чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС като необходимо
условие за признаване от страна на българския съд на решението за налагане
на финансова санкция, тъй като декларирането на настоящ адрес в Република
България по същество означава, че това лице пребивава именно на
територията на нашата страна, а съгласно текста на чл. 94, ал. 1 от Закона за
гражданската регистрация, настоящ адрес е адресът, на който лицето живее.
Неоткриването на санкционираното лице на постоянния и настоящия му
адрес, поради задгранични пътувания или други причини, не е равнозначно на
липса на местоживеене в страната.
Горните две обстоятелства сочат липсата на задължителна пречка за
признаване на решението.
Апелативният съд се присъединява напълно и към изводите на
първата инстанция, че в случая не е налице и някое от факултативните
основания за отказ, визирани в чл. 35 от ЗПИИАКОРНФС. Удостоверението
съдържа предвидените в закона и в Рамково решение 2005/214/ПВР
реквизити. Лицето не е санкционирано за същото деяние в друга държава.
Видно от констатираното време на извършване на деянието – 01.06.2023 г.,
влизането в сила на решението – 25.07.2023 г. и вида на наложеното наказание
- глоба, се налага извод, че предвидената по българското законодателство три
годишна абсолютна давност за изпълнение на административно наказание
глоба по чл. 82, ал. 3, вр. ал. 1, б. „а“ от ЗАНН не е изтекла. Същевременно, за
да може да бъде приложено основанието за отказ по чл. 35, т. 3 от
ЗПИИАКОРНФС, освен констатация за изтекла давност по българското
законодателство, следва да е налице кумулативното условие решението да се
отнася за деяние подсъдно на български съд, а процесното деяние не е
подсъдно на българския съд, тъй като не се засягат интереси на българската
държава по смисъла на чл. 4 от ЗАНН. Българската граждА. А. С. няма
имунитет или привилегии, определящи като недопустимо изпълнението на
решението. Деянието е извършено на територията на чуждата държава,
респективно не е налице някоя от хипотезите на чл. 35, т. 5 от закона, а
5
санкцията, която се претендира да бъде приета не е по-малка от 70 евро. Не е
налице и факултативното основание за отказ по чл. 35, т. 7 от
ЗПИИАКОРНФС. Деянието, за което засегнатото лице е санкционирано от
компетентния несъдебен орган на Нидерландия, представлява
административно нарушение и по българското законодателство. Засегнатото
лице А. С. е физическо лице, което е пълнолетно според българското
законодателство, и което носи наказателна и административно наказателна
отговорност.
Според чл. 35, т. 9 от ЗПИИАКОРНФС основание за отказ да се
признае решението за налагане на финансова санкция е налице, когато
съгласно удостоверението по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на
Съвета, в случай на писмено производство и в съответствие със
законодателството на издаващата държава, засегнатото лице не е било
уведомено лично или чрез упълномощен представител за правото си и срока
за обжалване на решението. От приложеното по делото удостоверение е
видно, че на А. С. е наложено наказание при писмено проведена процедура и
при стриктно спазване на изискванията на законодателството на Нидерландия
за уведомяването й, включително за правото си да обжалва решението, както
и за сроковете за това. В този смисъл е надлежно отбелязана информация в
раздел „з“, т. 2, б. „б“ от представеното удостоверение. Предвид изложеното
апелативният съд приема, че в случая отсъства основанието по чл. 35, т. 9 от
ЗПИИАКОРНФС за постановяване на отказ да се изпълни решението на
чуждия съдебен орган. При изрично отбелязване в удостоверението, че
производството е било писмено и при липса на данни за проведен съдебен
процес, в който да е възможно явяването на лицето, изискванията на чл. 35, т.
10 и 11 от ЗПИИАКОРНФС са неприложими в настоящия случай.
За съдебния орган на изпълняващата държава не съществуват
легитимни причини да се съмнява във верността на отразеното в
удостоверението от чуждия несъдебен орган, доколкото взаимното доверие
между компетентните органи на държавите членки на ЕС е в основата на
сътрудничеството по наказателни дела и в частност на прилагането на
практика на принципа за взаимно признаване на финансови санкции между
държавите. Въз основа на редовното удостоверяване на обстоятелството за
писмено проведено производство и уведомяването за него, и възможността и
сроковете за атакуването му според съответния национален закон, следва да се
приеме, че на санкционираното лице А. С. надлежно е била предоставена
възможност за атакуване на решението, упражняването на които права е
зависело изцяло от нейната воля. В този смисъл и след като в удостоверението
е изрично посочено, че решението е влязло в сила, тоест лицето не е
обжалвало решението в предвидения срок, гаранциите, свързани с правото му
на защита са били спазени, респективно не е налице основание за отказ от
признаване и изпълнение.
В обобщение на изложеното, въззивната инстанция намира, че
приемайки наличието на предпоставките в ЗПИИАКОРНФС за признаване и
6
допускане за изпълнение на решението на чуждия несъдебен орган, ОС –
Сливен не е допуснал нарушение на закона, което мотивира извод за
потвърждаване на обжалваното решение като правилно.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 34, вр. чл. 20, ал. 3
от ЗПИИАКОРНФС, Апелативен съд - Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 183/20.09.2024 г., постановено по
ЧНД №541/2024 г. по описа на Окръжен съд – Сливен.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7