Р Е
Ш Е Н
И Е
№…….....................
гр. София, 21.01.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на осми октомври две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.с.ЛОРА
ДИМОВА
при секретаря К. Лозева, като
разгледа докладваното от младши съдия Димова въззивно гр. дело № 2009 по описа за 2020 г. на СГС, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № 303838 от 17.12.2019
г. по гр.д. № 56411 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, 175-ти състав е признато за установено по предявените
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че В.Н.А.
с ЕГН **********, с адрес *** и Д.Н.А. с ЕГН **********, с адрес *** не
дължат на „Ч.Е.Б.“ АД с ЕИК********, със седалище и адрес и на управление ***,
Бенчмарк Бизнес Център, разделно при равни квоти сумата от 1 694,
96 лв., представляваща стойност на електроенергия, начислена за периода от
02.2013 г. до 08.2013 г. за имот, находящ се в гр. София, ул. „********с
клиентски номер № 300067458051 и сумата от 880, 99 лв. – лихва за
забава за периода от 01.02.2013 г. до 09.07.2018 г. Отхвърлени са предявените
от „Ч.Е.Б.“ АД срещу В.Н.А. и Д.Н.А. насрещни осъдителни
искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на разделно при равни
квоти на сумата от 516, 67 лв., представляваща
неустойка за забавено плащане за периода от 12.11.2015 г. до 12.11.2018 г.,
начислена върху главницата от 1 694, 96 лв. за неплатена цена на доставена
електрическа енергия. „Ч.Е.Б.“ АД е осъдено да заплати на В.Н.А.
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 372 лв., представляваща съдебни
разноски и на Д.Н.А. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 372
лв., представляваща съдебни разноски.
Постъпила е въззивна жалба с
вх. № 5007411/16.01.2020 г. на „Ч.Е.Б.“ АД, подадена чрез юрисконсулт В.И.с
приложено към нея пълномощно, против първоинстанционното решение в частта, с
която са отхвърлени предявените искове общо за сумата от 516, 67 лв.,
представляващи вземания за заплащане на неустойка по чл. 92 ЗЗД вр. чл. 35 от
Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия върху
главницата по фактури за потребена през 2013 г. ел.енергия, като неустойката е
за периода от 12.11.2015 г. до 12.11.2018 г., т.е. за периода през последните
три години преди подаване на исковата молба. В жалбата се съдържат оплаквания
за неправилност на решението в атакуваната част. Въззивникът счита, че
вземането за неустойка се дължи независимо от погасяването по давност на главното
задължение, както и че претенцията за неустойка е за различен период. Навежда
доводи, че изтичането на погасителната давност не погасява самото материално
право на кредитора да получи главницата, поради което и за „Ч.Е.Б.“ АД
съществува правна възможност да осъществи чрез иск вземането си за неустойка за
забава в плащането. Счита, че погасителната давност по иска за неустойка
започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката, поради
което и погасени по давност са само лихвите дължими преди тригодишния срок от
предявяване на иска. Намира за допустимо вземанията за главница и лихва да се
подчиняват на различни давностни срокове. Иска се отмяна на решението в
атакуваната част, уважаване на предявените като насрещни искове за заплащане на
неустойка и присъждане на разноски за двете инстанции, вкл. за юрисконсултско
възнаграждение при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК. В жалбата е инкорпориран
списък на разноските.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил писмен отговор с вх. № 5023257/11.02.2020 г. по регистъра на СРС,
подаден от В.Н.А. и Д.Н.А., представлявани от адв. С.Р., в който се съдържа
становище за неоснователност на подадената жалба. Според въззиваемите решението
в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Намират, че изначално
предявеният иск за неустойка е недопустим, доколкото в чл. 35 от ОУ е
предвидено обезщетение за забава, а не неустойка, а първоинстанционният съд
правилно е приел, че между страните не е предвидена неустоечна клауза.
Поддържат още, че доколкото е уважен главният иск за признаване на установено,
че главното вземане е погасено по давност, то не съществуват и акцесорни
вземания, като се позовава на чл. 119 ЗЗД. В тази връзка намира за
неоснователни доводите на ищеца по насрещния иск, че вземането за лихви се
погасява само за вземанията, които са били дължими преди тригодишния срок от
предявяването на иска. Поддържат, че независимо от наименованието във
фактурите, претенциите на „Ч.Е.Б.“ АД представляват претенции за лихви за
забава, а не неустойка. Иска се жалбата да бъде оставена без уважение,
решението в атакуваната част да бъде потвърдено и да се присъдят сторените
разноски съгласно приложени договори за правна помощ и съдействие.
В открито съдебно заседание,
проведено на 08.10.2020 г. въззивникът „Ч.Е.Б.“ АД не изпраща представител,
въззиваемите В.Н.А. и Д.Н.А. не се явяват и не изпращат представител. Съдът е
приел, че делото е изяснено от фактическа и правна страна и същото е обявено за
решаване.
По делото е постъпила молба с
вх. № 268421/05.10.2020 г. от въззиваемите страни В.Н.А. и Д.Н.А., подадена
чрез адв. Р., с която е заявено, че не възразяват делото да се гледа в тяхно
отсъствие, поддържат отговора на жалбата и представят списък на разноски по чл.
80 ГПК.
На 13.10.2020 г. по делото е
постъпила молба от „Ч.Е.Б.“ АД, подадена по пощата на 01.10.2020 г. видно от
датата на пощенското клеймо, с която въззивникът е изразил становище по даване
ход и по същество на спора, направил е и възражение за прекомерност на
претендирания адвокатски хонорар над 300 лв. Претендира разноски съгласно
инкорпориран в молбата списък.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с искова молба вх. № 2023912/123.08.2018 г., уточнена с молба от
26.09.2018 г., на В.Н.А. и Д.Н.А. против „Ч.Е.Б.“ АД, с която са предявени
субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищците не дължат на ответника
при условията на разделност при равни квоти сумата от общо 1 694, 96 лв. –
цена на потребена електроенергия за имот с аб. № 300067458051, с адрес в гр.
София, община Витоша, ул. „********за периода от м. 02.2013 г. до м. 08.2013
г., представляваща главница по фактури с падеж от 11.02.2013 г. до 19.08.2013
г. или по 847, 34 лв. за всеки един от ищците, както и лихва в размер на 880,
99 лв. за периода от м. 02.2013 г. до м. 08.2013 г. или по 440, 49 лв. за всеки
един от тях, начислени от ответника за периода от 11.02.2013 г. до 09.07.2018
г. поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение върху
вземанията.
В срока по чл. 131, ал.1 вр. чл.
133 ГПК ответникът „Ч.Е.Б.“ АД е оспорил предявените искове по допустимост и
основателност. Твърди, че не е налице правен интерес за ищците от предявяването
им. Намира исковете и за неоснователни по същество, тъй като с института на
погасителната давност не погасява самото вземане, а само правото на
принудително изпълнение. Счита, че давностният срок в случая не е започнал да
тече, тъй като е била налице обективна пречка за кредитора да предяви
претенциите си, тъй като той не е бил уведомен за смъртта на абоната от неговите
наследници.
В законоустановения срок „Ч.Е.Б.“
АД е подало насрещен осъдителен иск с вх. № 5183152/12.11.2018 г. срещу В.Н.А.
и Д.Н.А., с който е претендирало заплащане на вземане за неустойка в размер на
516, 67 лв. Ищецът по насрещния иск е навел твърдения, че на основание чл. 35
от приетите от дружеството и действащи между страните ОУ му се дължи неустойка
за периода 12.11.2015 г. до 12.11.2018 г., независимо какво ще приеме съдът по
главните искове, тъй като е допустимо исковете за главница и за лихви да се
подчиняват на различни давностни срокове.
По дело е прието като
доказателство удостоверение за наследници с изх № РОБ18-УГ01-2983 от 14.05.2018
г., от което е видно, че Н.А.И.е починал на 08.06.2002 г. и е оставил за
наследници съпругата си К.Н.А., починала на 08.06.2008 г. и децата си Д. Н.А. и
В.Н.А..
Като доказателство е прието
уведомително писмо без дата от „Ч.Е.Б.“ АД до Н.И., с което клиентът е
уведомен, че към 26.04.2013 г. по клиентски № 300067458051 има просрочено
задължение към дружеството за консумирана електрическа енергия в размер на 835,
76 лв. до 03.2013 г. включително, както и законна лихва за забава върху
главницата, която се калкулира към датата на плащане съгласно чл. 86 ЗЗД.
Посочено е още, че в случай, че дължимата сума не бъде погасена може да се
пристъпи към преустановяване на електрозахранването.
Приета е покана с изх. №
*********/24.06.2014 г. от „Ч.Е.Б.“ АД до Н.И. за изплащане на просрочени
задължения за електроенергия, в която е посочено, че между „Ч.Е.Б.“ и „ЕОС
Сървисис“ ООД е налице действащ договор с предмет съдебно събиране на
просрочени вземания от длъжници на „Ч.Е.Б.“ АД като последна предсъдебна мярка.
Клиентът е уведомен, че към 24.06.2014 г. задълженията му за неплатена
доставена електроенрегия са на стойност 1 758, 19 лв., като наред със
сумата за главница се дължи и законна лихва върху нея за период от датата на
падежа на всяка фактура до датата на плащане. Клиентът е уведомен още, че
доставката до електроенергия може да бъде спряна, както и да се предприемат
действия по съдебен ред за събиране на претендираните суми.
По делото е приета като
доказателство молба /без дата/ от В.Н.А. и Н.К.Т.до ЧЕЗ България, в която се
сочи, че лицата са съсобственици на вилен имот в гр. София, ул. ********, който
имот е с партиден № 300067458051. Подателите твърдят, че след 2008 г. имотът е
необитаем, през периода 2013 г. – 2017 г. били в чужбина, а след като се
завърнали в България установили, че електрозахранването в имота е
преустановено. След извършена справка установили, че последната фактура в имота
е от м.юни 2013 г. на стойност 1 668, 85 лв. – главница и 51, 67 лв. –
лихва, а към датата на съставянето на молбата общо дължимата сума възлиза на
2 500 лв. Считат, че е изтекла тригодишна погасителна давност и искат
начислената сума да бъде отписана, а електрозахранването да бъде възстановено.
Прието и е писмо от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, в което е посочено, че електрозахранването
в имота е било преустановено по искане на крайния снабдител на 27.06.2013 г.,
впоследствие е извършена смяна на средството за търговско измерване, но
електрозахранването на обекта не е възстановено, а исканията на В.А., в
качеството му на наследник на Н.А.И.е препратено към „Ч.Е.Б.“.
Прието е извлечение от сметките
за абонатен № 300067458051, от което е видно, че дължимата сума по издадените
фактури е 2 575, 95 лв. Приета като доказателство е и справка за дължими
суми от наследниците на Н.И., издадена от „Ч.Е.Б.“ АД, от която е видно, че
общо задължението на клиента по издадените фактури в периода от 25.01.2013 г.
– 24.07.2013 г. възлиза на главница от
1 694, 96 лв. и лихва за забава 936, 01 лв. Приложени като доказателства
са и издадените фактури, както следва № ********** от 25.01.2013 г. за
сумата от 458, 53 лв., дължима за консумирана електрическа енергия за периода
от 12.12.2012 г. до 14.01.2013 г., посочено е, че неустойките за просрочени
плащания към 25.01.2013 г. са в размер на 1, 51 лв., № ********** от
24.02.2013 г. за сумата от 378, 23 лв., дължима за консумирана електрическа
енергия за периода от 15.01.2013 г. до 13.02.2013 г., посочено е, че
неустойките за просрочени плащания към 24.02.2013 г. са в размер на 3, 94 лв., №
********** от 23.03.2013 г. за сумата от 326, 98 лв., дължима за
консумирана електрическа енергия за периода от 14.02.2013 г. до 04.03.2013 г., №
********** от 23.04.2013 г. за сумата от 285, 30 лв., дължима за
консумирана електрическа енергия за периода от 14.03.2013 г. до 11.04.2013 г.,
посочено е, че неустойките за просрочени плащания към 23.03.2013 г. са в размер
на 15, 94 лв.; № ********** от 22.05.2013 г. за сумата от 146, 80 лв.,
дължима за консумирана електрическа енергия за периода от 12.04.2013 г. до
14.05.2013 г., посочено е, че неустойките за просрочени плащания към 22.05.2013
г. са в размер на 25, 42 лв.; № ********** от 25.06.2013 г. за сумата от
73, 01 лв., дължима за консумирана електрическа енергия за периода от
15.05.2013 г. до 13.06.2013 г., посочено е, че неустойките за просрочени
плащания към 25.06.2013 г. са в размер на 38, 75 лв.; № ********** от 24.07.2013
г. за сумата от 26, 11 лв., дължима за консумирана електрическа енергия за
периода от 14.06.2013 г. до 27.06.2013 г., посочено е, че неустойките за
просрочени плащания към 24.07.2013 г. са в размер на 51, 67 лв.
Приета като доказателство е
справка за въведени показания за отчет на средството за търговско измерване,
регистрирано за потребител с аб. № ********** чрез мобилна система за отчитане
Авис.
По делото е прието като
доказателство удостоверение от вестник „Телеграф“, че на страница 7 и 8 на
26.11.2007 г. в брой 927 са публикувани Общи условия на договорите за продажба
на електрическа енергия на „Ч.Е.Б.“ АД, одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ-059 от
07.11.2007 г., както и Общи условия на договорите за използване на
електроразпределителните мрежи на „Електроразпределение Столично“ АД, одобрени
от ДКЕВР с Решение № ОУ – 056 от 07.11.2007 г. на страница 27 и 28
С определение № 209669 от
04.09.2019 г., постановено по гр.д. № 56411/2018 г. по описа на СРС, 175 с-в са
приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че ищците В.Н.А.
и Д.Н.А. са собственици на процесния имот, за който е открита партида на името
на Н.А. Илиев, починал на 08.06.2002 г. и оставил за наследници двамата ищци
при равни квоти, че „Ч.Е.Б.“ АД е начислил задължения цена на реално доставена
енергия по посочената партида на В.Н.А. и Д.Н.А. в размер на 1 694, 96
лв., представляваща стойност на електроенергия по фактури № 104201847073, № 105601876225,
№ 102301678792, № 102101672357, № 102901789261, № 106801964047 и № 106702003070
за периода от 02.2013 г. до 08.2013 г, както и сумата от 880, 99 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от м. 02.2013 г. до м. 08.2013 г. за
електроснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ******** с клиентски №
300067458051. С определение, постановено в проведеното първо открито съдебно
заседание на 08.10.2019 г. проектът за доклад е приет за окончателен. По искане
на процесуалния представител на ищците за безспорно и ненуждаещо се от
доказване е прието обстоятелството, че в чл. 35 на Общите условия на „Ч.Е.Б.“
АД, приложими към процесния договор се съдържа клауза със следното съдържание:
„Потребител, който не е изпълнил задължението си за заплащане в срок на
дължимата сума за използвана електрическа енергия дължи на продавача
обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за всеки просрочен
ден“.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявените субективно съединени
искове са с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК във вр. чл. 92 ЗЗД – за признаване на установено, че ищците не дължат
на ответника суми по фактури за начислена електроенергия за периода от февруари
2013 г. до август 2013 г. за имот с аб. № 300067458051, поради погасяването им
по давност, а ответникът е предявил срещу ищците насрещни субективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка за забавено
плащане на главниците.
Предмет на въззивно обжалване е
първоинстанционното решение в частта, с
която са отхвърлени насрещните искове за заплащане на неустойка.
В конкретния случай
постановеното по делото решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо. По
отношение на правилността настоящият състав намира следното:
За да се уважат осъдителните искове
за присъждане на неустойка по делото следва да се докаже, че в договорните
отношения между страните е валидно уговорена клауза за неустойка за забава,
настъпили са предвидените обстоятелства, респ. длъжниците не са изпълнили
задълженията си в срок, размерът на претендираната неустойка, както и че
вземанията не са погасени.
В случая ищецът по насрещния иск
основа претенциите си срещу ответниците на чл. 35 от Общите условия. Настоящият
състав намира, че от съдържанието на посочената клауза, прието за безспорно и
ненуждаещо се от доказване по делото, може да се направи извод, че се касае за
уговорка за заплащане на обезщетение за забава при неизпълнение на договорното
задължение за заплащане на цена на консумирана електроенергия в срок. Крайните
изводите на първоинстанционния съд в този смисъл са правилни, а мотивите му са
изчерпателни и обосновани и липсва необходимост да бъдат преповтаряни, поради което
въззивната инстанция препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.
Във въззивната жалба се съдържат
оплаквания срещу правилността на тези изводи, като въззивникът „Ч.Е.Б.“ АД се
позовава на наименованието на самата разпоредба, съдържаща се в чл. 35 от ОУ,
както и отразяването на претендираните вземания в процесните фактури като
неустойка. Тези съображения обаче също са подробно разгледани от СРС и изрично
е посочено, че не наименованието, а съдържанието на конкретна уговорка между
страните предизвика определени правни последици в отношенията между тях.
Направен е подробен анализ на смисъла на уговорката, а именно че се дължи
обезщетение за забава и то в размер на законната лихва, което съдържание
възпроизвежда това на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а не кореспондира с чл. 92 ЗЗД.
С първоинстанционното решение по
предявените субективно съединени отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК е установено, че вземанията на „Ч.Е.Б.“ АД срещу В.Н.А.
и Д.Н.А. за стойността на доставена електроенергия са погасени по давност.
Предвиденото в чл. 35 от ОУ вземане е за обезщетение за забава в размер на
законната лихва. Лихвата е акцесорно задължение, което предпоставя наличието на
друг главен дълг /главница/, зависи от него и се дължи наред с него. Именно от
тази акцесорност на задължението за лихва следват последиците, както за
възникването му, така и за погасяването му. Затова, когато се погаси главното
задължение, което е причина за възникването на задължението за лихва - чрез
плащане, или по друг начин, се погасява и задължението за лихва. Съгласно
разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, с погасяването по давност на главното вземане
се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар за тях
давността да не е изтекла. В това именно се изразява естеството на акцесорното
вземане за лихва, което споделя съдбата на главното вземане.
Доколкото в разглеждания случай
е установено по отношение на страните с влязло в сила решение, че главницата от
1 694, 96 лв. - стойност на доставена електрическа енергия, е била
погасена по давност, то в случая намира приложение правилото на чл. 119 ЗЗД, поради което изцяло погасена по давност се
явява и лихвата върху главницата. Поради това и ищецът по насрещния иск „Ч.Е.Б.“
АД не би могъл да реализира по исков ред претендираното аксерно вземане, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
В подадената жалба възивникът
поддържа, че материалното му право да получи плащане на консумираната
електроенергия съществува и не е погасено, независимо, че с необжалваното решение
на първоинстанционния предявените отрицателни установителни искове са уважени,
тъй като изтичането на давностния срок не значи погасяване на самото материално
право, а само на правото на принудително изпълнение. Според настоящата
инстанция обаче с уважаването на предявения отрицателен установителен иск по
реда на чл. 124, ал. 1 ГПК между страните е установено, че вземането на
ответника не съществува. Поради което в случая е приложима разпоредбата на чл.
119 ЗЗД, независимо от обстоятелството дали претендираните вземания по своя
характер представляват обезщетение за забава или мораторна неустойка, както
правилно е отбелязал първоинстанционният съд.
Противно на доводите му,
въззивникът не се е позовал на противоречива съдебна практика, а цитираните
казуални решения на касационната инстанция, както и на други съдилища, не само,
че не са задължителни за настоящия състав, а и се отнасят до различна фактическа
обстановка, при която длъжникът е погасил чрез плащане задължението си за
главница, а кредиторът е претендирал заплащане на мораторна неустойка,
респективно обезщетение за забава, по отношение на която е прието, че когато искът
е предявен след като са изтекли три години от възникване на вземането за лихви,
не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди
тригодишния срок от предявяване на иска.
По изложените съображения
настоящата инстанция намира първоинстанционното решение за правилно, поради
което същото следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемите В.Н.А. и Д.Н.А. имат право на
разноски. С отговора на въззвината жалба те са представили договори за правна
защита и съдействие от 05.02.2020 г., представляващ доказателство за заплатени
адвокатски възнаграждения на адв. С.Р. за изготвяне на отговор на въззивна
жалба и процесуално представителство във въззивното производство на всеки от
въззиваемите в размер на 600 лв., приложен е и списък на разноски по чл. 80 ГПК, в който е отразено, че хонорарът от 600 лв. се формира както следва 300
лв. за изготвяне на отговор на въззивната жалба и 300 лв. за процесуално представителство
по въззивното дело. По делото, след даване ход по същество, е постъпила писмена
молба от въззивника „Ч.Е.Б.“ АД, в която той е възразил срещу размера на
претендираните възнаграждения и на основание чл.78, ал. 5 ГПК е поискал същите
да бъдат намалени до 300 лв. Съдът намира, че направеното от въззиваемата
страна възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал.
5 ГПК е допустимо съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ГПК, доколкото се
съдържа в писмена молба, подадена по пощата преди даване ход на устните
състезания. Същото е и основателно и следва да бъде уважено.
Процесуалният представител на въззиваемите е изготвил и подал отговор на
въззивната жалбата, но извършените от него действия по процесуално им
представителство пред настоящата инстанция не обуславят извод за присъждане на
възнаграждение в по-голям размер от минималния от 300 лв., този извод следва и
при съобразяване на действителната правна и фактическа сложност на делото.
При подаване на въззивната жалба
„Ч.Е.Б.“ АД е приложил електронно извлечение за заплащане на държавна такса за
въззивно обжалване в размер на 25 лв.,
но същата не е постъпила по сметка на съда. Съгласно чл. 77 ГПК ако страната
остане задължена за разноски, съдът постановява определение за принудителното
им събиране, поради което и въззивникът следва да бъде осъден да внесе
дължимата такса.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 303838 от
17.12.2019 г. по гр.д. № 56411 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, 175-ти
състав в обжалваната част, с
която са отхвърлени са
предявените от „Ч.Е.Б.“ АД с ЕИК********, със седалище и адрес и на
управление ***, Бенчмарк Бизнес Център срещу В.Н.А. с ЕГН **********, с
адрес *** и Д.Н.А. с ЕГН **********, с адрес *** насрещни осъдителни
искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на разделно при равни
квоти на сумата от 516, 67 лв., представляваща неустойка за забавено
плащане за периода от 12.11.2015 г. до 12.11.2018 г., начислена върху
главницата от 1 694, 96 лв. за неплатена цена на доставена електрическа
енергия.
В останалата част решението е
влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД с ЕИК********,
със седалище и адрес и на управление ***, Бенчмарк Бизнес Център на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на В.Н.А.
с ЕГН **********, с адрес *** и Д.Н.А. с ЕГН **********, с адрес ***
сумата от по 300 лв. на всеки,
представляваща сторените по делото разноски за адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД с ЕИК********,
със седалище и адрес и на управление ***, Бенчмарк Бизнес Център на основание чл. 77 ГПК да заплати по сметка за
държавни такси на Софийски градски съд сумата от 25 лв. – дължима държавна
такса за въззивно обжалване.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване по арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.