Решение по дело №694/2024 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, против решение № 294/04.06.2024 г., постановено по АНД № 609/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание 187а, ал. 2, т. 3 вр.чл.179, ал.3б от същия закон, на ответника по касационната жалба „Доминекс Про“ ЕООД, ЕИК ********* е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева и е осъдена АПИ да заплати на „Доминекс Про“ ЕООД, сумата от 400 лева – деловодни разноски. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника по касация и моли те да бъдат намалени с оглед правната и фактическа сложност на делото и формираната по този въпрос практика на Съда на ЕС.

Ответникът по касационната жалба - „Доминекс Про“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, е представил писмен отговор с вх. № 23946/12.08.2024 г. по описа на РС - Русе, в който излага подробни съображения за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд. Претендира присъждането на разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд следва да бъде оставено в сила.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е приел, че „Доминекс Про“ ЕООД е собственик на товарен автомобил ДАФ с рег. № Р 12 71 ВР. На 28.06.2022 г. неустановено по делото лице заявило на неустановен по делото оператор издаване на маршрутна карта за движението на товарен автомобил ДАФ с рег. № Р 12 71 ВР по маршрут гр. Русе - гр. Левски и обратно. В системата на АПИ при регистриране на маршрутната карта автомобилът бил идентифициран с три оси. На 28.06.2022 г. малко след 07:30 ч. този автомобил се движел по главен път I -5, който съгласно Решение № 101 на МС от 20.02.2020 г. за приемане на Списъка на републиканските пътища, за които се събира такса за изминато разстояние - тол такса към него момент е включен в списъка като платена пътна мрежа. В 07:35 ч. е заснет от стационарна камера поставена на км. 25+914 от път I - 5 в района до с. Тръстеник, която генерира дата и час върху фотоса. На фотоса било заснето движението на този автомобил теглещ двуосно ремарке. В неустановен по делото момент и начин, както и от неустановена система или лице била направена справка със свидетелството за регистрация на автомобила и е установен неговия собственик. Направена била и справка с маршрутната карта и фотоса и след като било установено, че на фотоса ППС е с три оси и към него е прикачено ремарке с две оси, а маршрутната карта е издадена за ППС с три оси, било прието, че за движението на това ППС изобщо не е платена пътна такса. От електронна система за събиране на пътни такси бил издаден електронен фиш № **********, в който било посочено, че максималната допустима техническа маса на автомобила е 26000 кг, посочени били собственикът, законният представител на собственика и това, че на „Доминекс Про“ ЕООД се налага имуществена санкция в размер на 2500 лв. Електронният фиш бил изпратен на 13.03.2023 г. на представителя на наказаното дружество.

За да отмени този санкционен акт районният съд е приел, че издаденият електронен фиш се явява необоснован и незаконосъобразен. Въззивният съд е посочил, че в хода на административнонаказателното производство не са събрани никакви доказателства по какъв начин е станало установяването на нарушението по чл.102 ал.2 от ЗДвП. На следващо място контролираната инстанция е приела, че устройство № 40341, с което е заснето процесния автомобил не представлява техническо средство за установяване на нарушение, тъй като същото фиксира единствено движение на конкретно МПС, но преценката дали това движение е противоправно се извършва в един по-късен момент от оправомощени длъжностни лица съгласно правомощията им по чл.167а, ал.6 от ЗДвП, и поради което въз основа на информацията от това устройство не може да се установява административно нарушение и тази информация не е достатъчна за издаване на електронен фиш, а единствено за започване на административнонаказателно производството. Инстанцията по същество посочила, че нарушението по чл. 179, ал. 3б не следва да се санкционира с електронен фиш, а с акт и наказателно постановление. Въззивният съд приел, че като е издал електронния фиш на юридическото лице, а не на управителя, наказващият орган е нарушил не само процесуалния ред за изпращане на покана по чл. 186, ал. 4 от ЗДвП, но и материалния ред за определяне на субекта, който следва да носи административнонаказателната отговорност. Съдът е изложил съображения, че като е издал електронен фиш и го е изпратил за връчване на дружеството две години след посочената в него дата на издаване без в него да е посочил за кой сегмент от пътя не е заплатена такса наказващият орган практически го е лишил от възможността да посочи кое е лицето на което е било предоставено управлението на автомобила преди такъв период от време, да направи възраженията си във връзка обективните елементи на нарушението и да прецени правилността и законосъобразността на определения размер на компенсаторната такса.

Решението на въззивната инстанция, като краен резултат, се явява правилно, макар и по съображения, различни от изложените в него. В тази връзка следва да се припомни, че за правилното приложение на материалния закон касационната инстанция следи служебно без да е обвързана от посоченото в жалбата – чл.218, ал.2 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. и 2500 лв. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република България.

Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д. № 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. № 2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.). Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми. Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).

С оглед изложените съображения касационната инстанция намира, че не е необходимо да обсъжда наведените в касационната жалба възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт.

По изложените съображения касационната инстанция намира, че решението на Районен съд – Русе, с което електронният фиш е отменен, като краен резултат, се явява правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на делото на касатора не се следва присъждане на разноски за възнаграждение за юрисконсулт за настоящата инстанция.

При този изход на делото, на основание чл.143, ал.3 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, основателно се явява искането на ответника по касация за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. Същите са в размер на 550 лева като доказателство за тяхното извършване, съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, съставлява отбелязването за заплащането в брой на възнаграждението в представения договор за правна защита и съдействие № 13/07.04.2025 г. (на л.29 от делото).

Основателно обаче се явява възражението по чл.63д, ал.2 от ЗАНН на процесуалния представител на касатора за тяхната прекомерност, макар по този въпрос, с оглед приетото в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът да е длъжен да следи служебно.

Касационната инстанция, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в посоченото решение на СЕС, намира, че в полза на ответника по касация следва да бъде присъдена сумата от 300 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство. При определянето на този размер на възнаграждението съдът отчита липсата на значителна правна и фактическа сложност на делото, доколкото след постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23, основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин.

Дори и при определяне на правната и фактическа сложност на делото да се вземат предвид измененията в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. ДВ, бр. 14 от 18.02.2025 г.), в какъвто смисъл са възраженията на процесуалния представител на ответника по касационната жалба, то това не би довело до промяна на горния извод. Според § 1а, ал.2, т.2 от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г., при определяне размера на възнаграждението за преценката за "фактическа и правна сложност" при адвокатска работа, свързана с процесуално представителство в съдебната фаза, се вземат предвид коефициентите за вида дело, извършените процесуални действия и развитието на производството, предвидени в Правилата за оценка натовареността на съдиите, приети от Висшия съдебен съвет, включително коригиращите коефициенти за увеличаване на фактическата и правна сложност на делото. Видно от т.46 на Приложение № 1 към ПОНС, за КАНД по ЗАНН, които не са изрично посочени в други групи (настоящото дело е именно такова - със статистически шифър 5500 „Други по ЗАНН“), е определен коефициент за тежест от 0,5. Тази стойност отразява сложност на делото под средната за касационните административнонаказателни дела (по-нисък коефициент за тежест имат единствено КАНД по ЗДвП със статистически шифър 5000). В случая не са налице и основания, които водят до увеличаване на предварително определения коефициент за тежест на делото. Само по себе си обстоятелството, че приложимо се явява правото на ЕС не представлява такова основание, а преюдициалното запитване, по което е постановено дело C‑61/23 на Съда на ЕС, е направено от друг съд по друго дело.

Деловодните разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, следва да бъдат възложени в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.21, ал.2 от ЗП и чл.2, ал.1 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“.

Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.1 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 294/04.06.2024 г., постановено по АНД № 609/2024 г. по описа на Районен съд – Русе.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „Доминекс Про“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. Русе, бул./[улица]представлявано от управителя Н. Й. К., сумата от 300 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Решението е окончателно.