Р Е Ш Е Н И Е
№
337
29.01.2020 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на шестнадесети януари две хиляди и двадесета
година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 6780 по описа на съда за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано въз
основа на искова молба от Л.Т., ЕГН **********,***
против ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК
*********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис
40 -46 , с която са предявени
кумулативно съединени искове с правна квалификация по и чл.55, ал.1, предл.
първо ЗЗД във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД,
чл. 22 от ЗПК за връщане на
сумата от 402.62 лв.- главница,
представляваща недължимо платена сума за възнаградителна лихва по Договор за
потребителски кредит № *** от 30.07.2018
г. и сумата от 2 306.77 лв. – главница, представляваща недължимо платена по
клауза за неустойка по Договор за потребителски кредит № *** от 30.07.2018 г., ведно със законна лихва върху
тази сума от датата на предявяване на исковата молба -30.04.2019 г. до
окончателното й изплащане. Претендира разноски.
Ищецът твърди, че на 30.07.2018 г. е сключил с ответното дружество договор за паричен, по силата на който му е
предоставена в заем сумата от 6000
лв. Размерът на седмичната погасителна
вноска се посочва, че е бил в размер от 291.19 лв., разпределен на 22 седмични
погасителна вноски, при годишен лихвен процент 30 % и годишен процент на
разходите по заема в размер на 34.48 %.
Посочва се, че договорът е
недействителен, поради специалните основание на чл. 22 ЗПК, като не са спазени
разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК – не са
посочени условията за прилагане на договорния лихвен процент , не е
посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето
с изплащане на всяка една погасителна вноска. Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора
била определена неустойка при неизпълнение на посоченото в този член, като
заемателят дължало неустойка в размер на 2327.16 лв. Неустойката се заплаща а
разсрочено заедно с всяка погасителна вноска, като към всяка се добавя сума в
размер на 105. 78 лв.
Сочи
се нарушение и на разпоредбата на чл. 11, т.10 ЗПК поради липса на посочване на
начина на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и от тук общата
дължима сума.
На основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗКП договорът се сочи, че е недействителен, тъй като не е посочено в
разпределителния план разпределението на всяка измежду дължимите по договора
суми.
Ищецът твърди, че договорената
възнаградителна лихва в договора е нищожна, поради противоречието й с добрите
нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени
кредити, а за обезпечени – двукратния размер.
Сочи се неизпълнение на чл.11, ал. 2 ЗПК, тъй като кредитополучателят не е подписал всяка една страница от общите
условия към договора за кредит. Неспазването на това изискване се сочи, че
обуславя недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК.
Относно неустойката сочи, че същата
е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави, изразяващо се
в посочените в исковата молба
обстоятелства. На първо място се
посочва, че поръчителството или поемането на солидарно задължение по договора
за кредит, следва да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят
или солидарният длъжник, следва да представят на кредитното дружество обилна
документация, която е невъзможно да бъде събрана в рамките на определение
тридневен срок. Освен това се сочи и прекомерност на неустойката и липсата на
правила в договора, по които да се определи кои са тези вреди, които
дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се
компенсират от неустойката. В тази връзка се сочи, че всички преки или косвени
разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора са
покрити от ГПР (чл. 19, ал.1 и § 1 ДР ЗПК). Сочи се недействителност на
клаузата за неустойка и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се
създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПК и по този
начин се надвишава изискването по чл.19, ал. 4 ЗПК – ГПР да не е по – висок от
пет пъти размера на законната лихва. Посочва се противоречие на клаузата за
неустойка и с чл. 71 ЗЗД, както и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК.
Относно датите на плащане на всяка
от сумите, включена в общите размери на претенцията се посочва, че
претендираните за връщане възнаградителна лихва и неустойка са платени в
периода от 08.08.2018 г.-21.12.2018 г., като първите вноски са платена на 08.08.2018 г. Представена е
подробно информация за датата на плащане на всяка вноска от ищеца и съответно
погасените с нея задължения за лихва и
неустойка. Моли се да се уважат исковете. Претендират се разноски.
Ответникът е депозирал отговор на
исковата молба в срок, като не оспорва, че на 30.07.2018 г. между страните е сключен договор за паричен
заем, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата в размер от 6000
лв., която тя се е задължила да върне чрез равни седмични вноски в срок от 22
седмици.
Оспорват се твърденията на ищеца за
недействителност на договора за заем на сочените в исковата молба основания.
Посочва, че в договора е отразен годишният лихвен процент, като същият е
фиксиран и не подлежи на промяна или преизчисляване през целия срок на
договора. Фиксираният лихвен процент по заема е 30 %, а размерът на ГПР е 34,48
%, като на ищцата допълнително е указано, че при изчисляване на ГПР са взети
предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок,
всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма
да бъдат начислявани разходи за събиране и лихви за забава. Сочи се, че
размерът на ГПР е изцяло съобразен със законовите изисквания, като няма как да
се посочи в твърда сума, тъй като представлява коефициент, изразен в проценти.
Общият размер на всички плащания също се сочи, че е отразен в договора, като
същият представлява общата дължима сума от потребителя. Твърди се изпълнение и на разпоредбите на чл.
11, т.11 ЗПК, като се излагат подробни доводи в тази насока. Относно
твърденията, че общите условия следва да бъдат подписани на всяка страница от
ищеца, то се посочва, че липсва нормативно изискване за това.
Оспорва се твърдението за
недействителност на възнаградителната лихва поради противоречието й с добрите
нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени
кредити, а при обезпечени – двукратния размер. Сочи се, че подобно изискване за
размера на законната лихва не може да се изведе, нито от закона, нито от
съдебната практика. Твърди се, че възнаградителната лихва представлява цената
на предоставяната от кредитора услуга и поради това той е свободен да определи
нейния размер.Твърди се, че нарушение на добрите нрави би имало в случай на
заблуждение относно цената на определена стока или услуга, но когато една цена
е ясно и точно посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване и
потребителят сами при свободно формирана воля решава дали иска тази услуга или
не при посочената цена, то такова противоречие не е налице. Още повече, че в
случая договорната възнаградителна лихва не достига трикратния размер на
законната лихва за процесния период. Оспорват
се твърденията и за недействителност на клаузата за неустойка, доколкото
същата не противоречи на добрите нрави, като преценката за това следва да се
направи на база цялата сума, дължима по договора, която не се достига от
неустойката. Още повече, че чл. 49, ал. 4 ЗПК не е нарушен.
Относно целите на уговорената неустойка
се посочва, че с нея се цели дисциплиниране на заемателя и
обезпечаване на поемане на риска
от неизпълнение на задължението за погасяване в срок на задълженията по
сключения договор. В тази връзка се сочи, че при неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение рискът за заемателя е по – висок, което обуславя
и обезпечителния и санкционен характер на неустойката. Оспорва се твърдението,
че неустойката противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея не се създават
задължения, които по своето същество се покриват от ГПР, а чрез уговарянето на
заплащането й на вноски се облекчава потребителя. С оглед изложеното се моли
предявеният иск да се отхвърли. Претендират се разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори
и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на
кредитополучател е сключила на 30.07.2018 г.
с ответника – финансова
институция договор за потребителски кредит , по силата на който й е
предоставена в заем сумата от 6000 лв., както и че от общата сума платена по
договора за заем е 8718,39 лв., сумата, с която е погасена уговорената
възнаградителна лихва е в размер от 402,62 лв., а сумата, с която е погасена
неустойка е в размер на 2306,77 лв. (видно от справка за извършени плащания –
л. 22)
Налице е спор относно
действителността на договора и неговото съответствие със сочените от ищеца
разпоредби на ЗПК, както и действителността на договора за кредит.
В договора е посочено, че
предоставената в заем сума е в размер от 6000 лв., като същата следва да се
върне в срок от 22 седмици. Посочен е фиксиран
годишен лихвен процент по заема в размер
от 30 %, лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора -0,08 % и общ
размер на плащанията 6406,18 лв. В т.8
от договора е посочен годишен процент на разходите – 34,48 % . Посочен е размер на погасителната вноска от 291,19
лв. и дата на плащане на всяка погасителна вноска. В договора е предвидено, че
при изчисляване на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е
валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно задълженията
си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране и лихви за забава.
С подписването на договора страните
са се съгласили да се рефинансира текущия заем на заемателя, като същият
заявява, че желае да погаси изцяло задължението си по Договор за паричен заем №
*** в размер на 3504,98 лв.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора,
заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да
предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно:
две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по
други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към БНБ една
година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите
подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора за заем. В
договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на
длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на
сумата от 2327,16 лв. на вноски от по 105,78 лв., които се добавят към размера
на месечните погасителни вноски.
По делото е приета, като
доказателство и не е оспорена от ищеца справка за извършени от ищеца плащания,
разпределени по главница, възнаградителна лихва, неустойка за
неизпълнение на договорно задължение. (л.22)
Приет е и погасителен план, в който
са отразени месечните погасителни вноски и падежните дати, както и оскъпяването
в случай на непредставяне на обезпечение и общата дължима вноска в този случай
с падеж, настъпващ на падежа на задължението за връщане на предоставената в
заем сума, ведно с възнаградителна лихва. Погасителния план представлява електронен
документ на хартиен носител, като не е подписан от страните по договора.
Между ищеца и ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД
са възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за потребителски
кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на
потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и
ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба
е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на
националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране
на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това
принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския
съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и
техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността
на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на
лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
В смисъла на
горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС
от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по
дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива
2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не трябва да
се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във
връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да
предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че
чл.10, параграф 2, буква з ) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора
за кредит е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните
вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на
потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС
от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з)
–й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска национална правна уредба,
съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Налице обаче е нарушение на
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. ПОС намира, че посочените в договора
годишен процент на разходите от 34,48 % и общата сума за плащане от
заемополучателя – 6406,18 лв. не съответстват на действителните такива. Предвидено е още при сключването на договора,
че неустойката по чл.4, ал.2 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка месечна
вноска по договора, като към вноската се добавя сума от 105,78 лева., като
общият размер на неустойката представлява 38 % от предоставената в заем сума. Така
въведените изисквания в чл.4, ал.1 от договора за вида обезпечение и срока за
представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение
не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите
за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на
сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по
този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък
към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. С
оглед на това настоящият състав намира, че процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11, ал.1 от ЗПК, като липсата на част от задължителните
реквизити по т.10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата
на чл. 22 от ЗПК. Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване
защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В
случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см.
на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Посочването в договора за кредит на
по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО / Директива за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора
и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия
размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла
на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост.
В
ЗПК е посочено изчерпателно какво следва
да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл.22
във вр. с чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност
на същия, като в закона не е предвидена възможност тези реквизити да са
определяеми такива.
С оглед гореизложеното по
повод съдържанието на сключения договор за потребителски кредит между ответника
и ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД съдът счита, че не са спазени изискванията на чл. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е
недействителен на това основание.. Имайки предвид последиците на тази
недействителност съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, то потребителят –
ответник по настоящото дело дължи връщане на чистата стойност по кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
На основание гореизложените
съображения исковете се явяват доказани
по основание и размер и следва да се уважат.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по делото
разноски. Ищецът претендира разноски за платени държавни такси в размер на 143 лв. – държавна такса и 5 лв.- съдебно
удостоверение, които следва да му се присъдят изцяло. Представен е договор за правна защита
и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на
основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Неговият размер съдът определя на осн.чл.7,
ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
възлизащо на стойност 829,76 лв. с ДДС съобразно цената на двата обективно
съединени иска.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 да
заплати на Л.Т., ЕГН **********,*** сумата от
402.62 лв.- главница, представляваща недължимо платена сума за
възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № *** от 30.07.2018 г. и сумата от 2 306.77 лв. –
главница, представляваща недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за
потребителски кредит № *** от 30.07.2018
г., ведно със законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на
исковата молба -30.04.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 148
лв. – разноски по делото за платена държавна такса и такса
съдебно удостоверение.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:
*********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40-46 да заплати на адвокат Д.Г.Б.,
личен номер **********, със служебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Братя Пулиеви” №
1, сумата от 829,76 лв. - адвокатско възнаграждение за
оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ с
включено ДДС.
Присъдените суми
да се преведат по банковата сметка: ***.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд–
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Дафина Арабаджиева/
Вярно
с оригинала.
ПМ