№ 13
гр. Стара Загора, 08.01.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20255530103639 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, вр. с чл. 10, чл.10а, чл.
11,ал.1, т.10 ЗПК.
Ищцата С. Л. К. твърди в исковата си молба, че на 20.11.2024 г. сключила с ответника
договор за паричен заем № ..., по силата на който ответното дружество й предоставило в
собственост заемни средства в размер на 650.00 лева, при фиксиран годишен лихвен
процент по заема 40.32%, годишен процент на разходите - 50.00% и срок за погасяване на
заема 44 седмици. На стр.3 от Погасителния план било уговорено заемателят да заплащал
погасителните вноски в размера посочен в колона 3, като към тях се добавяли такса за
експресно разглеждане по чл.1,ал.З от договора и уговорената неустойка по чл.5,ал.2 от
договора, с което погасителната вноска нараствала на 60.16 лв., видно и от приложената
справка с погасителни вноски към договор №.../20.11.2024 г. Всеки съд бил длъжен да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които
регулират правния спор. Правовата държава провеждала принципа на законността, затова чл.
5 ГПК задавал като основен принцип на гражданския процес и задължавал съда при
решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от
осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулирали
правния спор, преодолявал диспозитивното начало. Съдът не само можел, но и бил длъжен
да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните
хипотези: 1/ при нарушение на добрите нрави; 2/ при неравноправни клаузи във вреда на
потребителя; 3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността
не се изисква събиране на доказателства. Поради това, следвало да се извърши проверка
1
налице ли било основание за нищожност на договора според твърденията в исковата молба
и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следил
служебно. Ответникът бил финансова институция по смисъла на чл.З, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради
което можел да отпуска заеми със средства, които не били набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата била ФЛ, което при
сключване на договора действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е.
страните имали качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлявал такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важали
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Процесният
договор за потребителски кредит попадал в полето на Закона за потребителски кредит, от
което следвало, че трябвало да отговаря на императивните му разпоредби. Законодателят
предявявал строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно бил подчертавал, че
националният съд бил длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл били
изложени в редица решения. Процесният договор за потребителски кредит нарушавал
разпоредби от ЗПК, поради което бил недействителен. На първо място, в договора бил
визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност -50.00%. Не
били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото било изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както
в договора, така и в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация
липсвала конкретизация относно начина, по който бил формиран посочения ГПР, което
водело и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна било
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин
(чл.10, ал.1 ЗПК). Действително в чл.2, ал.8 било указано, че ГПР на заема не включвал
възможни разходи за събиране на вземането, лихви за забава и неустойки за неизпълнение.
При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, можело да се направи извод,
че единственият разход за потребителя била предвидената в договора възнаградителна лихва
и при това положение, не ставало ясно как бил формиран ГПР от 50.00%, т.е. какво друго
било включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент - 40.32%. Неясното
определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно
чл.22 ЗПК. За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 от
ЗПК се прилагали правилата на чл.143 - 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния
договор с ищцата, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не били
индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. Касаело се до еднотипни
2
договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе и това
било служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични
контракти между същия заемодател и различни потребители. В глава четвърта от ЗПК било
уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка
на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откажел сключването
на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело: „В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин ши да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да пршожат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този
смисъл клауза, като уговорената в договора за паричен заем, според която се дължала
неустойка в размер на 220,00 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване, в
тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство
на физическо лице, което отговаряло на определени условия, или банкова гаранция, се
намирала в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.
Подобна уговорка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като
кредитът бил отпуснат, като ако не сторил това дългът му нараствал, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличавала. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично било посочено в чл.16 от ЗПК, бил тя
да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поискал
обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключил
договора за кредит. Неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко
с претърпени вреди била типичен пример за неустойка, която излизала извън присъщите си
функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.З от
Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Общата сума, която трябвало да
заплати заемополучателят за експресно разглеждане на заявка и неустойка за
непредоставяне на поръчител или банкова гаранция била в размер на 550.00 лв. С
включването на тези суми в ГПР, то той щял се промени многократно. Тези суми несъмнено
следвало да бъдат включени в ГПР, тъй като били разход във връзка с предоставяне на
кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗПК. При сключването на процесния договор за потребителски
кредит и чрез предвиждане на такси и неустойки било свързано с допълнителни разходи за
потребителя за заплащането им, като по този начин била заобиколена императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент
на разходите по кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния
3
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответствали на
действително уговорените такива, налице била неяснота при определяне на ГПР, което
водело до недействителност на договора. По посочения начин се заобикалял законът - чл.33,
ал.1 от ЗПК, който текст предвиждал, че при забава на потребител, кредиторът имал право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че
вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната
практика е константна. Непредставянето на обещани обезпечения (когато същите били
реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, давало основание
да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от
липса на обезпечение и вместо да санкционирал с предсрочна изискуемост, той начислявал
неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Това навеждало на
извод, че нито една от страните нямала реално намерение да се представяло обезпечение или
да се ползвали правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако
кредиторът държал да получи обезпечение - можел да отложи даването на кредит, каквато
била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че
страните допускали възможността исканите обезпечения да се предоставели и „неустойката“
да не се дължала, то това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предоставело обезпечение, не били типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив - договорът
продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не
влечала нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителните
правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката щяла да бъде сключена
и без недействителните й части. В случая не било налице нито една от тези две хипотези -
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да били
заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем щял
да бъде сключен и ако в него не била включена клаузата за ГПР, като се изходило и от
характера на този договор, който бил възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР
по него било въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая не била
приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора
обуславяла недействителността на целия договор. Сключеният между страните Договор за
паричен заем №.../20.11.2024г. следвало да бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26, ал.1
ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със закона. Ищцата моли съда
да приеме за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор
за паричен заем №.../20.11.2024 г. е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11,
4
ал.1, т.10 ЗПК. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на
юрисконсултско/адвокатско възнаграждение на ответната страна.
Ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ АД гр. София сочи, че разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.
10 от ЗПК не изисквала да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се
изчислявал ГПР. Това било така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в
България имало нормативно предвидени две математически формули за изчислението на
ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено можело да се прилагат за
изчислението на ГПР. Страните нито можели да прилагат друга математическа формула за
изчислението на ГПР, нито били длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две
формули. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвиждала в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата
допускания тук се използвала в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на
разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания били изчерпателно изброени както
в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от
приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК. Тези допускания се делили на две групи. Първата
група били базови допускания (чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б"
от приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48
и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК). Първата група допускания имали значение за
всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаели определени
видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен
срок, чиято легална дефиниця била дадена в буква „ж“ на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
от ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да можел да се изчисли и посочи един
точен процент на ГПР при сключване на договора, се налагало да се правят допускания за
бъдещето, за да се изчислил ГПР като една единствена ставка с точност поне един знак след
десетичната запетая (т. 2 б. „г" от Приложение № 1 към ЗПК), което било детайлно
разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай било приложимо единствено
първото базово допускане по т. 3, буква „а“ на приложение № 1, а именно да се допуснело,
че договорът щял да е валиден за срока, за който бил сключен, и кредиторът и потребителят
щели да изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора.
Второто базово допускане касаело уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния
договор лихвеният процент бил фиксиран и подобни допускания били неприложими.
Допълнителните допускания също не били приложими, защото касаели хипотези на
горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не бил. Доколкото в
случая приложимо било единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а" на
приложение № 1 към ЗПК, което било императивно посочено в закона и се прилага за всеки
един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не било от
естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона бил
кредитополучателят да се запознаел предварително с размера на сумата, която щял да върне
на банката под формата на ГПР, което изискване в случая било изпълнено. Ето защо, не
5
била налице твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал.3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита
не се включвали разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. От посочения размер на ГПР в
договора било видно, че не била нарушена предвидената забрана. Нямало нарушение и на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото размерът не надвишавал пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Ищцата обосновавала възражения за
нищожност на процесния договор, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 и
т.12 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба на чл.11, ал.1, т.11, договорът за потребителски
кредит следвало да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването. В случая, в договора се съдържала необходимата информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, поради което
следвало да се приеме, че погасителният план бил инкорпориран в самия договор. Доколкото
в него бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент, като не било предвидено заплащане
на суми, дължими при различни лихвени проценти, то не е било необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми.
Съгласно практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите за
потребителски кредити /Решение по дело С-42/15 от 09.11.16 г., Решение от 05.09.19 г. по
дело С- 331/18/ в договора за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски,
не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска
е предназначена за погасяване на главницата, като не се допуска национална правна уредба,
съгласно която договорът за кредит трябвало да съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, която показвала погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. Нямало и
нарушаване на нормата на чл.11, ал.2 от ЗПК, доколкото процесният договор не бил сключен
при общи условия. По отношение твърденията на ищцата за нищожност на клаузата за
неустойка, обективирана в договора – следвало да се вземе предвид обстоятелството, че по
договора не били начислявани неустойка и такса за експресно разглеждане на документи,
поради което изложеното от ищцата в тази насока се явявало несъстоятелно. Неустойката по
своята същност представлявала форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение
за вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка била предвидена за
неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в
срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Предназначението й било да
обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които
причинявало неизпълнението на парично задължение, били пропуснати ползи - от
пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът щял да реализира, ако
получил в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни
разходи, които кредиторът щял да дължи, ако си набавил чрез заем същия паричен ресурс на
6
свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно изпълнил
поетото договорно задължение и предоставил такава гаранция, то кредиторът щял да събере
вземането си и нямало да търпи посочените по-горе вреди. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД
неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и служела като обезщетение за
вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който
следвал да се осъществи, за да възникнело основанието за заплащане на неустойка за
неизпълнение на договор, включвал следните елементи: наличие на валидно договорно
задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да била уговорена. Всичко
изброено дотук било налице в конкретния казус, поради което единственият възможен и
правилен извод бил, че неустоечните задължения били валидно възникнали. В ТР № 1 от
15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, било прието, че неустойката била
нищожна, само ако единствената цел, за която тя била уговорена излизала извън присъщата
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в настоящия
случай не били налице, тъй като уговорената неустойка имала обезщетителна функция.
Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника при изпълнение на поетите от
него договорни задължения. Поемайки по-голям риск, кредиторът имал правото да поставя
изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай че потребителят не ги
намирал за резонни, то той на свой ред имал пълното право изобщо да не встъпва в
договорни правоотношения. Дружеството не принудило ищцата да сключи договор за заем,
съответно условията по него не са й наложени. Той самостоятелно, по собствени подбуди и
воля пожелал да сключи договора за заем и да се издължи съгласно договорените условия.
Непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност пред кредитора дали
щял да успее събере сумата по предоставения от него кредит, още повече, че това бил
основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи.
Решението при какви условия то щяло да отпуска кредити в рамките на закона била
автономна, независимо от съображенията, които трети лица можели да имат, като те можели
да изразят несъгласието си като не ползвали услугите му. Но оспорването им, след като
веднъж било изразено съгласие с тях, било индиция за недобросъвестност и цели
злоупотреба с право. Ищцата неправилно считала, че поставянето на изискване за
осигуряване на лично обезпечение (поръчителство) противоречало на целта на Директива
2008/48 и в частност на предвидените в нея задължения на кредитора преди сключване на
договора за кредит да направил оценка на кредитоспособността на потребителя.
Дружеството изпълнило задължението си по директивата и чл. 16 от ЗПК да оцени
кредитоспособността на ищцата преди сключване на Договора, която оценка се правела при
разглеждане на заявката за кредит. При тази оценка Дружеството приело, че може да отпусне
заемна сума в този размер и да сключи Договора при описаните в него параметри.
Изискването на обезпечение съгласно Договора се явявало гаранция за събираемостта на
вземанията на Дружеството, а не предпоставка за отпускане на кредита. В тази връзка
твърдението, че изискването на лично обезпечение, което ищцата била в невъзможност да
изпълни, водело до самопричиняване на неблагоприятни последици за Дружеството,
представлявало недобросъвестен опит на ищцата да се освободи от задължения по Договора.
7
Непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност пред кредитора дали ще
успее събере сумите по предоставените от него кредити, още повече, че това бил основният
му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи. Решението при
какви условия то щяло отпуска кредити в рамките на закона било автономно, независимо от
съображенията, които трети лица можели да имат, като те можели да изразят несъгласието
си като не ползвали услугите му. Но оспорването на тяхната резонност, след като веднъж
било изразено съгласие с тях, показвало меко казано недобросъвестност и целяло
злоупотреба с право. Нямало как да бъде възприета и тезата на ищцата, че клаузата за
неустойка противоречала и на материалния закон - чл. 71 ЗЗД, тъй като не кореспондирала
нито с уговореното между страните в сключените договори за заем, нито с предназначението
на неустойката. По своята същност неустойката обезпечавала неизпълнението на
задължението и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да било нужно
те да се доказват, докато текстът на чл. 71 ЗЗД само уреждал възможността срочното
задължение да се иска и преди срока, ако длъжникът бил станал неплатежоспособен. За да
била налице недействителност на една договорна клауза поради противоречието й със
закона, било необходимо тази договорна разпоредба да противоречала на императивна
правна норма. Така в практиката на ВКС се приемало, че една сделка била нищожна, когато
противоречала на императивна правна норма, а нормата на чл. 71 от ЗЗД била диспозитивна.
Ответникът моли съда да върне исковата молба и да прекрати производството като
недопустимо, евентуално, да постанови решение, с което да отхвърли предявените срещу
Дружеството искове, и да присъди на Дружеството направените разноски в производството
в пълен размер. В случай, че постановил решение в полза на ищцовата страна и при условие,
че процесуалният й представител претендирал заплащане на адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38 от ЗА - за предоставена безвъзмездна правна помощ на материално
затруднено лице - такова не се дължало на посоченото основание. Ищцата заплатила
държавната такса за образуване и администриране и разглеждане на делото, поради което
имущественото й състояние не било в такава степен утежнено, че да било пречка и
основание за освобождаване от заплащане на дължимото възнаграждение на ангажирания от
нея адвокат. Ищцата през сравнително кратък период от време предявила множество искови
претенции срещу ответното дружество и други кредитни институции за нищожност на
договори за кредит и/или клаузи по тях, по които се искало заплащане на възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ. Всичко това формирало вероятен извод за завеждане
на исковите претенции в нарушение на предвидения в чл.3 от ГПК принцип за
добросъвестно упражняване на права от страната и процесуалния представител на
процесуални действия по раздробяване на исковите претенции. И макар, че предприетите от
процесуалния представител процесуални действия по раздробяване на искови претенции, да
не било забравено, предвид цената на исковете по всяко едно от предявените дела,
генерирането на разноски за адвокатско възнаграждение многократно надвишаващи размера
на исковата сума, несъмнено сочело на вероятна злоупотреба с процесуални права по
смисъла на чл. 3 ГПК, поради което не следвало да се присъждат. При поемане на
процесуалното представителство по реда на чл.38 от ЗА възнаграждението не можело да
8
бъде източник на обогатяване и бизнес стратегия за адвокатите, в който смисъл било и
решение № 20322/11.11.2024 год. по гр.д. 20221110152063/2022 год. Целта на цитираната
разпоредба била определени категории лица да имат възможност да получат безплатна
правна помощ. Нито било в съответствие със закона - с чл. 3 ГПК, нито с чл. 8, ал. 2 ЗЗД,
нито с чл. 289 ТЗ, нито с добрите нрави, чрез договора за правна защита и съдействие, при
условията на чл.38 от ЗА да се търсела икономическа облага. При условие, че съдът уважи
ищцовата претенция, в това число за адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
помощ, ответникът моли съда да присъдено без начисления ДДС. Правната помощ, която
адвокат или адвокат от ЕС можел да оказва на материално затруднено лице била безплатна.
По смисъла на чл.9, ал.1, вр. чл.8 от ЗДДС тази помощ представлявала безвъзмездна
доставка на услуга, която доставка не подлежала на облагане с данък върху добавената
стойност по арг. на чл.2, т.1 ЗДДС, чл.2 §1, б. „в“от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от
28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност. В този смисъл
било и Определение № 917/02.05.2023 г., постановено по ч. гр. д. № 1323/2023 г., IV г. о.,
съгласно което, тази услуга не можела да се счете за възмездна на осн. чл.38, ал.2 ЗА по
съображения, че възмездяването ставало впоследствие - с акта на съда, с който насрещната
страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, била осъдена да заплати
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат. Също така
разпоредбата на §2а от ДР на НМРАВ нямала отношение към дължимия данък върху
добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на услуга, каквато била
безплатната правна помощ по чл.38, ал.1 от ЗА, защото уреждала начисляването на ДДС
върху възнаграждения на регистрираните по ЗДДС адвокати и ги определя като неразделна
част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установявала задължение за
начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение и моли то да бъде намалено, като се
приложила практиката на СЕС, обективирана в Решение на Съда на Европейския съюз от
23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, и съобразявайки фактическата и правна
сложност на делото – да било присъдено възнаграждение под определения минимум по
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения можели да служат
единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да били
обвързващи за съда.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
Не се спори по делото, че на 20.11.2024 г., страните са сключили договор за паричен
заем Standard 14 plus № .../20.11.2024 г. Видно от същия, ответникът се е задължил да
предостави на ищеца потребителски кредит под формата на паричен заем в общ размер на
650,00 лева, която сума ищцата се е задължила да върне за срок от 44 седмици, на 22 вноски,
при фиксиран лихвен годишен процент – 40,32 % и 50,00% годишен процент на разходите.
Съгласно чл. 5, ал.1 от договора заемателят се е задължил в тридневен срок от усвояване на
9
сумата по договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на
задълженията му по този договор, а именно: 1. Поръчител – физическо лице, което да
представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня
на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст;
да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си
работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева; през
последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към
БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е
поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в
качеството си на заемател или 2. Банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния
заем в размер на цялото задължение на заемателя, посочено в чл.3, ал.1, т.7, валидна 30 дни
след падежа за плащане по договора. Видно от чл. 5, ал.2 от договора, страните по същия са
се съгласили, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
заемателят дължи неустойка в размер на 220,00 лева. Страните са се уговорили, неустойката
да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират приложение
разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последицицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 50,00%/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
10
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства – например не е посочено дали при определяне на ГПР е включена
неустойката при непредставяне на обезпечение, която представлява значителна част от
месечните вноски по погасителния план. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В
случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя при формиране на ГПР. Следователно неясни остават както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема.
В случая очевидно при определяне на размера на ГПР не е включена неустойката по
чл.27 от договора, тъй като размерът на неустойката е 220,00 лева и представлява повече от
30 % от размера на главницата и е по-голяма от размера на възнаградителната лихва – 123,52
лева.
С това допълнително плащане се покриват разходи, които са свързани с договора за
потребителски кредит и които са били предварително известни на заемодателя, доколкото
сключването заплащането на неустойка при непредставяне на поръчителство е предвидено в
самия договор за потребителски кредит. Ето защо размерът на това плащане е следвало да
бъде включен в ГПР по кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Като се
има предвид, че неустойката надвишава значително по размер договорната лихва, то
включването й при определяне размера на ГПР би довело до превишаване на законовия
мининимум. Така на практика се стига до заобикаляне на императивното изискване на чл.19,
ал.4 от ЗПК за максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая ще
надхвърли допустимия петкратен размер на законната лихва.
По този начин, от една страна, посоченият в договора размер на ГПР не отговаря на
формалните изисквания, предвидени в чл. 19, ал.1 ЗПК, а от друга – не е посочена
действителната стойност на ГПР, което следва да се приравни на абсолютното му
непосочване. С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит
между страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици. Искът за обявяване за недействителен на този договор
се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените по делото в размер на 55,64 лева държавна такса и 430,00 лева
адвокатско възнаграждение.
11
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договор
за паричен заем № .../20.11.2024 г., сключен между С. Л. К., ЕГН **********, с адрес: гр.
Стара Загора, ... и „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1324, район Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, офис
73Г, представлявано от К.И.К..
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1324, район Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, офис
73Г, представлявано от изпълнителния директор К.И.К., да заплати на С. Л. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. Стара Загора, ... сумата 485,64 лева, представляваща разноски по
делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
12