РЕШЕНИЕ
№ 499
гр. Сливен, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Красимира Д. Кондова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело №
20242230106515 по описа за 2024 година
Предявен е положителен установителен иск за установяване
съществуване на вземане на заявител по подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, срещу която
длъжникът депозирал възражение.
Ищцовото дружество твърди, че на 11.01.2020г. ответникът сключил
договор за потребителски кредит № 387651 със „Сити Кеш“ ООД, по силата
на който получил сумата от 1000 лв., срещу задължение да върне 8 бр.вноски
по 259 лв. в срок до 11.09.2020г., когато падежирала последната вноска,
съгласно погасителен план, неразделна част към договора. Уговорен бил
фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, както и ГПР 48.63 %.
Твърди, че в чл. 31, ал. 3 от ОУ по договора страните се съгласили, че
длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна
лихва върху забавената сума за всеки ден забава. В чл. 33, ал. 2 от ОУ било
уговорено „Сити Кеш“ ООД да уведомява длъжника чрез писма, покани,
съобщения или други документи, които ще се считали за получени, ако бъдат
изпратени на e-mail адрес или доставени на официалните адреси за
кореспонденция, посочени при подписването на договора за кредит.
Договорът бил сключен по електронен път по силата на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Договорът бил
1
сключен като част от системата за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от кредитодателя, при което от отправяне на
предложението до сключване на договора страните използвали средства за
комуникация от разстояние. При сключването на процесния договор на
ответника била предоставена цялата информация, изискуема по закон.
Твърди, че ответника не изпълнил в срок задълженията си по договора.
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от
13.01.2022г. „Сити Кеш“ ООД като цедент прехвърлил своите вземания от
ответника на ищеца - индидуализирано на ред/стр. № 1530 от Приложение №
към договора за цесия. Длъжникът бил уведомен за цесията. Ако съдът не
приеме, че уведомяването на ответника на посочения от него имейл адрес не
било извършено надлежно, то се иска да бъде прието, че това е сторено с
исковата молба.
Твърди, че било образувано чгд № 5525/2024г. на СлРС, по което била
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу която длъжникът
депозирал възражение в срок.
Иска се от съда признаване на установено, че ответникът дължи на
ищцовото дружество следните суми: 1 000 лв., главница по договор за
потребителски кредит № 387651/11.01.2020г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда 27.06.2024г. до
окончателно изплащане на вземането и 166,51 лв., обезщетение за забава за
периода от 11.09.2020г. до 11.06.2024г. Претендират се разноски в заповедното
производство и в настоящия исков процес.
В срока по чл.131 ГПК отговор от ответника е депозиран.
Оспорва иска като неоснователен. Сочи, че в договора била предвидена
клауза за предоставяне на обезпечение, а в случай на неизпълнение на това
задължение се дължала неустойка в размер на 869.56 лв. По този начин, в
действителност общата сума, която следвало да се върне не била описаната в
договора сума в размер на 1,202.44 лв., а значително по-голяма 2,042.00 лв.
Счита, че неустойката по същество била скрита лихва - разход по
кредита който следвало да бъде включен в ГПР, но не бил за да бъдат
заобиколени разпоредбите на ЗПК, касателно максималният размер на ГПР. В
тази връзка прави възражение за нищожност на договора съобразно чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, доколкото не бил приложен действителния ГПР, както и на
2
клаузата за неустойка, като излага подробни аргументи.
Твърди, че платил по договора обща сума в размер на 958 лв., поради
което голяма част от претенцията била неоснователна.
Иска се от съда отхвърляне на претенцията и претендира разноски на
основание чл. 38, ал.1, т.3 ЗАдв.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и писмени
доказателствени средства, съдът прие за установено от фактическа страна
следното:
На 11.01.2020г. ответникът сключил с трето неучастващо по делото лице
„Сити Кеш“ ООД гр.София договор за паричен заем Кредирект № 387651 за
заемна сума в размер на 1000 лв., с погасяване на 8 бр. вноски, 3 бр. по 33,38
лв. и 5 бр. по 220,46 лв., с дата на последно плащане 11.09.2020г., общо сума за
плащане 1 202,44 лв., ГПР по кредита 48,18 %, фиксиран годишен лихвен
процент 40,05%. В чл.6.2 от договора страните са договорили заплащане на
неустойка в размер на 869,56 лв. в случай, че заемателят не представи в
тридневен срок от усвояването на заемната сума обезпечение по реда на чл.33,
ал.1 от ОУ на заемодателя – поръчител или банкова гаранция. Тази неустойка
била включена в погасителния план на договора, разпределена на пет вноски,
но не била включена в ГПР по договора. Така месечната вноска по заема,
заедно с неустойката възлизала на 259 лв.
Кредитът от 1000 лв. бил усвоен от ответника, чрез превод по Изипей №
2000000200939535 на 11.01.2020г.
На 13.01.2022г. между заемодателя на ответника и ищцовото дружество
бил сключен договор за цедиране на вземания, между които и това от
ответника. За цесията длъжникът ответник бил уведомен по електронна поща
на 18.07.2022г.
Ответникът платил по кредита обща сума в размер на 958 лв., както
следва: на 17.03.2020г. – 258 лв. в полза на заемодателя Сити Кеш; на
16.02.2023г. – 100 лв. в полза на ищеца; на 08.03.2023г.- 100 лв. на ищеца; на
04.04.2023г. – 100 лв. на ищеца; на 19.05.2023г.- 100 лв. на ищеца; на
26.06.2023г.- 100 лв. на ищеца; на 21.07.2023г. – 100 лв. на ищеца и на
21.08.2023г. – 100 лв. в полза на ищеца.
На 27.06.2024г. ищцовото дружество депозирало заявление по реда на
чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение против ответника. Било
3
образувано ч.гр.д. № 5525/2024г. на СлРС и издадена заповед за изпълнение
против ответника за исковите суми. Заповедта за изпълнение била връчена на
длъжника, който депозирал в срок възражение. Последното обусловило
депозирането на искова молба, предмет на настоящо разглеждане.
В хода на процеса е изслушано и прието заключение на изготвена
съдебно икономическа експертиза. Вещото лице установило, че ответникът
платил по кредита 758 лв., които били отнесени по пера както следва: такса 10
лв.; неустойка -647,86 лв. и лихва 100,14 лв. При изслушването на вещото
лице се установи, че сумата на плащанията е взета по справка на ищцовото
дружество и експертът не е съобразил представените от ответника с отговора
на исковата молба разписки за плащания в общ размер на 958 лв. Начислената
по договора неустойка в размер на 869,56 лв. не била включена в ГПР и ако се
включи той би се увеличил на 733% и би надвишил пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута определена с
ПМС. В случай, че се дължи чистата стойност на заема при приспадане на
платените от ответника суми в общ размер на 958 лв., то задължението
възлизало на 42 лв.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на представените по делото писмени доказателства и писмени
доказателствени средства, които съдът кредитира изцяло като неоспорени от
страните.
Съдът кредитира заключението на изготвената съдебно икономическа
експертиза по делото, без частта, в която експерта посочил, че платените суми
по кредита от страна на ответника са в размер на 758 лв., доколкото се
установи, че вещото лице не е взело предвид разписките, представени от
ответника. Така съдът приема, че плащанията, сторени от ответника по
процесния договор за кредит са в общ размер на 958 лв.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявеният положителен установителен иск с правно основание
чл.422, вр.чл.415 ГПК е допустим – предявен е от страна, разполагаща с
правен интерес от установяване със сила на пресъдено нещо съществуването
на вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, против
която е подадено своевременно възражение от страна на длъжника.
Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на
4
съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за която е
била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
По този иск ищецът следва да установи съществуването на вземането си
спрямо ответника - длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже
наличие на фактите, породили неговото вземане.
В случая, предмет на предявения иск е вземане, произтичащо от сключен
договор за паричен заем. Безспорно се установи в процеса, че такъв договор
бил сключен между трето неучастващо в делото лице и ответника. Доказа се
също и осъществена цесия между заемодателя на ответника и настоящото
ищцово дружество с предмет вземането от ответника. Установи се също така,
че длъжникът е бил уведомен за цесията по електронна поща на 18.07.2022г.
За това свидетелстват и последващите тази дата плащания на ответника в
полза на цесионера ищец в процеса.
По същество в конкретния случай приложение намират нормите на
ЗПК. Заемодателят на ответника е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със
средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Касае се за
изначална недействителност при сключването на договора и заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и
другите разходи. Възраженията на ответника за недействителност на договора
са основателни. Действително от него не се търси сума за неустойка, но съдът
не може да неглижира, че такава уговорка е имало.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната правна норма е посочен
неговият максимално допустим размер– пет пъти размера на законната лихва.
5
Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя
страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК. В
случая неустойката и таксите не са включени в ГПР по договора, видно от
съдържанието на чл.3 от него и по този начин е нарушена правната норма
на чл.19 ал.4 ЗПК. Договорът за заем е недействителен на основание чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР и общата дължима сума. Същото е
въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на
законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е в размер от
48,18 %, а договорната лихва е 40,05 %. Не става ясно какво представлява
разликата между тези проценти и кои разходи покрива.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
6
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.6 от договора за паричен заем, според която се
дължи неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е в пряко противоречие с преследваната от директивата цел,
транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след
като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено
в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката
и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит. На следващо
място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На последно място, по
посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст
предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – непредставено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Отделно от това, непредставянето на обещани обезпечения
7
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение
да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако, кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
Ето защо процесния договор за потребителски кредит е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно правилото на чл. 23 ЗПК, когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен / в случая в мотивите на
решението/, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо, предявеният иск по
чл.422 ГПК се явява основателен в размер на 42 лв., главница по договор за
паричен заем № 387651/11.01.2020г., ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда
29.06.2024г. до окончателно изплащане на вземането, както и сума в размер на
17,95 лв., мораторна лихва за периода 12.09.2020г. до 28.06.2024г. /изчислена
от съда в интернет сайт Калкулатор бг./. Неоснователни са претенциите над
тези суми до пълните им предявени размери от 1000 лв. главница и 166,51 лв.
мораторна лихва.
Съобразно изхода на спора, ответникът дължи на ищцовото дружество
разноски, съобразно уважената част от претенциите в общ размер на 26,98 лв.
/75 лв. в заповедното производство по чгд № 5525/2024г. на СлРС; 300 лв.
СИЕ; 50 лв. платена държавна такса и 100 лв. юрисконсултско
8
възнаграждение в исковия процес/. На ответника не му се следват разноски,
тъй като няма доказателства за сторени реално такива.
На пълномощника на ответника обаче се дължи адвокатско
възнаграждение по чл.38 ЗАдв в размер на 480 лв. с ДДС за исковия процес,
съобразно представен списък по чл.80 ГПК и 75 лв., определено от съда за
заповедното производство или в общ размер на 555 лв. Така съобразно
отхвърлената част на претенциите ищцовото дружество дължи на
пълномощник адвоката на ответника сума в размер на 526,48 лв.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК в
отношенията между страните, че В. И. Д., ЕГН: ********** от гр.***, кв.“**“,
бл.**, вх.**, ап.**ДЪЛЖИ на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Триадица, бул.“България“
№ 81 В, представлявано от управителите П.В. и Х.М., сума в размер на 42 лв.
/четиридесет и два лева/, главница по договор за паричен заем №
387651/11.01.2020г., ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от 29.06.2024г. до окончателно изплащане на вземането, както и сума
в размер на 17,95 лв. /седемнадесет лева и 0,95 ст./, мораторна лихва за
периода 12.09.2020г. до 28.06.2024г., като
ОХВЪРЛЯ предявените искове над уважените до пълните предявени
размери от 1000 лв. главница и 166,51 лв. мораторна лихва, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК В. И. Д., ЕГН: ********** от
гр.***, кв.“***“, бл.**, вх.**, ап.**ДА ЗАПЛАТИ на „АПС Бета България“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н
Триадица, бул.“България“ № 81 В, представлявано от управителите П.В. и
Х.М., сума в размер на 26,98 лв. /двадесет и шест лева и 0,98 ст./, деловодни
разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.38 ЗАдв „АПС Бета
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Триадица, бул.“България“ № 81 В, представлявано от
9
управителите П.В. и Х.М. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. Г. АК Ловеч от
гр.Троян, ул.“Захари Стоянов“ № 7, ет.4, офис № 30, сума в размер на 526,48
лв. /петстотин двадесет и шест лева и 0,48 ст./, адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
10