ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 670
гр. Пловдив, 15.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в закрито заседание на
петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно частно
гражданско дело № 20225300500487 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 274 – 278 от ГПК.
Постъпила е въззивна частна жалба вх. № 12015/14.02.2022 г. от „Теленор
България“ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6, чрез адвокат Л.Г., против Разпореждане,
инкорпорирано в Заповед № 497 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК от 26.01.2022 г. по ч. г. д. № 790/2022г. по описа на РС Пловдив, с което е
отхвърлено подаденото от жалбоподателя заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу Х. Л. Я., ЕГН
**********, за сумата от 527,38 лева – неустойка, поради едностранно прекратяване на
договори с клиентски номер *********, които задължения са включени в издадена
фактура № **********/25.11.2019 г.
С жалбата са релевирани подробни съображения за неправилност на
атакувания акт, иска се неговата отмяна, като вместо това да бъде уважено иска-нето за
издаване на заповед за изпълнение и за претендираните неустойки, както и за пълния
размер на сторените разноски. Поддържа се уговорените между страните клаузи за
неустойка по договорите за мобилни услуги, да не създават неравновесие в правата и
задълженията на потребителя и мобилния оператор и да не излизат извън
обезщетителната си функция, тъй като са обвързани с размера на месечните
абонаментни такси в процесните договори и поставят праг на максималния размер на
неустойката до триктратния размер на стандартните месечни абонаменти. Посочва се,
че този размер на неустойката е изцяло съобразен с договорения с КЗП максимален
размер на неустойки със спогодба от 11.01.2018 г. По отношение на неустойката,
представляваща разликата между стандартната цена без отстъпка на устройството и
1
преференциалната цена при сключване на договора, се излагат съображения, същата
да е в размер по – малък от реалната отстъпка, получена от длъжника и от реалната
пазарна стойност на устройството, поради което тя не противоречи на
добросъвестността и не води до неравновесие по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Сочи се,
че процесните договори са били индивидуално договорени, като длъжникът е имал
възможност да влия пряко върху съдържанието на клаузите за неустойка. Претендира
се също така и пълният размер на адвокатско възнаграждение, въпреки частичното
уважаване на заявлението, доколкото то и в този случай съответства на нормативно
установения минимум за уважената част от сумите по заявлението.
Частната жалба, в частта срещу разпореждането, с което е отхвърлено
подаденото от жалбоподателя заявление за издаване на заповед за изпълнение, е
подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол
съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за
установено следното:
Производството по ч. г. д. № 790/2022 г. по описа на РС Пловдив е
образувано по подадено от „Теленор България“ ЕАД, заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от общо 1 409,21 лева, посочена в
заявлението като сбор от: сумата 235,19 лева - незаплатени задължения за
предоставени услуги към 25.11.2019 г., сумата 696,64 лева - дължими лизингови
плащания за периода от 25.10.2019 г. до 24.11.2019 г., както и сумата 527,38 лева –
договорени неустойки за предсрочно прекратяване на услуги, съгласно договор за
мобилни услуги с предпочетен номер .... от 04.03.2019 г. и договор за лизинг от
04.03.2019 г.; договор за мобилни услуги с предпочетен номер ...... от 03.10.2018 г.;
договор за мобилни услуги с предпочетен номер ...... от 31.07.2018 г. и допълнително
споразумение от 03.10.2018 г., ведно с договор за лизинг от същата дата 03.10.2018 г.;
допълнително споразумения към договор за мобилни услуги с предпочетен номер ......
от 22.01.2019 г. и 03.04.2017 г., ведно с договор за лизинг от 03.04.2017 г.;
допълнителни споразумения към договор за мобилни услуги с предпочетен номер
.......от 31.07.2018 г., ведно с договор за лизинг от 31.07.2018 г., както споразумение от
07.06.2017 г., за които задължения е издадена фактура № **********/25.11.2019 г.,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението, до изплащане на задължението.
За да постанови сега обжалваното разпореждане, с което посоченото
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, е отхвърлено в частта
за сумата от 527,38 лева - неустойка, първостепенният съд е приел, че съответните
неустоечни клаузи в посочените договори и допълнителни споразумения, са
неравноправни по смисъла на чл. 143 от Закон за защита на потребителите или има
2
вероятност за това.
Изводът на съда за наличието на основание за отказ за издаване на заповед за
изпълнение, касателно претендираните със заявлението суми, представляващи
неустойка, е правилен.
В чл. 411, ал. 2, т. 1-т. 5 от ГПК са уредени хипотезите, в които съдът следва
да откаже издаването на заповед за изпълнение. Доколкото длъжникът в настоящото
заповедно производство е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП служебна
проверка се дължи на основание чл. 411, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, както за съответствие
на искането със закона и добрите нрави, така и относно наличието на неравноправни
клаузи в договора, по смисъла на Закон за защита на потребителите. Според
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
1/2009 г. ОСTK, когато неустойката излиза извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, следва да се приеме за нищожна поради
накърняване на добрите нрави. На свой ред съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя.
В конкретния случай заявителят, за да обоснове дължимостта на посочената
в заявлението неустойка от общо 527,38 лева, която е включена в издадена фактура №
********** /25.11.2019 г., се е позовал на действието на четири отделни договора за
предоставяне на мобилни услуги или допълнителни споразумения към тях и три
договора за лизинг, както следва: 29,97 лева – три месечни такси по договор за
мобилни услуги с предпочетен номер ..... от 04.03.2019 г.; 77,46 лева – три месечни
такси по допълнително споразумение от 22.01.2019 г. към договор за мобилни услуги с
предпочетен номер .......; 112,47 лева – три месечни такси по договор за мобилни
услуги с предпочетен номер ..... от 31.07.2018 г.; 62,46 лева – три месечни такси по
допълнително споразумение от 31.07.2018 г. към договор за мобилни услуги с
предпочетен номер ......; 89,08 лева –по договор за лизинг от 04.03.2019 г. за устройство
KIDS WATCH MyKi Junior Black, към договор с предпочетен номер ......; 88,80 лева –
по договор за лизинг от 31.07.2018 г. за устройство APPLE iPhone 8 Plus 64GB Gold
към допълнително споразумение от 31.07.2018 г. за предпочетен номер ...... и 67,14
лева – по договор за лизинг от 03.10.2018 г. за устройство MEIZU M6 16GB Dual Silver,
към допълнително споразумение от 03.10.2018 г., към договор за мобилни услуги с
предпочетен номер........., като последните три суми представляват разлика между
цената на устройствата без абонамент и преференциалната цена по сключения договор
за лизинг на устройство при сключване на абонаментен план.
Клаузите за неустойка за предоставени мобилни услуги по: 1/ договор за
3
мобилни услуги с предпочетен номер ...... от 04.03.2019 г.; 2/ допълнително
споразумение от 22.01.2019 г. към договор за мобилни услуги с предпочетен номер
.......; 3/ договор за мобилни услуги с предпочетен номер ..... от 31.07.2018 г. и
допълнително споразумение от 03.10.2018 г. и 4/ допълнително споразумение от
31.07.2018 г. към договор за мобилни услуги с предпочетен номер ..... в т. 11 от
договора и раздел IV, т. 4 от споразумението, са идентични - в случай на прекратяване
на договора по вина или инициатива на потребителя или при нарушение на
задълженията му, потребителят дължи неустойка по буква (а) в размер на всички
стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на уговорения
срок, като максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния
размер на стандартните месечни абонаменти, а в допълнение на тази неустойка,
потребителят дължи и възстановяване на част от ползваната стойност на отстъпката от
абонаментните планове, съответстваща на оставащия срок на договора.
Предвид начина, по който са уговорени така посочените неустойки,
размерите им и условията, при които се дължат, въззивният съд намира, на първо
място, че същите са нищожни поради противоречие с добрите нрави, тъй като са извън
обичайната обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, в какъвто смисъл са
разясненията в т. 4 от ТР 1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. ОСГТК на
ВКС. При тяхното приложение се стига до положение при което, въпреки липсата на
съществуващо правоотношение между страните (прекратен договор), мобилният
оператор продължава да получава "възнаграждение", без да предоставя насрещна
услуга на потребителя. По този начин операторът би се обогатил неоснователно,
доколкото за един и същ номер и за един и същ период от време би получил двукратен
размер на възнаграждение за една единствена услуга. Неоснователно обогатяване би
настъпило и в случай на прекратяване на договора по вина на потребителя три и по -
малко месеца преди неговото изтичане. Тогава операторът би получил имуществена
облага в размер, какъвто би получил ако договорът не бе прекратен, а даже и по –
голяма при оставащи два или един месец до изтичането му. Неоснователно в тази
връзка е възражението в жалбата, че ненадвишаващ трикратния размер на месечните
абонаменти, не противоречи на добрите нрави и не излиза от присъщите функции.
Преценката за накърняване на добрите нрави се извършва към момента на сключване
на договора, а не към последващ момент и с оглед вредите от оставащия до изтичането
му конкретен срок. В същото време размерът на неустойката е обвързан не с
уговорените в самия договор, а с т.нар. "стандартни" месечни абонаменти, които са в
по- висок размер. Последното е недопустимо, доколкото неустойката следва да
обезпечава вреди, произтекли от неизпълнение на задължения по конкретния договор,
а не произволни вреди от непоети задължения за заплащане на т.нар. "стандартни"
месечни абонаменти.
Клаузите за обезщетение за предоставени за ползване на устройства KIDS
4
WATCH MyKi Junior Black; APPLE iPhone 8 Plus 64GB Gold и MEIZU M6 16GB Dual
Silver, в т. 11 от договора и раздел IV, т. 4 от споразумението, по съществото си са с
характер на неустоечни клаузи и също са идентични: в случай на прекратяване на
договора по вина или инициатива на потребителя или при нарушение на задълженията
му, потребителят дължи по буква (б) - такава част от разликата между стандартната
цена на устройството /в брой, без абонамент/, съгласно ценова листа, действаща към
момента на сключване на договора и заплатената от него при предоставянето му /в
брой или съответно обща лизингова цена по договора за лизинг/, каквато съответства
на оставащия срок на договора.
И тези посочени клаузи са нищожни поради противоречие с добрите нрави,
тъй като са извън обичайната обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, в
какъвто смисъл са разясненията в т. 4 от ТР 1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело №
1/2009 г. ОСГТК на ВКС. Нарушението на принципа за добросъвестност и принципа
за справедливост при тях изхожда от обстоятелството, че лизинговата вещ не е станала
собственост на лизингополучателя, за да се дължи обезщетение съизмеримо с
действителната цена за устройството - предоставено е само тяхното ползване (в този
смисъл са Решение № 193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г. на ВКС, I т. о. и
Решение № 219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. на ВКС, I т. о.). По този начин
отново се достига до неоснователно обогатяване на мобилния оператор. В допълнение
и тук размерът на неустойката е формиран на база „стандартна“ цена на устройството,
а не договорената такава, което нарушава изискването неустойката да обезпечава и
обезщетява вреди от неизпълнението на конкретния договор, а не произволни такива,
както и това неустойката да обезпечава и санкционира неизпълнение на задължения по
конкретния договор /в случая договора за лизинг/, а не неизпълнение на задължения по
друго облигационно правоотношение /в случая договора за мобилни услуги/ и да се
дължи независимо от изпълнението или не на задълженията по конкретния договор за
лизинг.
На следващо място съдържанието на текстовете на процесните клаузи за
неустойката за мобилни услуги е в противоречие с изискването по чл. 147, ал. 1 от
ЗЗП, тъй като не е посочено по разбираем и ясен начин, как се формира размерът на
дължимата неустойка. Същият се завишава с част от ползваната стойност на
отстъпките от абонаментните планове, съответстващи на оставащия срок на договора.
Не става ясно с каква част от ползвана отстъпка се завишава неустойката, нито какъв е
размерът на отстъпката, още повече, че месечният абонамент по договорите подлежи
на едностранна ежегодна индексация от мобилния оператор. В случаят потребителят е
поставен в невъзможност към момента на сключване на договора, да определи какъв
би бил размерът на дължимата неустойка, която евентуално ще дължи при отказ от
договора и какви ще бъдат икономическите последици за него от сключване на
договора. Изложените аргументи водят до обосновано предположение и за
5
противоречие на тук коментираните клаузи за неустойка с чл. 143, ал. 2, т. 5, т. 6, т. 15
и т. 19 от ЗЗП.
Неоснователни са доводите в частната жалба, че се касае за индивидуално
договорени клаузи, прие което потребителят е имал възможност да влияе върху
съдържанието на договореното. Всички представени по делото писмени доказателства
представляват стандартизирани бланки на мобилния оператор, като липсват данни,
които да водят до разколебаване на този извод.
С оглед до тук изложеното се налага категоричен извод за наличие на
предпоставките по чл. 411, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, което от своя страна прави
законосъобразен отказа за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за
вземанията, представляващи неустойка, дължими съгласно процесните клаузи за
неустойка.
Като законна последица от отхвърлянето на заявлението в разглежданата
част, законосъобразен се явява и актът на заповедния съд относно разноските за частта,
за която е било отхвърлено искането.
Поради така изложените съображения частна жалба срещу разпореждане,
инкорпорирано в Заповед № 497 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК от 26.01.2022 г., с което е отхвърлено подаденото от жалбоподателя заявление, се
явява неоснователна, а обжалваното с нея разпореждане следва да бъде потвърдено.
Формулираното в настоящата жалба искане за ревизиране на издадената
заповед за изпълнение в частта на присъдените на заявителя по съразмерност разноски,
представляващи адвокатско възнаграждение над посочения в заповедта размер от
225,27 лева, до претендирания такъв от 360,00 лева с включен ДДС, по съществото си
представлява частна жалба срещу издадената заповед в частта за разноските по реда на
чл. 413 от ГПК.
В мотивите към т.12 от тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, са посочени хипотезите, в които
подадена частна жалба по реда на чл. 413 от ГПК, подлежи на администриране и е
допустимо самостоятелното разглеждане. На л. 87 от делото на РС е приложена
разписка, от която се установява, че заповедта по чл. 410 от ГПК е връчена до
длъжника на 04.02.2022 г., но по делото липсват данни дали срещу нея е постъпило
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, тъй като делото е изпратено в ОС на
17.02.2022 г. – преди изтичане на посочения срок. По тази причина не е възможно да се
прецени наличието на някоя от хипотезите, посочени в мотивите към т.12 от
тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, когато производството в тази част би било допустимо. Поради това в тази част
следва сега то да бъде прекратено, а делото върнато на районен съд за администриране
на частната жалба, в частта срещу заповедта за изпълнение в частта на присъдените
6
на заявителя по съразмерност разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, в
съответствие с указанията, дадени в т. 12 от тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г.
по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане, инкорпорирано в Заповед № 497 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 26.01.2022 г. по ч. г. д. №
790/2022г. по описа на РС Пловдив, с което е отхвърлено подаденото от „Теленор
България“ЕАД, ЕИК ********* заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу Х. Л. Я., ЕГН **********, за сумата от
527,38 лева – неустойки, поради едностранно прекратяване на договори с клиентски
номер *********, които задължения са включени в издадена фактура №
**********/25.11.2019 г.
ПРЕКРАТЯВА производството по в. ч. г. д. № 487/2022 г. по описа на
Окръжен съд Пловдив, VIII-ми гр. с-в, в частта по частна жалба срещу Заповед № 497
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 26.01.2022 г. по ч. г. д. №
790/2022г. по описа на РС Пловдив, в частта за разноските, която е инкорпорирана във
въззивна частна жалба вх. № 12015/14.02.2022 г. от „Теленор България“ЕАД, ЕИК
********* и ВРЪЩА делото на Районен съд Пловдив за администриране в
съответствие с указанията, дадени в т. 12 от тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г.
по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7