№ 9874
гр. София, 23.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта годИ. в следния
състав:
Председател:Н.Д.К.
при участието на секретаря ГалИ. Хр. ХР.
като разгледа докладваното от Н.Д.К. Гражданско дело № 20231110156224
по описа за 2023 годИ.
намери следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от И. П. С. срещу „УЕУ“ Црт,
извършващо търговска дейност в Р Б чрез „УЕУ Црт“ – клон Б, с която са
предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание по
чл. 74, ал. 4 вр. ал. 1, пр. 1 и 2 КТ, чл. 128, т. 2 КТ, чл. 215, ал. 1 КТ, чл. 177
КТ, чл. 264, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ, както и искове по чл.86, ал. 1 ЗЗД.
С протоколно определение от 29.04.2024 г., на основание чл. 214, ал. 1
ГПК, съдът е допуснал изменение на размера на предявените осъдителни
искове с правно основание по чл. 128, т. 2 КТ, чл. 215, ал. 1 КТ, както и по
отношение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира осъждането на
ответника за заплащането на мораторно обезщетение, начислено върху
главницата за претендираното възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ.
Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърдение,
че е била страна по трудово правоотношение с ответника, възникнало на
основание сключен помежду им трудов договор от 19.10.2010 г., по силата на
който, считано от 07.11.2010 г. била назначена на длъжност „Младши член на
кабинен екипаж“. Сочи, че на 31.03.2011 г. „УЕУ Кфт, извършващо дейност
самостоятелно и чрез „УЕУ Кфт. – клон Б“ встъпило в правата и
задълженията на „УЕ Б Е“ ЕАД по възникналите трудови правоотношения.
Твърди, че съгласно договора, към общата брутна заплата на служителя били
включени и всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен
характер. Уговорено било, че служителят има право на стандартната заплата,
предлагана от „УЕ“ за съответната длъжност, като след всеки планиран и
приключен сектор работодателят следвало да заплаща на служителя т.нар.
„секторно плащане“. В договора било предвидено, че сумата за първите два
1
планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в
размера на основната брутна заплата на служителя. Според чл. 5б от
договора, страните се съгласяват, че работодателят няма да прави отделни
плащания за тези сектори, както и че размерът на всяко стандартно секторно
плащане за секторите, приключени от служителя в един ден в допълнение на
първите два сектора (т.е. за всеки 3-ти, 4-ти, 5-ти и т.н.) сектор в един ден ще
бъде 10 евро, като посочената сума следвало да бъде допълнително
заплащана ежемесечно от работодателя. Ищцата излага доводи относно
правото й да получава допълнителни командировъчни по реда на раздел IV от
Наредбата за служебните командировки и специализациите в чужбИ.
/НСКСЧ/ за времето на изпълнение на международни полети. Сочи, че
съгласно допълнително споразумение от 01.02.2012 г. към договора, била
назначена на длъжност „Старши член на кабинен екипаж“, като според
сключеното впоследствие допълнително споразумение от 09.02.2018 г.,
считано от 07.01.2018 г., било налице изменение на чл. 5 от трудовия договор,
съгласно който получаваното от нея трудово възнаграждение възлизало на
12 420 лв., като размерът на всяко стандартно секторно плащане за
приключените сектори, в допълнение на първите два, бил на стойност 40,09
лв., бруто. Излага съображения относно промените в размера на уговореното
секторно плащане през периода на действие на договора. Сочи, че с
допълнително споразумение от 31.03.2022 г., считано от 01.04.2022 г. била
назначена на длъжност „Специалист клиентско преживяване“, при
договорено брутно трудово възнаграждение в размер на 15 745 лв. и
допълнително секторно плащане на стойност от 44 лв. Твърди, че на
25.04.2023 г., трудовият договор с ответника бил прекратен на основание чл.
325, ал. 1, т. 1 КТ. Излага доводи, че в периода от 01.09.2020 г. до 25.04.2023
г. работодателят не й е изплатил дължимите „секторни плащания“, въпреки че
е била част от кабинния екипаж на оперираните от ответника самолети,
изпълняващи международни рейсове – „сектори“. Твърди, че работодателят
следвало да й изплаща командировъчни пари по НСКСЧ в размер на 55 евро
за всеки ден, през който е била член на екипажа на оперираното от ответника
въздухоплавателно средство. Излага съображения, че в трудовия договор
било уговорено, че работодателят ще изплаща на служителя командировъчни
пари на ден по смисъла на раздел IV oт НСКСЧ за времето на изпълнение на
международни рейсове съгласно ставка, определена в изрична заповед на
работодателя. Твърди, че въпреки посоченото, при изплащането на
дължимите командировъчни пари работодателят е начислявал и изплащал
същите на стойност, далеч по-ниска от установената в НСКСЧ, съгласно
установените минимални размери в Приложение № 3А към наредбата за
изпълнявана от нея длъжност. Навежда доводи, че разпоредбата на чл. 5б от
договора, съгласно която работодателят не е начислявал и заплащал на
служителите „секторни плащания за първите два международни полета в
размер на възнаграждението за стандартен сектор е недействителна поради
протИ.речието й със закона, евентуално поради заобикалянето на
разпоредбите на чл. 242 КТ, чл. 247 КТ вр. чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 от
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Счита, че
въпреки уговорките в чл. 5б от договора, работодателят е следвал вътрешна
политика, съгласно която е заплащал на кабинния екипаж всички прелетени
сектори. Ищцата посочва, че доколкото ответникът не е начислявал и
заплащал дължимите секторни плащания съгласно трудовия договор не е взел
предвид съответните стойности и при определяне на размера на дължимите
2
обезщетения. Сочи, че през периода от постъпването й на работа до датата на
прекратяване на трудовото й правоотношение е имала право на удължен
платен годишен отпуск, като независимо от броя на летателните часове през
съответната календарна годИ., ответникът не я е уведомявал за размера на
полагащия й се удължен годишен отпуск. Заявява, че към датата на
прекратяване на ТПО е имала 109 дни платен отпуск, които не са й изплатени
от работодателя - ответник. Излага доводи, че причИ.та за непредоставянето
на дължимия платен отпуск е разпоредбата на чл. 14 от трудовия договор,
която смята за недействителна, поради протИ.речието й със закона. Твърди,
че ответното дружество следва да й заплати обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск, считано от датата на постъпването й на работа –
07.11.2010 г. до прекратяването на трудовото правоотношение с ответника.
Предвид изложеното, моли съда да осъди ответника да й заплати следните
суми: 1) 15 857,79 лв. – сбор от неизплатените от ответника „секторни
плащания“, дължими за периода от 01.09.2020 г. до 25.04.2023 г.,
включително; 2) 21 083,85 лв. – сбор от неплатените от ответника
командировъчни пари по смисъла на раздел IV oт НКСЧ, дължими за периода
от 01.09.2020 г. до 25.04.2023 г., включително; 3) 8010 лв. - сбор от
неизплатените от ответника възнаграждения по чл. 177 от КТ, дължими за
дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск; 4) 1071,84 лв. -
неизплатено от ответника възнаграждение за работа през дните на
официалните празници, през периода от 01.09.2020 г. до 30.09.2022 г.
включително; 5) 20 824.45 лв - неизплатената част от дължимото от ответника
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ; 6) 2917,31 лв. - законната лихва върху всяко
от секторните плащания за периода от падежа на съответното плащане до
10.10.2023 г., включително; 7) 1 520,30 лв. - законната лихва върху всяко от
неизплатените възнаграждения по чл. 177 от КТ, за периода от падежа на
съответното плащане до 10.10.2023 г. включително; 8) 193,24 лв. - законната
лихва върху неизплатеното от ответника възнаграждение за работа през дните
на официалните празници, за периода от падежа на съответното плащане до
10.10.2023 г. включително, 9) 753,10 лв. - законната лихва върху
неизплатената част от дължимото от ответника обезщетение по чл. 224, ал. 1
от КТ за периода от 01.06.2023 г. до 10.10.2023 г. включително. Моли съда да
обяви за недействителна клаузата по чл. 14 от трудовия договор поради
протИ.речието й с със закона, в частта, в която е предвидено, че общият
размер на основания платен годишен отпуск и допълнителния отпуск за
работа при ненормирано работно време е 25 работни дни. Претендира
заплащането на законна лихва за забава, начислена върху стойността на
процесните главни вземания за периода от датата на исковата молба до
окончателното им погасяване. Обективира искане за разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с
който взема становище за недопустимост и неоснователност на предявените
искове. Твърди, че надлежен ответник в производството е „УЕУ Црт. – клон
Б“ КЧТ, което дружество е било страна по трудово правоотношение с ищцата.
Ответникът оспорва установителния иск за прогласяване на
недействителността на цитираната в исковата молба договорна клауза, като
посочва, че същата е законосъобразна и е резултат от постигнато съгласие
между страните, че „секторните плащания“ се дължат след втория прелетян
сектор за деня. Счита, че секторните плащания не се включват при
изчисляване на възнаграждението по чл. 177 КТ. Излага доводи, че съгласно
чл. 5а от договора, уговореното трудово възнаграждение представлявало
3
фиксирана сума, която покрива работата по официалните празници/почивни
дни. Оспорва, че на ищцата се полага удължен платен годишен отпуск. При
условията на евентуалност релевира възражение по чл. 176а, ал. 1 КТ.
Обективира възражение по отношение на всички претендирани вземания с
периода от над три години от датата на завеждане на исковата молба, на
основание чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Моли съда да остави без разглеждане
предявените искове като недопустими, евентуално да ги отхвърли като
неоснователни. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
По релевирания от ответника отвод за недопустимост на
предявените искове:
Като писмено доказателство по делото е приет препис от трудов
договор № 046, сключен между „УЕ Б Е“ ЕАД и И. П. С. на 19.10.2010 г.,
съгласно който ищцата е назначена безсрочно, считано от 07.11.2010 г., на
длъжност „Младша стюардеса“ при дружеството, срещу заплащането на
уговореното трудово възнаграждение в размер на 3500 евро, изплащано на 12
равни вноски всеки месец в зависимост от броя на месеците, през които
служителят реално е работил за работодателя. В чл. 5б страните са
уговорили, че след всеки планиран и приключен сектор работодателят ще
заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като първите два
планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в
размера на основната брутна заплата на служителя и работодателят няма да
бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Размерът на всяко
стандартно секторно плащане за секторите приключени от служителя в един
ден, в допълнение към първите два сектора, ще бъде в размер на 10 евро
бруто, която сума ще бъде заплащана всеки месец от работодателя
допълнително. Уговорено е също така, че служителят има право да получава
за времето на изпълнение на международни полети допълнителни
командировъчни по смисъла на раздел IV от Наредбата за командировките и
специализациите в чужбИ. в размери, допълнително установени в изрична
заповед от работодателя.
С анекс от 01.02.2012 г. договорът е изменен, като страните – „УЕУ
кфт. – клон Б“ и И. П. С. са уговорили, че ищцата ще изпълнява длъжността
„Старши член на кабинен екипаж“ считано от 01.02.2012 г. Съгласно
посочения анекс размерът на основната брутна заплата се увеличава на 5250
евро годишно, платими на 12 равни месечни вноски, а относно размера на
секторните плащания е посочено, че е 18,50 евро.
С анекс от 09.02.2018 г. договорът е изменен, като страните – „УЕУ
кфт., действащ чрез „УЕУ Кфт. – клон Б“ и И. П. С. са уговорили, че считано
от 01.01.2018 г. се изменя размерът на основната брутна заплата на ищцата,
като същият се увеличава на 12 420 годишно, платими на 12 равни месечни
вноски, а относно размера на секторните плащания е посочено, че е 40,09 лв.
С анекс от 30.03.2020 г. договорът е изменен, като страните – „УЕУ
Лтд., действащ чрез „УЕУ Кфт. – клон Б“ и И. П. С. са уговорили, че считано
от 01.04.2020 г. се изменя размерът на основната брутна заплата на ищцата,
като същият се увеличава на 14 407 лв. годишно, платими на 12 равни
месечни вноски.
4
С анекс от 01.05.2020 г. договорът е изменен, като страните – „УЕУ
Црт., действащ чрез „УЕУ Кфт. – клон Б“ и И. П. С. са уговорили, че считано
от 01.05.2020 г. до 31.03.2021 г. се изменя размерът на уговорените секоторни
плащания, на стойност 30 лв. бруто.
С анекс от 31.03.2022 г. договорът е изменен, като страните – УЕУ Лтд.,
действащ чрез „УЕУ Кфт. – клон Б“ и И. П. С. са уговорили, че ищцата ще
изпълнява длъжността „Специалист клиентско преживяване“ считано от
01.04.2022 г. Съгласно посочения анекс размерът на основната брутна заплата
се увеличава на 15 745 лв. годишно, платими на 12 равни месечни вноски,
формирана, както следва: основна заплата: бруто 10 108 лв. годишно, т.е.
842,33 лв. на месец; брутна еднократна сума от 787 лв. годишно за
допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база, или над
изисканите работни часове, или в почивен ден в съответствие с чл. 143 КТ;
брутна еднократна сума от 1575 годишно за часовете, през които се полага
дежурство в условията на постоянно разположение на повикване или е
извикан на работа по време на дежурство в условията на постоянно
разположение на повикване; брутна еднократна сума от 2362 лв. годишно за
работните часове по време на следобедни и нощни смени; брутна еднократна
сума от 913 лв. годишно за прослужено време … години към датата на
настоящия договор. Налице е изменение и по отношение на размера на
уговорените секторни плащания, които ще бъдат в размер на 44 лв. бруто,
платими допълнително от работодателя на месечна база.
По силата на Заповед № 22309/25.04.2023 г., на основание чл. 325, ал. 1,
т. 1 КТ, трудовото правоотношение между „УЕУ Црт.“ – клон Б и И. П. С. е
прекратено.
От приетата като неоспорена от страните по делото съдебно-
икономическа експертиза се установява, че всички уведомления относно
сключване, изменение и прекратяване на трудовия договор с ищцата са
подавани към ТД на НАП от „УЕУ Кфт.“ – клон Б.
Ответникът оспорва да е надлежна страна в производството, доколкото
сочи, че работодател по трудовото правоотношение на ищцата е „УЕУ Кфт.“
– клон Б.
В тази връзка, следва да бъде съобразено, че клонът на търговско
дружество не е самостоятелен правен субект, а е част от търговското
предприятие, която се персонифицира единствено чрез собственика си -
търговско дружество. Макар да са налице елементи на известна правна
самостоятелност, те не водят до обособяване на клона като правен субект, той
не е самостоятелен носител на права и задължения, а страна по сключените
чрез клона сделки е търговецът. Поради това се приема, че клонът на
търговско дружество, независимо от правноорганизационната форма на
последното, не може да бъде страна в гражданския процес. В хипотезата на
специалната работодателска правоспособност по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
КТ, клонът, като организационно обособената структура на търговеца, може
да участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното
спрямо него решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна
структура той е включен. Затова в този случай като надлежна страна в
процеса могат да участват както организационно обособената структура,
поради призната от Кодекса на труда правоспособност по трудови спорове,
така и юридическото лице, в чиято структура е клонът и в чиято правна сфера
настъпват правните последици на решението В този смисъл са и
5
разясненията, дадени с Решение № 325/22.07.2011 г. по гр. д. № 954/2010 г. на
ВКС, ГК, ІV ГО, Определение № 204 от 30.12.2008 г. на ВКС по гр. д. №
5022/2008 г., II г. о. и др. По делото действително се установява, че в
процесното трудово правоотношение голяма част от работодателските права
и задължения са упражнявани от “УЕУ Црт. – клон Б”. В случая обаче в
трудовите договори на ищцата и последващите анекси към тях като
работодател е посочено ответното дружество „УЕУ Црт.”, което е и страна по
трудовото правоотношение. В този смисъл възражението за ненадлежна
легитимация на ответното дружество – „УЕУ Црт.” се явява неоснователно.
По исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Ищцата претендира осъждането на ответника за сумата от 15 857,79 лв.,
представляваща сбор от дължимите от работодателя „секторни плащания“, за
периода от 01.09.2020 г. до 25.04.2023 г., включително, както и 2917,31 лв. –
мораторно обещетение върху всяко от секторните плащания за периода от
падежа на съответното вземане до 10.10.2023 г., включително.
Ответникът оспорва дължимостта на претендираното възнаграждение,
като счита че трудовото възнаграждение на ищцата е изплащано съобразно
договореното помежду им в чл. 5б от трудовия договор, ведно с
последващите анекси към същия.
За основателността на иска по чл. 128, т. 2 КТ в тежест на ищцата е да
докаже съществуването на трудово правоотношение с ответника и полагането
на труд през твърдения период, настъпването на предпоставките за
начисляване на т. нар. „секторни плащания” и техния размер, както и падежа
на това задължение. Основателнотта на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обусловена
от установяване наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже погасяване на дължимите секторни плащания на падежа.
Трудовото правоотношение между страните и положеният от ищцата
труд се установяват безспорно от приетите по делото писмени доказателства.
Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на
определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за
съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите
стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на
извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в
споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на
труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания - за
трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за
нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните
на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е
на разположение на работодателя извън територията на предприятието и др.
В чл. 5б страните са уговорили, че след всеки планиран и приключен
сектор работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно
плащане“, като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще
се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя и
работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези
сектори
В конкретния случай страните по трудовото правоотношение са се
съгласили, че при приключване на повече от два сектора на ден, работникът
ще получава допълнително възнаграждение за положения труд, като първите
6
два сектора за деня се включват в основната заплата, а следващите се
заплащат допълнително. Уговорените „секторни плащания“ за всеки полет
всъщност представляват премиално допълнително трудово възнаграждение,
част от което е включено в основното трудово възнаграждение, а друга част
се заплаща отделно в зависимост от изпълнените летателни часове, поради
което клаузата касае единствено размера на допълнителното трудово
възнаграждение и начИ. и условията за плащането му, което не е в
протИ.речие с императивни правни норми. Не са нарушени разпоредбите на
чл. 242 КТ и чл. 4, ал. 2 НСОРЗ, защото страните са уговорили допълнително
трудово възнаграждение, а положеният от ищцата труд съобразно
изпълнението на определените трудови задачи се покрива от основната
заплата на ищцата. И доколкото НСОРЗ изрично предвижда в чл. 13
възможността за уговаряне на допълнително възнаграждение и страните в
съответствие с ал. 2 на същия член са определили условията и размера на това
възнаграждение, то не е налице протИ.речие и с чл. 247 КТ.
От приетата по делото съдебно-икономическа експертиза се установява,
че работодателят не е извършвал отделни плащания за първите два планирани
сектора, включени в размера на основното брутно трудово възнаграждение.
Във фишовете за всеки един месец, на база графиците на полетите и
прелетените сектори, се начисляват суми за „секторно плащане“, както и за
дневни пари, които са на база брой летателни дни и определена дневна ставка
от работодателя, като от представените банкови извлечения вещото лице е
констатирало, че дължимите суми за секторни плащания са изплащани
ежемесечно, но с отделен банков превод от този, който е за трудовото
възнаграждение. Видно от заключението на експерта е, че за периода от
01.09.2023 г. до 25.04.2023 г. в брутното трудово възнаграждение на ищцата
са начислени общо 37 206,59 лв. суми за „секторни плащания“, като съдът не
споделя доводите на И. С., че работодателят дължи заплащането и на първите
два прелетени сектора, доколкото липсва уговорка между страните, която да
послужи като основание за посоченото. Ищцата е посочила, че заедно със
секторните плащания са изплащани и дневни пари, които по своята същност
представлявали плащания по първите два сектора, което обстоятелство не е
доказана в хода на процеса. От данните в експертизата се установява, че
ежемесечно във фишовете за заплати са начислявани суми за дневни пари, а в
случаите, когато работата е предполагала нощувка далеч от дома,
работодателят е изплащал „дневни добавки“, като тези суми били изплащани
по банков път с отделен превод и основание – „дневни пари“/“дневни
добавки“.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав, счита че
работодателят е изплатил на ищцата дължимите секторни плащания съгласно
договореното помежду им в чл. 5б от трудовия договор, при съобразяване на
броя извършени сектори в процесния период. Недължимо е изплащането на
първите два сектора, доколкото същите попадат в обхвата на определеното за
длъжността брутно трудово възнаграждение, поради което претенцията на
ищцата за сумата от 15 857,79 лв., представляваща разликата между
стойността на заплатените от ответника секторни плащания за периода от
01.09.2020 г. до 25.04.2023 г. и начислените секторни плащания, в случай че
към тях бъдат прибавени първите два изпълнени сектора в съответния ден,
следва да бъдат отхвърлена като неоснователна.
Липсата на главен изискуем дълг обуславя и неоснователността на
7
претендираното акцесорно вземане за сумата от 2917,31 лв. – мораторно
обещетение върху всяко от секторните плащания за периода от падежа на
съответното плащане до 10.10.2023 г., включително.
По иска с правно основание по чл. 215, ал. 1 КТ:
Ищцата претендира осъждането на ответника за сумата от 21 083,85 лв.,
представляваща сбора от неплатените от ответника командировъчни пари по
смисъла на раздел IV oт Наредбата за служебните командировки и
специализации в чужбИ. /НСКСЧ/, дължими за периода от 01.09.2020 г. до
25.04.2023 г.
Ответникът оспорва дължимостта на процесното вземане при
твърдение, че определената съгласно Приложение № 3А към НСКСЧ
стойност на командировъчните пари от 55 евро на ден е приложима
единствено по отношение на екипажите на въздухоплавателни средства,
които летят с национални и регистрационни знаци на Р Б, което
обстоятелство не е налице в настоящия случай.
За основателността на иска по чл. 215, ал.1 КТ в тежест на ищцата е да
докаже наличието на командироване, съответно дължимите командировъчни
пари в търсения размер.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже плащане на претендираното вземане.
От съдържанието на приложения по делото трудов договор, сключен
между страните, се установява, че същите са договорили, че служителят ще
има право да получи за времето на изпълнение на международни полети
допълнителни командировъчни пари по смисъла на раздел IV от НСКСЧ в
размери, отделно определени в изрична заповед на работодателя.
Съгласно чл. 31, ал. 2 от Наредбата, персоналът на въздухоплавателните
транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на Р
Б, включително екипажите на "Авиоотряд 28", получават командировъчни
пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно
индивидуалните ставки, определени в приложение № 3А, а в ал. 6 на същия
член е посочено, че ръководителите на предприятия могат да определят
размери на командировъчните пари, различни от определените в
приложенията, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на
работа и организация на международните рейсове.
Размерът на дневните пари, съгласно приложение № 3А към чл. 31, ал.
2 от Наредбата за длъжността „стюард/стюардеса“ е до 55 евро на ден.
Съгласно трайно установената практика на ВКС издадените на основание чл.
215 от КТ наредби на Министерски съвет могат да определят само
минимален размер на обезщетенията при командироване. Законодателят е
делегирал на Министерски съвет правото да определя минимални размери на
командировъчните обезщетения, като е допустимо да се определят и по-
големи размери по реда на колективното или индивидуалното трудово
договаряне. Дадената в чл. 31, ал. 6 НСКСЧ възможност на работодателя да
определя размери на командировъчните пари, различни от определените в
приложение № 3А в зависимост от експлоатационните и технологични
условия на работа и организация на международните рейсове следва да се
тълкува само и единствено като възможност за определяне на по-голям
размер на обезщетенията при командироване от посочените в приложенията
на наредбата, но не и по-малък такъв. – по арг. Решение № 753 от 29.03.2011
8
г. по гр. д. № 1283/2010 г., ВКС
По делото нито се твърди, нито се установява да е установен по-висок
размер на дължимите командировъчни пари с изрична заповед на
работодателя, поради което при изчисляване размера на командировъчните
средства следва да се приложат определените в НСКСЧ минимални размери,
въз основа на уредена в чл. 215 КТ законова делегация.
Неотносимо по отношение дължимостта на посочените в Наредбата
командировъчни пари е обстоятелството дали самолетите на дружеството
летят с национални и регистрационни знаци на Р Б, тъй като в индивидуалния
трудов договор страните изрично са уговорили, че служителят има право да
получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни
командировъчни по смисъла на Раздел IV от Наредбата за командировките и
специализациите в чужбИ., и в този смисъл би било недопустимо лишаването
на български екипажи на самолети от основни трудови права и поставянето
им в по-неблагоприятно положение спрямо други, полагащи труд при
идентични условия, само въз основа на регистрационните знаци на
въздухоплавателното средство.
Съгласно заключението на вещото лице в периода от 01.09.2020 г. до
30.04.2023 г. работодателят е платил на ищцата общо 20 113,62 лв. за дневни
пари/командировъчни пари, а дължимите суми съгласно Наредбата за същия
период са на стойност 21 083,85 лв., като разликата за доплащане е в размер
на 970,22 лв. Предвид изложеното, искът по чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 31, ал. 2
НСКСЧ следва да бъде уважен за сумата от 970,22 лв., като за разликата над
уважения размер до пълно предявения на стойност 21 083,85 лв. следва да
бъде отхвърлен като неоснователен.
По отношение на релевираното от ответника общо възражение за
давност за всички суми, които били дължими повече от три години преди
датата на завеждане на исковата молба – 12.10.2023 г., за които била изтекла
давността по чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ, следва да се посочи, че три години
преди датата на завеждане на исковата молба е 12.10.2023 г. Първото
претендирано от ищцата плащане е за месец септември 2010 г., което е
станало дължимо/изискуемо на 10.10.2020 г. /съгласно чл. 5б от трудовия
договор – „работодателят се задължава да превежда заплатата на служителя
до десетия ден от месеца, следващ текущия месец”/. Предвид това
направеното възражение е неоснователно.
По исковете с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Ищцата претендира осъждането на ответника за сумата от 8010 лв.,
представляваща сбора от неплатените от работодателя възнаграждения по чл.
177 КТ, дължими за дните, през които е използвала платен годишен отпуск в
периода от месец октомври 2020 г. до месец декември 2022 г., както и 1520,30
лв. - мораторно обезщетение, начислено върху стойността на главницата
върху дължимите за съответния месец в периода от 01.10.2020 г. до
31.12.2022 г. възнаграждения за времето, през което е ползвала платен
годишен отпуск от падежа на съответното вземане до 10.10.2023 г.
Ответникът оспорва претендираното вземане, при твърдение, че
дружеството е изплатило надлежно дължимото възнаграждение за отпуск по
чл. 177 КТ, при което не следвало да бъдат съобразявани уговорените
секторни плащания. Твърди, че посочените добавки към трудовото
възнаграждение имат променлив характер, поради което не могат да се
9
причислят към елементите, които формират базата за изчисляване на
дължимото възнаграждение по чл. 177 КТ.
За основателността на иска по чл. 177, ал. 1 КТ в тежест на ищцата е да
докаже ползването на платен годишен отпуск и размера на търсеното
обезщетение. Основателнотта на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обусловена от
установяване наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже плащане на претендираното вземане.
Съгласно чл. 17, ал. 1 НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение в
случаите на чл. 177 КТ се включва основното трудово възнаграждение,
възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите
системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с
постоянен характер, определени с Наредбата, с друг нормативен акт, с
колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на
работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ, както и други изрично
изброени възнаграждения. В чл. 15 НСОРЗ като допълнителни трудови
възнаграждения с постоянен характер са посочени тези, които се заплащат за
образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален
опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат
постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно
възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.
В чл. 8 от процесния трудов договор е уговорено, че работното време на
служителя ще се определя на базата на двумесечен период от време при 40
работни часа на седмица и работа на непрекъснати смени, включително и в
неделни дни. Касае се за „повременна“ система на заплащане на труда,
зависеща единствено от уговореното работно време. Предвидените в
трудовия договор „секторни плащания” нямат характер на „сделни“ елементи,
които да придават смесен характер на заплащане на труда, тъй като са
уговорени не като част от основното трудовото възнаграждение, а като
допълнително възнаграждение. За да може това допълнително
възнаграждение да се вземе предвид и да се включи при определянето на
брутното трудово възнаграждение, въз основата на което се определя
дължимото възнаграждение по чл. 177, ал. 1 КТ за дните, през които ищцата е
ползвала платен годишен отпуск, същото следва да е с постоянен характер по
смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ. По въпроса за определянето на
възнаграждението като такова с постоянен характер има формирана съдебна
практика - Решение № 540/07.07.2010 г. по гр.д. № 895/2009 г. на ВКС, ІV ГО,
решение № 847/14.01.2011 г. по гр.д. № 1558/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение
№ 167/24.07.2013 г. по гр.д. № 1372/2012 г. на ВКС, ІІІ ГО и др. Основният
извод, направен от ВКС съобразно цитираната практика е, че за основа за
определянето на възнаграждението по чл. 177 КТ, се включват основното
трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с
постоянен характер, които са предвидими и сигурни и са определени в
колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната
заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор.
В настоящия случай уговореното между страните „секторно плащане” -
секторно възнаграждение е обусловено единствено от изпълнените летателни
часове над утвърдения норматив за деня, респективно от отработеното време
на борда на самолета, през което работникът/служителят изпълнява трудовите
си функции. Така уговорените плащания са дължими без изискване за
10
постигане на определен резултат, независимо от качеството на положения
труд и волята на работодателя. Средствата са предварително определени по
размер в трудовия договор и анексите към него и са дължими от работодателя
заедно с основното възнаграждение. Предвид изложеното и доколкото
изплащането на това възнаграждение е обусловено единствено от
отработеното време от служителя /изпълнените летателни часове/ и при
тълкуване на разпоредбата на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ, логически и систематично
заедно с разпоредбата на чл. 17, ал.1, т.3 от НСОРЗ, както и съобразно
дадените в практиката разяснения, следва изводът, че предвидените месечни
секторни плащания имат характера на допълнително трудово възнаграждение
с „постоянен характер” по см. на чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ, вр. чл. 15, ал. 2
от същата наредба и следва да се вземат предвид при определяне на базата за
възнаграждението за използван платен годишен отпуск.
От данните в експертизата се установява, че за процесния период –
01.10.2020 г. – 31.12.2022 г., дължимото на ищцата възнаграждение за платен
годишен отпуск с включване размера за допълнително прелетените сектори
/извън първите два планирани и приключени сектора за деня/ възлиза на
8876,81 лв. На ищцата е изплатено възнаграждение за платен годишен отпуск
в размер на 4404,86 лв., следователно искът по чл. 177, ал. 1 КТ следва да
бъде уважен за сумата от 4471,95 лв., като за разликата до 8010 лв. подлежи
на отхвърляне.
Частично основателен до размера на 939,43 лв., който съдът изчислява
служебно на основание чл. 162 ГПК с помощта на онлайн лихвен калкулатор,
е и предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1520,30
лв., представляваща обезщетение за забавени плащания на всяко от
неизплатените възнаграждения по чл. 177 от КТ от датата на съответния
падеж до 10.10.2023 г.
По релевираното от ответника общо възражение за давност за всички
суми, които били дължими повече от три години преди датата на завеждане
на исковата молба – 12.10.2023 г. , следва да се посочи, че първото
претендирано от ищцата плащане е за месец октомври 2020 г., което е станало
дължимо/изискуемо на 10.11.2020 г. /съгласно чл. 5б от трудовия договор –
„работодателят се задължава да превежда заплатата на служителя до десетия
ден от месеца, следващ текущия месец“/, от което следва, че направеното
възражение е неоснователно.
По исковете с правно основание чл. 74, ал. 4 вр. ал. 1 и ал. 2 КТ, чл.
224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Ищцата претендира осъждането на ответника за сумата от 20 824,45 лв.,
представляваща сбора от дължимото и неизплатено от ответника обезщетение
по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползвания от нея платен годишен отпуск, възлизащ
на 109 дни. Твърди, че за периода от 19.10.2010 г. до датата на прекратяване
на трудовото й правоотношение с ответника, в качеството й на член на
летателния състав на гражданското въздухоплаване, е имала право на
удължен платен годишен отпуск съобразно прелетените часове през
съответната календарна годИ.. Счита, че разпоредбата на чл. 14 от трудовия
договор е недействителна, поради протИ.речието й със закона, в частта, в
която се предвижда, че „основният платен годишен отпуск на служителя и
допълнителният отпуск за работа при ненормирано работно време е 25 работи
дни“, поради което посочената клауза не следвало да служи като основание за
непредоставяне на правото й на удължен платен годишен отпуск в пълен
11
размер, съответно като основание за неизплащане на дължимото по чл. 224,
ал. 1 КТ обезщетение в пълен размер.
Претендира осъждането на ответника и за сумата от 753,10 лв. –
мораторно обезщетение, начислено върху стойността на дължимото
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 01.06.2023 г. до 10.10.2023 г.
Ответникът оспорва претендираното вземане по чл. 224, ал. 1 КТ при
твърдение, че ищцата няма право на удължен платен годишен отпуск по
смисъла на чл. 30 НРВПО, доколкото не е част от летателния състав на
гражданското въздухоплаване. Изложил е съображения, че въпреки
посоченото, в пределите на добрата си практика, е предоставил на служителя
удължен годишен отпуск за периода от 2017 г. – 2022 г. Счита, че на
основание чл. 176а, ал. 1 КТ, в случай че бъде установено правото на ищцата
за ползване на удължен годишен отпуск, то правото й на обезщетение за
същия по чл. 224, ал. 1 КТ е погА.о за част от претендираните вземания.
Преюдициален за разглеждането на иска по чл. 224, ал. 1 КТ по
същество се явява въпросът за действителността на клаузата по чл. 14 от
трудовия договор, във връзка с която е и предявеният установителен иск. В
чл. 14 от трудовия договор, сключен между страните, е предвидено, че
служителят има право на годишен отпуск, както е регламентирано в
съответните разпоредби на КТ, пропорционално на срока на трудовото
правоотношение на служителя, като основаният платен годишен отпуск на
служителя и допълнителният отпуск за работа при ненормирано работно
време е 25 работни дни. Съдът намира за необходимо да изследва въпроса
дали ищцата е лице, което има право на удължен годишен отпуск, с оглед
обстоятелството, че заеманите от същата длъжности са били както следва:
„Младши член на кабинния екипаж“ „Старши член на кабинен екипаж“ и
„Специалист клиентско преживяване“.
Съгласно чл. 155, ал. 5 КТ, някои категории работници и служители в
зависимост от особения характер на работата имат право на удължен платен
годишен отпуск, като категориите работници и служители и минималният
размер на този отпуск се определят от Министерския съвет. Разпоредбата на
чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ предвижда, че при условията на чл. 155, ал. 2
работникът или служителят има право на допълнителен платен годишен
отпуск за работа при специфични условия и рискове за жИ.та и здравето,
които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от
предприетите мерки - не по-малко от 5 работни дни, като видовете работи, за
които се установява допълнителен платен годишен отпуск, се определят с
наредба на Министерския съвет. В тази връзка, Наредбата за определяне на
видовете работи, за които се установява допълнителен платен годишен
отпуск, приета на основание чл. 156, ал. КТ – в чл. 2, ал. 4, предвижда, че
право на допълнителен платен годишен отпуск за видове работи, извършвани
при специфични условия и рискове за жИ.та и здравето, които не могат да
бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите
мерки, имат и работници и служители, които извършват работи като членове
на екипажите от летателните състави на въздухоплаването. Съгласно чл. 30
от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, работниците и
служителите от летателния състав на гражданското въздухоплаване имат
право на удължен платен годишен отпуск съобразно прелетените часове,
както следва: до 400 пролетени часа - 36 работни дни; от 401 до 600
пролетени часа - 40 работни дни; от 601 до 700 пролетени часа - 45 работни
12
дни; над 700 пролетени часа - 48 работни дни. Двете наредби не предвиждат
дефиниция за „летателен състав на въздухоплаването“, поради което
терминът следа да се тълкува съгласно чл. 46, ал. 1 ЗНА, в смисъла, който
най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на
основните начала на правото на Р Б. Във връзка с горното, според чл. 34 от
Закона за гражданската авиация, членовете на екипажа на въздухоплавателно
средство включват членовете на полетния екипаж и членовете на кабинния
екипаж. В този смисъл са и Приложение № 1 и Приложение № 6 към
Конвенцията за международно гражданско въздухоплаване, глава 1,
дефиниции; както и Регламент /ЕС/ № 965/2012 на Комисията от 5 октомври
за определяне на технически изисквания и административни процедури във
връзка с въздушните операции в съответствие с Регламент /Е0/ № 216/2008 на
Европейския парламент и съвета. Горните нормативни актове обаче не дават
отговор на спорния въпрос дали „летателният състав на гражданското
въздухоплаване“ по смисъла на чл. 30 от Наредбата за работното време,
почивките и отпуските, включва само членовете на
полетния/летателен/технически/авиационен екипаж по смисъла на Закона за
гражданската авиация, който пряко осъществява полета, или включва всички
членове на екипажа на въздухоплавателното средство, т. е. и кабинния
екипаж, който се грижи за пътниците по време на полета и отговаря за
тяхната безопасност. НРВПО, съгласно чл. 155 и чл. 156 от КТ, цели да
предостави допълнителен платен годишен отпуск за работа при специфични
условия и рискове за жИ.та и здравето, които не могат да бъдат отстранени,
ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки. В тази връзка,
макар че отговорността за безопасността на полета безспорно е по-голяма за
членовете на летателния екипаж, неблагоприятните условия при които
полагат труд всички членове на екипажа – честата смяна на часовите зони,
спадът на налягането, шум, вибрации и радиация са еднакви както за
полетния екипаж, така и за кабинния екипаж. Предвид това съдът намира, че
като употребява термИ. „летателен състав“, наредбата не изключва кабинния
такъв, а го протИ.поставя на наземния състав, обслужващ въздухоплаването.
Индиция в този смисъл е и чл. 1, т. 4 от Наредбата за категоризиране на труда
при пенсиониране /което съгласно чл. 104 КТ, също се извършва съобразно
характера и особените условия на труд, съгласно който от първа категория
при пенсиониране е трудът на: пилот, щурман, радист, борден инженер
(механик), парашутист, стюардеса (стюард) и борден съпроводител, работещи
във въздухоплаването.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав приема, че „летателният
състав на гражданското въздухоплаване“ по смисъла на чл. 30 от Наредбата за
работното време, почивките и отпуските, включва и кабинния състав на
екипаж на въздухоплавателното средство, т.е. и стюардите и стюардесите / в
този смисъл и Решение № 1290 от 2.06.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
9262/2021 г./ Поради развитите съображения, съдът приема, че ищцата е
имала право на удължен годишен отпуск. От представените споразумения
към трудовия договор не се установява в полза на ищцата да е предвидена
възможност за ползването на удължен платен годишен отпуск в срока на
трудовото правоотношение. Настоящия съдебен състав приема, че клаузата
на чл. 14 от трудовия договор, която предвижда, че ищцата има право на 25
дни отпуск протИ.речи на императивно установените минимуми в чл. 30
НРВПО, с оглед на което клаузата от трудовия договор се явява
недействителна и така предявеният иск следва да бъде уважен.
13
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ в тежест на ищцата е да
докаже, че за посочения период между страните е съществувало трудово
правоотношение, по силата на което в нейна полза е възникнало правото на
ползване на платен годишен отпуск и неговия размер, както и размера на
брутното трудово възнаграждение, получено за последния пълен отработен
месец преди уволнението. В тежест на ответника е да докаже или ползването
на отпуска, правото за което е възникнало, или заплащането на обезщетение
за неползването му.
Спорен между страните е въпросът за размера на отпуска /в частност
дали ищецът е имал право на удължен платен годишен отпуск/ и размера на
БТВ. По изложените мотиви към предявения иск по чл. 74 КТ за
прогласяване недействителността на клаузата на чл. 14 от процесния договор,
съдът приема, че ищцата е лице, което има право на удължен годишен отпуск.
От данните в приетата по делото съдебно-икономическа експертиза се
установява, че в началото на 2019 г. в дружеството е била преразгледана
политиката за отпуските и на всички служители е преизчислен годишния
отпуск по реда на чл. 30 НРБПО. Според данните в експертизата, за периода
от 2010 г. до 2023 г., остатъкът от платен годишен отпуск, определен
съобразно чл. 30 НРБПО в полза на ищцата възлиза на 104 дни, а за периода
от 2021 г. до 2023 г., същият би възлизал на 43 дни.
Според чл. 176а КТ, когато платеният годишен отпуск или част от него
не е ползван до изтичане на две години от края на годИ.та, за която се полага,
независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по
давност. В тази връзка, съдът намира за основателно релевираното от
ответника възражение по чл. 176а КТ относно претендираните от ищцата
вземания за обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 2010 г. – 2020 г.,
поради което дружеството дължи заплащането на обезщетение за
неизползвания остатък от платения годишен отпуск на ищцата в периода от
2021 г. до 2023 г.
В чл. 224, ал. 1 КТ е предвидено, че при прекратяване на трудовото
правоотношение работникът или служителят има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск и за неизползвания
отпуск, отложен по реда на чл. 176, правото за който не е погА.о по давност.
В приетото по делото заключение на вещото лице, същото е дало три
варианта за определяне на дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за
неизползвания от ищцата остатък от платен годишен отпуск е периода 2021 г.
до 2023 г., както следва:
1) вариант № 1 – в базата за изчисление в брутното трудово
възнаграждение се включват основна заплата, допълнително възнаграждение
за трудов стаж и професионален опит, допълнително възнаграждение за
часове в режим на готовност, допълнително възнаграждение за извънреден
труд и възнаграждение за „секторно плащане“ за 3-ти, 4-ти и т.н. прелетени
сектори, като при посочения вариант начисленото обезщетение във фиша за
заплата на ищцата е по-високо с 1347,19 от определеното от експерта;
2) вариант № 2 – в базата за изчисление в брутното трудово
възнаграждение се включват основна заплата, допълнително възнаграждение
за трудов стаж и професионален опит, допълнително възнаграждение за
часове в режим на готовност, допълнително възнаграждение за извънреден
труд и възнаграждение за „секторно плащане“ за всички прелетени сектори,
14
включително 1-ви и 2-ри, както и комисионна от продажби, като при
посочения вариант начисленото обезщетение във фиша за заплата на ищцата
е по-високо с 254,96 от определеното от експерта;
3) вариант № 3 – в базата за изчисление в брутното трудово
възнаграждение се включват основна заплата, допълнително възнаграждение
за трудов стаж и професионален опит, допълнително възнаграждение за
часове в режим на готовност и допълнително възнаграждение за извънреден
труд, като при посочения вариант начисленото обезщетение във фиша за
заплата на ищцата е по-високо с 4844,47 от определеното от експерта;
В настоящия случай, приложение при определяне на базата за
изчисление на брутното трудово възнаграждение за определяне размера на
дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ намира посоченият от вещото
лице вариант № 1, доколкото в хода на производството се установи, че
секторните плащания за прелетените 3-ти, 4-ти и т.н. сектори представляват
допълнителни възнаграждения с постоянен характер, които служат като
основа за определянето на обезщетението по чл. 228 КТ, в което се включват
основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови
възнаграждения с постоянен характер, които са предвидими и сигурни и са
определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за
работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. – по
арг. Решение №540/07.07.2010г. по гр.д. № 895/2009г. на ВКС, IV ГО, решение
№847/14.01.2011г. по гр.д. №1558/2009г. на ВКС, IV ГО, решение
№167/24.07.2013г. по гр.д. №1372/2012г. на ВКС, III ГО и др. Предвид факта,
че секторните плащания за 1-ви и 2-ри прелетени сектори попадат в обхвата
на определеното за длъжността брутно трудово възнаграждение същите не
следва да бъдат съобразени при изчисляване на базата за определяне на
дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. В базата за изчисляване на
обезщетенията не следва да се включват комисионите възнаграждения, тъй
като подобен тип плащания представляват задължителна ежемесечна добавка
към основното трудово възнаграждение, регламентирано в правилата за
работната заплата в предприятието, и размерът им зависи само и единствено
от конкретните резултати на служителя /в този смисъл - Решение №181 от
22.07.2015г. по гр.д. № 4554/2014г. на ВКС, IV ГО/.
При съобразяване на заключението на вещото лице по приетата по
делото съдебно-икономическа експертиза, настоящият съдебен състав приема
за установено, че ответното дружество не дължи на ищцата претендираното
обезщетение по чл. 224, ал 1 КТ, в размер на 20 824,45 лв., представляваща
сбора от дължимото и неизплатено от ответника обезщетение по чл. 224, ал. 1
КТ за неизползвания от нея платен годишен отпуск, възлизащ на 109 дни, тъй
като в периода от 2010 г. до 2020 г. търсените вземания са погА.и по давност,
а по отношение на неизползвания остатък от платен годишен отпуск в
периода от 2021 г. – 2023 г. се установява, че дължимото обезщетение е
изплатено на ищцата от работодателя при прекратяване на трудовото
правоотношение, поради което искането по чл. 224, ал. 1 КТ следва да бъде
отхвърлено като неоснователно.
Липсата на главен изискуем дълга обуславя и неоснователността на
претендираното акцесорно вземане за сумата от 753,10 лв. – мораторно
обещетение, начислено върху главницата по чл. 224, ал. 1 КТ, в периода от
01.06.2023 г. до 10.10.2023 г.
По исковете с правно основание чл. 264, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
15
Ищцата претендира осъждането на ответника за сумата от 1071,84 лв.,
представляваща неизплатено от ответника възнаграждение за работа през
дните на официалните празници в периода от 01.09.2020 г. до 30.09.2022 г.,
включително. Претендира осъждането на ответника и за сумата от 193,24 лв.
– мораторно обезщетение, начислено върху стойността на дължимото
възнаграждение за работа през дните на официалните празници, за периода от
падежа на съответното плащане до 10.10.2023 г.
Ответникът оспорва процесното вземане при твърдение, че трудовият
договор, сключен с ищцата съдържа изрична клауза по чл. 5а, в която е
предвидено заплащането на фиксирана сума, която покрива работата на
официалните празници/почивни дни, която сума значително надхвърляла
положения от ищцата труд по време на официални празници.
Съгласно чл. 264 КТ за работа през дните на официалните празници,
независимо дали представлява извънреден труд или не, на работника или
служителя се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения
размер на трудовото му възнаграждение. Съгласно приетото по делото
заключение по изслушаната съдебно-икономическа експертиза, в периода от
01.09.2020 г. до 01.09.2022 г., ищцата е полагала труд в 16 празнични дни,
като във фишовете за заплата са начислени допълнителни възнаграждения по
чл. 264 КТ, в размер на 385,75 лв. От данните в експертизата и приетите
писмени доказателства е видно, че работодателят дължи на служителя брутна
фиксирана сума в размер на 787 лв. годишно за допълнителна работа
извършена извън графика на дневна база или над изискваните часове на
работа, или в почивен ден, в съответствие с чл. 143 КТ. Вещото лице е
посочило, че независимо от това дали служителят е имал извънреден труд
или е работил в почивен ден, ежемесечно във фишовете за заплата се заплаща
1/12 от договореното възнаграждение, пропорционално определено в
зависимост от работните дни. Експертът е определил дължимото
възнаграждение за работа в празнични дни в размер на 1060,90 лв.,
вследствие на което е посочил разлика за доплащане на стойност 675,16 лв.
Неоснователно е възражението на ответника, че в трудовия договор
имало изрична клауза за заплащане на фиксирана сума, която покривала
работата на официални празници/почивни дни, като тази сума покривала и
дори значително надхвърляла положения труд на ищцата по време на
официални празници, ако имало такъв. В случая следва да се подчертае, че в
трудовия договор е уговорена брутна фиксирана сума годишно за
допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база или над
изискваните работни часове, или в почивен ден, в съответствие с чл. 143 от
КТ. Касае се за уговорено възнаграждение за положен извънреден труд,
каквото препращане има към разпоредбата на чл. 143 от КТ. Предвид това
следва да се приеме, че в тази брутна фиксирана сума не се включва
възнаграждението по чл. 264 от КТ за работа през официални празници и
предвид, че същото не е заплатено в полза на ищцата в пълен размер, то
работодателят дължи изплащането на дълга за разликата.
От изложеното, следва че искът по чл. 264 КТ е основателен за сумата
от 675,16 лв., а за горницата до пълния предявен размер от 1071,84 лв. следва
да бъде отхвърлен като неоснователен.
Частично основателен за сумата от 190,81 лв., която съдът изчислява
служебно на основание чл. 162 ГПК, при съобразяване на стойността на
разликата за доплащане на дължимото възнаграждение по чл. 264, ал. 1 ГПК,
16
е и предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на мораторно
обезщетение в размер на 193,24 лв. за забавени плащания на всяко от
неизплатените възнаграждения по чл. 264, ал. 1 от КТ от датата на съответния
падеж до 10.10.2023 г.
По релевираното от ответника общо възражение за давност за всички
суми, които били дължими повече от три години преди датата на завеждане
на исковата молба – 12.10.2023 г. , следва да се посочи, че първото
претендирано от ищцата плащане е за месец септември 2020 г., което е
станало дължимо/изискуемо на 10.11.2020 г. /съгласно чл. 5б от трудовия
договор – „работодателят се задължава да превежда заплатата на служителя
до десетия ден от месеца, следващ текущия месец“/, от което следва, че
направеното възражение е неоснователно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от спора на ищцата следва да бъдат присъдени
направените в производството разноски съразмерно с уважената част от
предявените искове, по аргумент на чл. 78, ал. 1 ГПК. Ищцата е представила
по делото списък по чл. 80 ГПК, съгласно който е извършила разходи в
производството на обща стойност от 3330,40 лева, от които 830,40 лв. за
превод на документи и 2500 лв. за адвокатско възнаграждение. За
удостоверяване на извършените разходи ищцата е ангажирала писмени
доказателства (фактури и преводни нареждания за кредитен превод), като не е
ангажирала доказателства, че е заплатила сумата по фактура № 54/08.11.2023
г., на стойност 830,40 лв., поради което посоченият разход не следва да бъде
възложен в тежест на ответника. По делото не е представен и договор за
правна защита и съдействие, сключен с Адвокатско дружество „С. и К.“. В
Определение № 28 от 12.01.2023 г. по ч.гр.д. 3874/2022г. по описа на II гр. о.
на ВКС е прието, че договорът за правна защита и съдействие има форма за
доказване, като чрез него се установяват правата и задълженията на страните
във връзка с процесуалното представителство, в това число се определя и
стойността на оказаната защита. Няма пречка, ако такъв договор е сключен,
той да не бъде представен пред съда, респективно - да не бъде сключен в
писмена форма, която не е форма за валидност на договора. Дори при липса
на представен договор за правна защита и съдействие, но при доказаност на
понесените от страната разноски за адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство, те подлежат на възмездяване по реда на чл. 78
ГПК с оглед изхода на спора, тъй като това са реално направени от страната
разноски по делото. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав,
счита че дължимите в полза на ищцата разноски по делото са на стойност
279,86 лв.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът
също има право да иска заплащане на направените от него разноски
съразмерно с отхвърлената част от иска. Ответникът претендира разноски за
депозит за вещо лице в размер 400 лв., за заплащането на които е ангажирал
писмени доказателства, поради което същият има право на разноски в размер
на 355,22 лв. В съдебно заседание на 29.04.2024 г. процесуалният
представител на ответника е посочил, че дружеството не претендира
сторените по делото разходи за процесуално представителство.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на Софийския районен съд сумата от 2958,55 лв. за
държавна такса и сумата от 44,78 лв. възнаграждение за вещото лице
17
съобразно уважената част от исковете.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителна на основание чл. 74, ал. 4 вр. ал. 1 КТ
клаузата по чл. 14 от трудов договор № 046 от 19.10.2010 г. , сключен между
„УЕ Б Е“ ЕАД - дружество надлежно учредено и съществуващо съгласно
законодателството на Р Б, регистрирано в Търговския регистър при Софийски
градски съд по фирмено дело № 11684/2005 г, и И. П. С., ЕГН **********,
предвиждаща че „oсновният платен годишен отпуск на служителя и
допълнителният отпуск за работа при ненормирано работно време е 25
работни дни“.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. П. С., ЕГН **********, срещу „УЕУ
Црт.”, извършващо търговска дейност в Р Б чрез „УЕУ Црт.“ – клон Б, ЕИК
********, иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с който се претендира
осъждането на ответника за сумата от 15 857,79 лв., представляваща сбор от
неизплатените от работодателя „секторни плащания”, дължими за периода за
01.09.2020 г. – 25.04.2023 г., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. П. С., ЕГН **********, срещу „УЕУ
Црт.”, извършващо търговска дейност в Р Б чрез „УЕУ Црт.“ – клон Б, ЕИК
********, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира
осъждането на ответника за сумата от 2917,31 лв., представляваща мораторно
обезщетение, начислено върху стойността на главницата за всяко от
претендираните „секторни плащания“ за периода от падежа на съответното
вземане до 10.10.2023 г., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. П. С., ЕГН **********, срещу „УЕУ
Црт.”, извършващо търговска дейност в Р Б чрез „УЕУ Црт.“ – клон Б, ЕИК
********, иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, с който се претендира
осъждането на ответника за сумата от 20 824,45 лв., представляваща
неизплатено от работодателя обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение от 109 дни, за
периода от 19.10.2010 г. до 25.04.2023 г., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. П. С., ЕГН **********, срещу „УЕУ
Црт.”, извършващо търговска дейност в Р Б чрез „УЕУ Црт.“ – клон Б, ЕИК
********, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира
осъждането на ответника за сумата от 753,10 лв., представляваща мораторно
обезщетение, начислено върху стойността на главницата за неизплатеното от
работодателя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при
прекратяване на трудовото правоотношение, за периода 01.06.2023 г. –
10.10.2023 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „УЕУ Црт.”, извършващо търговска дейност в Р Б чрез
„УЕУ Црт.“ – клон Б, ЕИК ********, на основание чл. 215, ал. 1 КТ, да
заплати на И. П. С., ЕГН **********, сумата от 970,22 лв., представляваща
сбор от неизплатени в полза на ищцата командировъчни пари в периода
01.09.2020 г. – 25.04.2023 г., ведно със законната лихва от 12.10.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата
над уважения размер до пълно предявения на стойност 21 083,85 лв., като
неоснователен.
18
ОСЪЖДА „УЕУ Црт.”, извършващо търговска дейност в Р Б чрез
„УЕУ Црт.“ – клон Б, ЕИК ********, на основание чл. 177 КТ, да заплати на
И. П. С., ЕГН **********, сумата от 4471,95 лв., представляваща сбор от
неизплатени възнаграждения за дните, през които ищцата е ползвала платен
годишен отпуск в периода от месец октомври 2020 г. до месец декември 2022
г., ведно със законната лихва от 12.10.2023 г. до окончателното изплащане на
вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над уважения размер до
пълно предявения на стойност 8010 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА „УЕУ Црт.”, извършващо търговска дейност в Р Б чрез
„УЕУ Црт.“ – клон Б, ЕИК ********, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да
заплати на И. П. С., ЕГН **********, сумата от 939,43 лв., представляваща
мораторно обезщетение, начислено върху стойността на главницата за
дължимите за съответния месец в периода от 01.10.2020 г. до 31.12.2022 г.
възнаграждения за времето, през което ищцата е ползвала платен годишен
отпуск, от падежа на съответното вземане до 10.10.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за горницата над уважения размер до пълно предявения на стойност
1520,30 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА „УЕУ Црт.”, извършващо търговска дейност в Р Б чрез
„УЕУ Црт.“ – клон Б, ЕИК ********, на основание чл. 264, ал. 1 КТ, да
заплати на И. П. С., ЕГН **********, сумата от 675,16 лв., представляваща
сбор от неизплатени трудови възнаграждения за работа през официални
празници в периода 01.09.2020 г. – 30.09.2022 г., ведно със законната лихва от
12.10.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ
иска за горницата над уважения размер до пълно предявения на стойност
1071,84 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА „УЕУ Црт.”, извършващо търговска дейност в Р Б чрез
„УЕУ Црт.“ – клон Б, ЕИК ********, на основание чл. 86, ал. 1, да заплати на
И. П. С., ЕГН **********, сумата от 190,81 лв., представляваща мораторно
обезщетение, начислено върху стойността на дължимото възнаграждение за
работа през дните на официалните празници, за периода от падежа на
съответното плащане до 10.10.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата
над уважения размер до пълно предявения на стойност 193,24 лв., като
неоснователен.
ОСЪЖДА И. П. С., ЕГН **********, да заплати „УЕУ Црт.”,
извършващо търговска дейност в Р Б чрез „УЕУ Црт.“ – клон Б, ЕИК
********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 355,22 лв.,
представляваща извършените от ответника разноски в производството.
ОСЪЖДА „УЕУ Црт.”, извършващо търговска дейност в Р Б чрез
„УЕУ Црт.“ – клон Б, ЕИК ********, да заплати на И. П. С., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 279,86 лв.,
представляваща извършените от ищцата разноски в производството.
ОСЪЖДА „УЕУ Црт.”, извършващо търговска дейност в Р Б чрез
„УЕУ Црт.“ – клон Б, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да
заплати по сметка на Софийски районен съд сума в общ размер на 3003,33
лв., представляваща сбор от следните суми – 2958,55 лв. за държавна такса и
44,78 лв. - разноски за възнаграждение за вещото лице съобразно уважената
част от искове.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
връчването на страните пред Софийски градски съд с въззивна жалба, по реда
19
на глава ХХ ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
20