РЕШЕНИЕ
№ 679
гр. гр. Хасково, 20.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Нина П. Делчева
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20245640100366 по описа за 2024 година
Предявени са от Б. Д. М. с ЕГН:**********, с постоянен и настоящ
адрес *********, съдебен адрес **************, адв. А. Д., член на САК,
личен № ******, против “КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Хасково, п.к. 6300, ул.“Лозарска“ № 12, представляван
от управителя В. М. И., със съдебен адрес ********, адв. С. М., при условията
на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1
от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 25.08.2022г. между ищцата и
ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем № 577479.
Съгласно чл.3 от договора, условията по същия били следните: размер на
отпуснатия заем: 500 лева; Размер на погасителната вноска: 65,21 лв.; Ден на
плащане: 24-то число; Вид вноска: месечна; Годишен процент на разходите на
заема: 48,525 %; Брой вноски: 9; Месечен лихвен процент: 3.330%; Дата на
първо плащане: 24/09/2022г.; Обезпечение: посочено в чл.6; Дата на последно
плащане: 24/05/2023 г.; Обща сума за плащане: 586,87 лева. Съгласно чл. 3.1
от договора, срокът на договора бил 9 месеца. Съгласно чл. 3.2 от договора,
лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора, а в чл. 3.3 от
същия били посочени взетите предвид допускания, при които ГПР бил
изчислен. Съгласно чл. 6 от договора страните се съгласили същият да бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите
условия към договора за заем и с още едно от посочените по-долу
1
обезпечения, по избор на заемателя: Ипотека върху недвижим имот, съгл. чл.
10, ал. 2, т. 3 от Общите условия; Особен залог върху движимото имущество,
съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите условия; Банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал. 2,
т. 4 от Общите условия; Ценна книга, издадена в полза на заемодателя.
Съгласно чл. 8 от договора с подписването му, заемателят декларирал, че му е
известно и се счита за уведомен, че в случай, че не предостави договореното в
чл. 6 от настоящия договор в тридневен от сключването му или представеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10. ал. 2. т. 1 и т. 4 от
Общите условия към договора за заем, той дължал на заемодателя неустойка в
размер на 466,13 лева, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в
Погасителен план към договора за заем. Видно било от представените с
исковата молба разписки за извършени плащания, че до момента ищцата
заплатила общо сумата от 858,36 лева. Тя поддържа, че така сключения
договор за паричен заем № 577479 е недействителен на основание чл.26 ал.1
предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Според нея, тя имала
качеството „потребител“, поради което бил приложим ЗПК. Счита, че
процесният договор е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради неправилно посочване в него на ГПР.
Клаузата на чл. 8 от договора във връзка с чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4, възлагала в
тежест на ищцата в тридневен срок от сключването на договора да предостави
на ответника обезпечение под формата на изброените в договора, като по
съществото си тя представлявала неотменимо изискване за получаване на
кредитно финансиране и на практика не се предоставял избор за потребителя,
както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Поставените с
посочената клауза изисквания били неосъществими за потребителя, особено
предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително
нисък размер. Така, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че
са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да се обогати. Същевременно,
кредиторът не бил включил неустойката към договорната лихва и към ГПР, с
което се целяло заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това се
потвърждавало и от факта, че кредиторът изначално разсрочвал вземането за
неустойка, очаквайки че длъжникът не може да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Така, вземането за неустойка на практика
представлявало скрито възнаграждение за кредитора и като такова следвало
да бъде включено в ГПР. Всичко това поставяло потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика той нямал
информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.
Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива
93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР,
водело до невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
2
обоснован избор дали да го сключи. Невключването на подобна клауза в ГПР
било в разрез с изискването на чл. 11, ал.1 т. 10 от ЗПК, тъй като на практика
не бил посочен верният ГПР в ДПК. Подобна неустойка можела да се
разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче
в последния или в неговите приложения да била посочена като такава, което
означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК, поради
неправилно посочване на лихвените проценти. Сочи се, че съдебната
практика приемала, че когато договор за кредит не съдържа компонентите, от
които се състои ГПР, това представлявало нарушение на изискването на
закона за правилно и пълно посочване на ГПР. Доколкото никъде в процесния
договор не било посочено кои разходи го формират, според ищцата било
налице нарушение по чл.22, вр. чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. Посочването в договора
за кредит на по-нисък от действителния ГПР пък представлявало
предоставяне на невярна информация и следвало да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г,
ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. На следващо
място, изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или
банкова гаранция в двоен размер на дължимата по договора сума съдържало
множество изначално поставени ограничения и конкретно определени
параметри, които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следвало да се предоставят, на практика правели задължението неизпълнимо.
При това положение и предвид изначалното предвиждане на неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение
/гаранция/ следвал извода, че тя водела единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излизала изцяло извън присъщите й функции. Освен това,
непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за
кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се
явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна
печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл.8 от Договора била
нищожна, поради противоречие с добрите нрави, съобразно възприетото в TP
№ 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС становище, а именно
- когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна функция, но така,
както била уговорена в случая, тя била предназначена единствено да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало
пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът
на предвидената неустойка представлявал 79,42 % от общо дължимата сума,
като изначално било предвидено, че при липса на предоставено обезпечение
3
чрез гаранция или поръчители, потребителят ще дължи главницата, договорна
лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер -
сума, почти равна на главницата по кредита. Такава уговорка противоречала
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като
нарушавала принципа на справедливост и излизала извън обезпечителните и
обезщетителните й функции. Действително, нямало пречка размерът й да
надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая нямало адекватен критерий
за преценка на това надвишаване, доколкото процесната клауза обезпечавала
изпълнението на вторично задължение. Според ищцата, основната цел на така
уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно обогатяване
на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща
на връщане сума със значителен размер. Тя нарушавала принципа на
справедливост и не държала сметка за реалните вреди от неизпълнението.
Допълнителен аргумент за нищожността на тази клауза се извеждал и от
Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят е
финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на
съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да
се направи справка в съответната база данни. Преддоговорното задължение на
кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя
целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност и допринасяло за постигането на целта на Директива
2008/48/ЕО, състояща се в осигуряване на всички потребители в Съюза на
високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и улесняване
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити, в който смисъл било и решение от 27.03.2014 г. по дело С- 565/12 на
СЕС по повод преюдициално запитване. Клаузата, която предвижда, че се
дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, била
в пряко противоречие с целта на Директивата и на практика прехвърляла
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение
след като кредитът бил отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал,
тоест - опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала, а целта
била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника - първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му - да се отпусне кредит, която
практика щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане
на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Оттук следвало че
чл.8 от Договора бил недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо
ЗЗД във вр. с чл. 8, пap. 1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 ЗПК.
Според ищцата, клаузата относно дължимостта на възнаградителна лихва по
4
процесния договор също била недействителна, тъй като така уговорен,
размерът на възнаградителна лихва противоречал на добрите нрави.
Действително към датата на уговарянето му нямало императивни разпоредби,
определящи максималния размер на възнаградителната лихва, но това не
означавало, че свободата на договаряне не била ограничена, особено
доколкото се касаело за потребителски договор, където потребителят бил по-
слабата икономически страна и се ползвал със засилена защита от ЗЗП и ЗПК.
В правната доктрина и съдебната практика се приемало, че накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД било налице, когато се
нарушавал правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване
на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и принципа на справедливостта, била да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Налице била трайно установена практика на ВКС и други
съдилища, според която съглашение за плащане на възнаградителна лихва
било действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва.
След справка в електронната страница на БНБ се установявало, че към датата
на сключване на договора - 25.08.2022 г., основният лихвен процент бил 0.00
%, от което следвало, че размерът на законната лихва бил 10.00 %, т. е. -
уговореният в договора за потребителски кредит годишен лихвен процент от
39,96% противоречал на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния
размер на законната лихва. Поради тази причина клаузата на чл. 3 /7/ от
Договора, която уреждала възнаградителната лихва по договора, накърнявала
равноправието между страните, противоречала на добрите нрави и била в
разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което се
явявала нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Освен за прогласяване
недействителността на договора с исковата молба се претендирало и връщане
на даденото по него. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връщал само
чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по
кредита. Чистата стойност на кредита в случая възлизала на 500 лв. и тъй като
ищцата заплатила към момента на предявяване на иска сума в размер на
858,36 лева, при условие, че процесният договор за потребителски кредит бил
недействителен, ищцата била надплатила 358,36 лева по него, а съгласно чл.
55, ал.1, предл. първо ЗЗД, който е получил нещо без основание, бил длъжен
да го върне. До същия резултат щяло да се стигне и ако съдът приемел, че
клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение, както и
тази, уреждаща възнаградителната лихва по договора, са нищожни.
Предвид изложеното, ищцата иска съдът да постанови решение, с което
да прогласи сключения с ответника Договор за паричен заем № 577479 от
25.08.2022г. за недействителен на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр.
чл.22 от ЗПК, както и да осъди ответника да й заплати сумата от 358,36 лева,
като недължимо платена на ответника по процесния договор за паричен заем,
5
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 15.02.2024г., до окончателното й изплащане.
Претендира направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор
на исковата молба от ответника, който оспорва изцяло предявените искове
като неоснователни. Поддържа се в отговора, че ищцата като
кредитополучател е сключила с ответното дружеството договор за паричен
заем № 577479 на 25.08.2022г. при общи условия като и че е предоставена
съответна информация в стандартния европейски формуляр. Договорената
сума от 500 лева била получена от кредитополучателя, за което подписал РКО
от 25.08.2022г. Според ответника, всички изложени от ищцата доводи,
касаещи недействителността на процесния договор били неоснователни и
необосновани, като от своя страна излага съображения за липса на нарушения
на посочените законови разпоредби от ЗПК и на правото на ЕС. Поддържа, че
твърдяното от ищцата превишаване на ГПР не представлявало основание за
недействителност на целия договор с оглед разпоредбата на чл. 19, ал.5 ЗПК.
Не била налице твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, отсъствало основание за нищожност на клаузи от процесния
договор, както и на същия в цялост. Размерът на ГПР бил изчислен според
законовите разпоредби и при съответните приложими в случая допускания.
Размерът на възнаградителната лихва бил съобразен със законовото
ограничение по чл.19 ал.4 ЗПК, същата била уговорена вследствие на
индивидуално договаряне на страните и не противоречала на закона и
общоприети етични и морални норми. При сключване на договора страните
действали в рамките на свободата на договаряне, поради което размерът на
неустойката бил съгласуван между страните, кредитополучателят бил
информиран предварително относно същия, условията и начина на
заплащането й. Същата имала обезпечителна и обезщетителна функция и
представлявала разход, който заемополучателят следвало да заплати при
неизпълнение на задължението си за представяне на надлежно обезпечение по
него. Твърди се, че клаузата на чл.8 от процесния договор е индивидуално
уговорена с кредитополучателя. Договорът отговарял на всички изисквания
на чл.10 ЗПК. Правата и интересите на кредитополучателя не били нарушени,
тъй като последният бил наясно с размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, съответно сумата за усвояване на кредита и
лихвения процент.
По подробно изложени в отговора съображения, се иска от съда да
постанови решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан, както и да бъдат присъдени в полза на ответника
направените по делото разноски. Направено е възражение за прекомерност на
претендирания от ищцата размер на адвокатското възнаграждение,
алтернативно – да й бъде присъждано такова по реда на чл. 38 ЗА.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
6
тяхната съвкупност намира за установена следната фактическа обстановка:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени
доказателства (договор за паричен заем № 577479 към искане № 577479,
стандартен европейски формуляр /СЕФ/ за предоставяне на информация за
потребителски кредити, погасителен план и искане за сключване на договор за
кредит) се установява, че между ищцата Б. Д. М. /кредитополучател/ и
ответника „Креди Йес” ООД /кредитор/, е сключен описания договор, тоест че
между страните е възникнало облигационно правоотношение. Съгласно чл.3
от договора за потребителски кредит, ищцата трябва да върне сума по кредита
от 586,87 лева на 9 месечни вноски, всяка от които в размер на 65,21 лв., с
падеж на първа погасителна вноска - 24.09.2022 г. и дата на последно плащане
– 24.05.2023 г., при сума за получаване 500 лева, ГПР – 48.525 %, месечен
лихвен процент - 3.330%. Предвидено е и обезпечение – поръчител, ипотека,
особен залог, ценна книга или банкова гаранция – по избор на
кредитополучателя. Страните се споразумяват договорът за кредит да бъде
обезпечен с поне едно от описаните обезпечения в чл.6 от същия. В чл.8 от
договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението по чл.6 за
предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок от сключването, заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 466,13 лева. Представен е и
погасителен план към договора за потребителски кредит, видно от който
общият размер на погасителната вноска с включена неустойка възлиза на 117
лв., респ. всички плащания по договора с включена неустойка възлизат на 1
053 лв. Не се спори също така, а и се установява от представените от ищцата
разписки че на няколко вноски е изплатила по процесния договор сумата общо
от 858,36 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение иск с
правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т. 9 и т.10
ЗПК, и чл.55, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на сключения между
страните договор за заем и връщане на получени без основание суми по този
недействителен договор, които се явяват процесуално допустими. Разгледани
по същество, предявените искове са изцяло основателни, като съображенията
за това са следните: Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по
процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта
действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че
националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид
7
създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална
дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко
физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На
ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи
са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как
са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен
при общи условия /при предварително определени от едната страна - кредитор
клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която
съдилищата на държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието
на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл.
24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите
за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да
8
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.8 от процесния договор за потребителски
кредит, според която се дължи неустойка при неосигуряване от страна на
кредитополучателя на обезпечение, предвидено в чл.6 от договора, се намира
в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК
директива. Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия
съдебен състав няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в
договора и размера му - 466,13 лева при главница от 500 лв., няма типичните
за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33,
ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се
дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.8 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на
кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото,
за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много
кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да
предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но
поръчителят/ите трябва да отговаря/т на множество изисквания – за
изключително висок осигурителен доход, надвишаващ размера на
минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да не са
поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този
поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател.
9
Налагането на тези специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата
гаранция въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и
да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да
потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и
на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия
навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Въпреки другите алтернативни опции за обезпечение,
предвидени в договора – ипотека и ценна книга, издадена в полза на
заемодателя, следва извода, че всъщност реална възможност на длъжника да
избегне плащането на неустойка не му е предоставена. След като това е така,
във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на
кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна
част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с
всяка погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към договора за
потребителски кредит. При тези трудно изпълними условия и предвид размера
й от 466,13 лева /при главница от 500 лева/ настоящият съдебен състав
намира, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за
обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите,
съответно на добрите нрави. Ето защо, тя е и нищожна. Фактически не се
касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за
главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена
допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба
за кредитора. Следователно в договора трябва да се посочи размера на
лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е
включена и т.нар. „неустойка“, която като неустойка е нищожна, а реално е
сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният лихвен процент няма
да е посочения в договора, а следва да е много по-голямо число, ако в него
участва и вземането от 466,13 лева, формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност
на договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на
ГПР, разписана в чл.3.5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не
включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като стремежът му е по този
начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като разписаните
предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и
лихва. Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
10
неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението,
предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. С размера на неустойката, ГПР от 48.525 % би нараснал
допълнително и то значително като за този извод не са необходими специални
знания. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти
размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за
неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на
кредитора по договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това
плащане в същото време надхвърля повече от половината от размера на
кредитната сума и при включването му в годишния процент на разходите,
размерът му значително би надхвърлил максимално регламентирания в чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Следователно, договорът за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. Приложим е в случая чл.21, ал.1 ЗПК,
който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Освен това,
отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищеца - кредитополучател. Основателни са
в тази връзка и доводите на ищцата, че процесната „неустоечна“ клауза е
неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с
нея задължение е необосновано високо - то представлява повече от 90% от
размера на предоставения кредит и като такава е нищожна, съгласно чл.146,
ал.1 ЗЗП. Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се
приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на
договора относно определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не
биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Още
повече, че съгласно задължителната практика на СЕС националните съдилища
са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те
да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден,
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит, то не е налице и втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД. Следва да се
посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването му. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по - специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в
процесния договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение за
11
непредоставяне на обезпечение е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните
по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора
да реализира допълнителен доход от потребителя. Освен това, уговорената в
договора възнаградителна лихва, според настоящия съдебен състав и
доколкото на годишна база размерът й надвишава трикратния размер на
законната лихва, също така накърнява добрите нрави. Казаното налага извод,
че и тя е нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл.26, ал.1, предл.3
ЗЗД. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе изложено по-
горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Както бе посочено по - горе, ГПР не
отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е
във фиксиран размер от 48.525 %, като липсва ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно
са включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна
фиксирана лихва, не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение
на общия ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в
това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото основание. В случая се установява несъответствие и с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в която е поставено изискването за
посочване на лихвения процент по кредита и условията за прилагането му.
Макар в договора да е посочен лихвен процент, следва да се отчете липсата на
уточнение върху каква база се начислява той: дали върху целия размер на
заетата сума или върху остатъчната главница. Това е пречка да се определи,
как се разпределя лихвата във времето и влияе ли се от намаляването на
главницата. Тъй като в договора липсва отбелязване, какъв е общият размер на
дължимата за срока на същия възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по него не може да се провери, как е приложен лихвеният процент
и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран месечен
лихвен процент. Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения на
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК, следва да се приеме договорът за
потребителски кредит за недействителен на основание на чл. 22 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е
12
връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или
други разходи.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД също се явява
основателен и следва да бъде уважен, като в тежест на ищеца е да установи, че
е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният
размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и
обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване. В
случая липсва спор, че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищцата е заплатила на ответника общо сума в размер на
858,36 лв., като това се установя и от приложените разписки за извършените
периодични плащания по процесния договор.
Предвид съображенията, изложени по- горе, плащането на тази сума е
осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 22,
вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Чистата стойност на кредита в случая възлиза на 500 лв. за главница, респ.
разликата между платената от нея сума по договора и чистата стойност на
кредита, възлизаща в случая на 358,36 се явява платена без основание,
доколкото липсва такова за получаването й от ответника, поради което този
иск също е основателен и следва да бъде уважен като такъв. Като законна
последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
16.02.2024 г. до окончателното й изплащане.
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от
заплащането на държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски
на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер на 100 лева за държавна такса, както и
сумата от 5 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист за нейното събиране.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. А.
Д., член на САК, въпреки данните за образувани в РС – Хасково 12
производства между същите страни. По отношение на размера на хонорара,
който следва да се определи в полза на адвокат А. Д., съдът намира следното:
Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския
съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от
присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи
води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
13
постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по
дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното
решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед всички
посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид липсата на
фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и
безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от
адв. А. Д., процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на
писмени молби по делото, приключване разглеждане на делото в едно съдебно
заседание, настоящия съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр.
ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. А. Д. следва да се
определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 400
лв. Към тази сума следва да се прибави и 80 лв. ДДС по аргумент от § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия
съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за
правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС
следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното
адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя
съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б. Й.; Определение №
50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят Т. В.; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. №
1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К. Н.; Определение № 64 от
1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е.
М. и доколкото в случая адв. А. Д. безспорно е регистриран по ДДС – л.14
/гръб/ от делото, то върху определения от съда размер на адвокатското
възнаграждение е добавен ДДС. В тази връзка, съдът не споделя направеното
възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от
ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се
14
определя от съда.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за паричен заем №577579,
сключен на 25.08.2022г. между Б. Д. М. с ЕГН:**********, с постоянен и
настоящ адрес *********, и “КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.Хасково, п.к. 6300, ул.“Лозарска“ № 12,
представляван от управителя В. М. И., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр чл.143
и чл.146, ал.1 ЗЗП, и поради нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1
ЗПК.
ОСЪЖДА “КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.Хасково, п.к. 6300, ул.“Лозарска“ № 12, представляван от
управителя В. М. И., да заплати на Б. Д. М. с ЕГН:**********, с постоянен и
настоящ адрес *********, на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от 358,36лв.,
представляваща недължимо платени суми по недействителен договор за
паричен заем №577579/25.08.2022г., сключен между страните, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
16.02.2024г. до окончателното изплащане
ОСЪЖДА “КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.Хасково, п.к. 6300, ул.“Лозарска“ № 12, представляван от
управителя В. М. И., да заплати по сметка на РС-Хасково държавна такса в
размер на 100лв. и държавна такса в размер на 5 лв. в случай на служебно
издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.
ОСЪЖДА “КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.Хасково, п.к. 6300, ул.“Лозарска“ № 12, представляван от
управителя В. М. И., да заплати на адв. А. Д., член на САК, личен № ******, с
адрес **************, на основание чл.38 от ЗА адвокатско
възнаграждение в размер на 480лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: Н. Д.
15