РЕШЕНИЕ
№ 373
гр. Варна, 16.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 2 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Димо Цолов
при участието на секретаря София Н. Маринова
като разгледа докладваното от Димо Цолов Административно наказателно
дело № 20213110203302 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.59 и следващите от ЗАНН и е образувано по
жалба от „.“ ЕООД, ЕИК ., срещу Наказателно постановление №03-013523 от 07.04.2021 г.,
издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда“ гр. Варна, с което за нарушение
по чл.2, ал.1 от Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за
риск „трудова злополука“, вр. чл.52, ал.1 и ал.2 от Закон за здравословни и безопасни
условия на труд (ЗЗБУТ) и Заповед №РД-01-61 от 22.10.2020 г., на въззивника е наложено
административно наказание „имуществена санкция“ в размер 300.00 лв.
Въззивникът твърди, че НП е незаконосъобразно, неправилно и издадено при
допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон и моли същото да
бъде отменено. Излага становище, че е следвало на дружеството да бъде съставен един акт
за установяване на нарушение спрямо всички работници, за които не е била сключена
застраховка, а не за всеки един от тях. Изтъква, че съответна застраховка е сключена
непосредствено след проверката. Излага и становище, че наказващият орган е допуснал
нарушение на процесуалните правила като не е приложил разпоредбата на чл.28 ЗАНН.
Претендира присъждане на възнаграждение за адвокат.
Въззиваемата страна оспорва жалбата и моли съда, да остави същата без
уважение като потвърди оспореното НП като правилно и законосъобразно издадено.
Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, прие за установено от фактическа страна следното:
На 02.03.2021 г. служители на Дирекция „Инспекция по труда“ гр. Варна, сред
които свид. Е.Н. (главен инспектор), извършили проверка на „. в обект „цех/работилница за
метални изделия”, намиращ се в гр. Варна, бул. „Цар Освободител” №187. В хода на
проверка в обекта и при насрочената документална такава, се установило, че между един от
1
установените работници в обекта – В. Л. и дружеството, на 17.02.2021 г. бил сключен
Трудов договор №1, с който В. Л. бил назначен на длъжност „общ работник, строителство
на сгради”. В договора било посочено, че икономическата дейност, в която е заето лицето, е
с код по НКПД – 93130001 като работникът е постъпил на работа на 22.02.2021 г. От
представените документи свид. Е. Н. установил, че работодателят „. не е сключил
задължителна застраховка за риск „трудова злополука“ на работника, като основната
дейност на предприятието принадлежала към икономическа дейност КИД 43
/специализирани строителни дейности/, с коефициент на трудов травматизъм 1.39, явяващ се
по-висок от средния за страната - 0.62. Такава застраховка била сключена на 02.03.2021 г.,
след проверката в обекта, и представена на свид. Е. Н.. Констатациите от проверката били
отразени в Констативен протокол №ПР 2107455 от 29.03.2021 г., в който били дадени
съответните предписания.
На същата дата – 29.03.2021 г., свид. Е. Н. съставил срещу въззивника „.”
ЕООД акт за установяване на административно нарушение за това, че в качеството на
работодател не е извършил задължително застраховане за риск „трудова злополука” за
работника В. Л.в на длъжност „общ работник, строителство на сгради”, който работи в
основната дейност на дружеството, принадлежаща към икономическа дейност
„специализирани строителни дейности” с КИД 43, с коефициент на трудов травматизъм за
2021 г. 1.39, явяващ се по-висок от средния за страната - 0,62, съгласно Заповед №РД-01-61
от 22.10.2020 г. за определяне на коефициент за трудов травматизъм по икономически
дейности за прилагане през 2021 г. от МТСП. Било прието, че нарушението е извършено на
22.02.2021 г. в гр. Варна, където било седалището на дружество и квалифицирано като
такова по чл.2, ал.1 от Наредбата за задължително застраховане на работниците и
служителите за риска "трудова злополука" във връзка с чл.52, ал.1 и ал.2 ЗЗБУТ и Заповед
№РД-01-61 от 22.10.2020 г. за определяне на коефициент за трудов травматизъм по
икономически дейности за прилагане през 2021 г. от МТСП. При предявяване на акта, като и
в срока по чл.44, ал.1 ЗАНН не били депозирани възражения.
Въз основа на съставения АУАН, на 07.04.2021 г. наказващият орган издал
процесното НП, с което възприел и възпроизвел направените в АУАН фактически
констатации и наложил на въззивника предвиденото в чл.415в, ал.1 КТ наказание
„имуществена санкция“ в размер към максималния предвиден – 300.00 лв.
Визираната фактическа обстановка съдът счита за установена по категоричен
начин както от кредитираните като безпристрастно дадени в резултат на непосредствени
възприятия показания на свид. Е. Н., така и от изцяло съответстващите им документи – НП
№03-013523 от 07.04.2021 г., АУАН №03- 013523 от 29.03.2021 г., разписка за получаване
на НП, Протокол ПР2107455 от 29.03.2021 г., Трудов договор №1 от 17.02.2021 г., Полица
№0111210340000715 за групова застраховка задължителна трудова злополука, отчет за
явяването и неявяването на работа за м. февруари 2021 г., Идентификационна карта на „.“
ЕООД, призовка на основание чл.45, ал.1 АПК, Заповед №В-071 от 12.10.2010 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Относно допустимостта на жалбата:
Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок и е приета
от съда за разглеждане.
Относно компетентният орган:
Наказателното постановление е издадено от компетентен орган – Директор на
Дирекция „Инспекция по труда“ гр. Варна.
Относно процесуалната законосъобразност на оспорения административен
акт:
2
Процесното НП е издадено в шестмесечния преклузивен срок съобразено е с
нормата на чл.57 ЗАНН, съдържа пълно описание на нарушението, датата, мястото и
обстоятелствата при неговото извършване, както и доказателствата, които го потвърждават.
Вмененото във вина нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща да се разбере,
какво е обвинението и срещу какво да се организира защита. Посочени са нарушените
материално-правни норми, като наказанието за нарушението е индивидуализирано. Поради
това съдът намира, че в хода на производството не са били допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили правото на защита на
въззивника, което той е реализирал в цялост с депозиране на процесната жалба.
Относно материално-правната законосъобразност на обжалвания
административен акт:
Разпоредбата на чл.2 ал.1 от Наредба за задължително застраховане на
работниците и служителите за риска "трудова злополука" сочи, че на задължително
застраховане подлежат работниците и служителите, които извършват работа в основната и
спомагателната дейност на предприятия, принадлежащи към икономическа дейност с трудов
травматизъм, равен или по-висок от средния за страната. Нормата на чл.52, ал.1 и ал.2
ЗЗБУТ предвижда, че работещите, които извършват работа, при която съществува опасност
за живота и здравето им, се застраховат задължително за риска "трудова злополука" за
сметка на работодателя при условия и по ред, определени с акт на Министерския съвет, като
при определяне на условията и реда се отчитат осъществяваната икономическа дейност на
предприятието и средното за страната ниво на коефициентите за честота и тежест на
трудовите злополуки. Приобщените документи установяват, че част от основната дейност на
„ДМ Тех 20” ЕООД е специализирана строителна дейност. Видно от Заповед РД-01-61 от
22.10.2020 г. за определяне на коефициент за трудов травматизъм по икономически
дейности за прилагане през 2021 г. от МТСП, която е общодостъпна, е че през 2021 г. е
определен среден коефициент за трудов травматизъм за страната от 0.62, а този, предвиден
за икономическа дейност „сухопътен транспорт“, е 1.39. От анализа на тези норми може да
се направи извод, че след като „ДМ Тех 20” ЕООД извършва дейност, при която се
превишава средния предвиден за страната коефициент за трудов травматизъм, то
работодателят е следвало да застрахова служителите и работниците си, в това число и
Вилен Леваков, за риска „трудова злополука”, а това задължение очевидно не е било
изпълнено към 22.02.2021 г. Дължимата застраховка е била сключена в последствие, като е
била с начало от 00.00 ч. на 03.03.2021 г. Тя обаче е следвало да бъде сключена при
допускането на работника на работа, т. е. към 22.02.2021 г., която дата е вписана в
приобщения трудов договор. Поради това съдът намира, че правилно наказващият орган е
преценил, че към тази дата за лицето е следвало да има сключена задължителна застраховка
за трудова злополука и това е датата на нарушението. С оглед изтъкнатото, съдът намира, че
описаното в НП нарушение, е извършено.
Приобщените доказателства удостоверяват, че лицата, за които работодателят
не е извършил задължително застраховане за риск „трудова злополука” са общо три. Съдът
не споделя застъпеното от въззивника становище, за неправомерно установяване не на едно,
а на три отделни нарушения, състоящи се в липса на сключена задължителна застраховка за
всеки отделен работник, доколкото съобразно чл.4, ал.1 от Наредба за задължително
застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“ регламентира,
подлежащите на застраховане лица да се определят персонално с изрична заповед на
работодателя, а също така, договора за застраховане, включително приложения по делото, се
сключва за изрично посочен брой индивидуално визирани работници или служители по
приложение, съставляващо неразделна част от съответния договор. В този смисъл, липсата
на договор за всеки конкретен работник, представлява отделно неизпълнение спрямо
съответното лице на задължението за сключване на задължителната застраховка.
3
Също така, съдът намира, че правилно наказващият орган е счел нарушението
за немаловажен случай, доколкото същото е формално и не разкрива по-ниска степен на
обществена опасност в сравнение с другите случаи от същия вид, още повече, че
законодателят, инкриминирайки този вид нарушения, е целял в най-пълна степен за защити
правата на работещите в случаите на настъпване на трудови злополуки.
От друга страна е отчетено, че нарушението е отстранено след установяването
му, преценена е и липсата на доказателства да са произтекли вредни последици и правилно е
приложена санкционната норма на чл.415в, ал.1 КТ. Неправилно обаче е определен размера
на наложеното административно наказание „имуществена санкция“ към предвидения
максимум – 300.00 лв. При липсата на данни за предходно извършени други нарушения от
същия вид, адекватно на тежестта на конкретното нарушение се явява наказание в
минималния предвиден в размер 100.00 лв и в този смисъл съдът намира, че оспореното НП
следва да бъде изменено, съобразно формулираното искане.
При този изход на спора, на основание 143, ал.3 АПК, въззиваемата страна
има право да й бъдат присъдени разноски за възнаграждение за юрисконсулт. Като съобрази,
че делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност и е приключено в рамките
на две съдебни заседания, съдът намира за съответстващо възнаграждение в установения
минимален размер 80.00 лв, съгласно чл.144 АПК, вр. чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП, вр.
чл.27е от Наредба за заплащането на правната помощ.
Същевременно, при изменение на процесното НП само в частта относно
размера на наложеното наказание и потвърждаване в останалата част, съдът намира
отправеното от въззивника искане за присъждане на разноски за възнаграждение на адвокат,
за неоснователно. Основанията за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН са
визирани в чл.143 АПК и там неслучайно не е включена хипотезата на изменение на
административния акт чрез намаляване на наложено административно наказание.
Действително, чл.144 АПК регламентира приложение на ГПК за неуредените в АПК
въпроси, но това субсидарно приложение на ГПК в административното производство е
редно да се отнася за онези хипотези, които са идентични и съответстващи по своята
същност с уредените в ГПК, но нямат изрична регламентация по АПК, а не и за хипотеза,
чиято съотносимост е само частична и се извлича единствено чрез аргументи за приложение
по аналогия. Включените в чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК основания за присъждане на разноски
съразмерно на уважената или отхвърлената част от предявен иск, определено не са
идентични или съотносими спрямо същността на въззивното административно-наказателно
производство по ЗАНН и в частност – на същността на отправяните от страните правни
претенции по този вид дела, чийто основен предмет е наличието или липсата на
осъществено административно нарушение и законосъобразността на санкционирането на
конкретно лице за съответното нарушение, докато размера на наказанието не е основен
елемент на защитаваните права, а по ГПК всяка основна претенция има съответен паричен
еквивалент и затова, разноските се присъждат спрямо степента на защита на конкретните
парично оценими права.
С оглед изтъкнатия основен предмет в производствата по ЗАНН, да се счита
намаления размер на наложената санкция за основен критерий за съразмерност на
обезщетението за направените разноски, е несъстоятелно и несъответстващо на същността,
принципа и целите на обезвредата за сторени разноски в съдебното производство. Това е
така, защото разходите в тези производства страната прави, преди всичко за да се установи,
извършено ли е изобщо твърдяното нарушение, правилно ли е квалифицирано същото,
правилно ли е ангажирана отговорността на лицето, сочено като извършител и приложена
ли е за нарушението съответстващата му санкционна норма. И едва, ако всички тези
обстоятелства са законосъобразно констатирани, се преценява справедливостта на размера
на наложената санкция. Да се счита този най-малко съществен елемент от предмета на
4
спорното производство като основен и единствен критерий за съразмерност на паричния
еквивалент на вложените от страната средства за компетентна и професионална защита на
нейните интереси, е определено неоснователно и несъответстващо на действителната
същност и правна сложност на осъществената защита.
По различен начин следва да се преценява искането за разноски само в
случаите, когато изменението на размера на наложено наказания е основна и единствена
претенция на страната. Доколкото само в тази хипотеза, окончателният съдебен акт би
могъл да бъде изцяло в полза на основната и единствена материално измерима претенция на
страната, това би дало основание, включително чрез приложение по аналогия на
разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК, за присъждане на разноски в тежест на наказващия орган.
При така изтъкнатите съображения, настоящият съдебен състав намира, че
съобразно чл.143 АПК, при изменение на оспорен административен акт в частта относно
размера на наложено наказание, постановено по предявено искане за цялостна отмяна на
съответното НП, основание за присъждане на разноски за оспорилата акта страна, не e
налице, както и че субсидарно приложение на разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК в такава
хипотеза не следва да се допуска.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯВА Наказателно постановление №03-013523 от 07.04.2021 г.,
издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда“ гр. Варна, за нарушение по по
чл.2, ал.1 от Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риск
„трудова злополука“, вр. чл.52, ал.1 и ал.2 от Закон за здравословни и безопасни условия на
труд и Заповед №РД-01-61 от 22.10.2020 г., като НАМАЛЯВА размера на наложеното на
„. ЕИК ., административно наказание “имуществена санкция“ от 300.00 лв до 100.00 лв (сто
лева, 00 ст.) и ПОТВЪРЖДАВА наказателното постановление в останалата част, на
основание чл.63, ал.1, изр.1, пр.2 и пр.3 ЗАНН.
ОСЪЖДА „Д. гр. Варна, ЕИК ., ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Дирекция
„Инспекция по труда“ гр. Варна сумата 80.00 лв (осемдесет лева, 00 ст.), представляваща
възнаграждение за юрисконсулт, на основание чл.143, ал.3 АПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ претенцията за присъждане на разноски в полза
на „ДМ Тех 20“ ЕООД гр. Варна, ЕИК *********.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Административен съд гр. Варна в
14-дневен срок от съобщаването до страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5