Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 03.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесети юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 1043 по
описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 364128 от 19.03.2018 г., постановено по
гр.д. № 8680/2017 г. на СРС, III ГО, 151
състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу В.Д.П. и Е.И.П.
искове, че всеки от двамата дължи на „Т.С.“ ЕАД по 1738, 14 лв. – главница за
потребена топлинна енергия и такса дялово разпределение за периода 01.05.2014
г. – 30.04.2016 г. за топлоснабден имот: гр. София, ж.к. „**********аб. №******,
ведно със законната лихва от 31.10.2016 г. до изплащане на вземането, и по 115
лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 05.10.2016 г. Исковете са
отхвърлени до пълните им предявени размери. Ответниците са осъдени да заплатят
на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1025, 74 лв. разноски за
заповедното и исковото производство. Решението е
постановено при участие на третото лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.“
ЕООД.
Срещу така постановеното решение в частта, с която са
уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответниците В.Д.П. и
Е.И.П.. Считат, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е
постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Навеждат
оплакване, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че не се спори
относно качеството им на потребители на топлинна енергия, като оспорват между
тях и ищеца валидно да е възникнало облигационно правоотношение с предмет –
доставка на топлинна енергия за битово нужди. Излагат съображения, че липсват достатъчно убедителни писмени
доказателства, които да обосноват извод за дължимост на претендираните суми –
не се доказва узаконяване и пускане в експлоатация на абонатната станция;
наличието на договорно правоотношение; провеждането на Общо събрание на СЕС,
избор на фирма за дялово разпределение, с която да се сключи договор; наличието
на нотариално заверен протокол от това Общо събрание; количеството доставена топлинна
енергия; изправност на уредите, които измерват доставената топлинна енергия;
отчитане на индивидуалните разпределители или създаване на пречки от абоната,
които възпрепятстват това отчитане, като основание за служебно начисляване на
задълженият. Твърди се, че със суми за връщане са прихванати стари задължения
извън процесния период, с което жалбоподателите не са се съгласявали;
подпомагащата страна не е представила отчетни документи, поради което
съдебно-техническата не следва да се обсъжда, а съдебно-счетоводната експертиза
се основава на неподписани от жалбоподателите фактури, издадени от ищеца,
поради което не се доказва размерът на задълженията. Жалбоподателите считат, че заключението на СТЕ е било неправило
кредитирано, доколкото от него се установява, че липсват доказателства за
въвеждане в експлоатация на абонатната станция, от които да се направи извод
дали същата е отговаряла на техническите изисквания, като не е изяснен и
въпросът дали технологичните разходи за абонатната станция са били приспаднати.
Навежда се оплакване, че липсата на доказателства относно качеството на
доставяната топлинна енергия обуславя извод за липса на предмет на сделката.
Жалбоподателите се позовават на неравноправност на клаузата за рекламация в
Общите условия.
Молят въззивния съд да отмени
решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. Претендират
направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата – „Т.С.“
ЕАД в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба. С молби
от 30.09.2019 г. и 17.07.2020 г. претендира юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Т.С.“ ЕООД не е взело становище по жалбата.
Решението в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран
с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422,
ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
С исковата молба ищецът твърди,
че ответниците са клиенти на топлинна енергия за битови нужди в качеството им
на собственици на топлоснабден имот с адрес: гр. София, ж.к. „**********като му
дължат разделно – всеки от тях по 1/2 от сумата от общо 3 718, 81 лв., от
която: сумата от 3 476, 33 лв. главница за периода м.05.2014 г. – м.04.2016
г. и сумата от 242, 48 лв. мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. –
05.10.2016 г. Във връзка с подадено на 31.10.2016
г. заявление по ч. гр. д. № 61918/2016 г. по описа на СРС, 151 състав е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответниците са депозирали възражения. Ищецът претендира установяване на
вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените
по делото разноски.
В срока
по чл.131 ГПК ответниците са депозирали писмен отговор, с който оспорва
предявените искове. Навеждат оплакване, че по делото не са представени
доказателства за тях да е подавана молба за откриване, промяна или закриване на
партида след придобиване правото на собственост на процесния имот. Оспорват
през исковия период да са били в облигационно правоотношение с ищеца. Излагат
доводи за недължимост на процесните суми.
На 31.10.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е
депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу В.Д.П. и Е.И.П. за сумата от 3 476, 33 лв. – главница, както и 242,
48 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 05.10.2016 г. В т.12 от
заявлението е пояснено, че дължимите суми са, както следва: за потребена
топлинна енергия – 3 413, 90 лв.
главница и 231, 74 лв. лихва и за дялово разпределение – 62, 43 лв. главница и
10, 74 лв. лихва.
С разпореждане от 08.11.2016 г.
по ч. гр. д. № 61918/2016 на СРС, 151 състав, съдът е постановил исканата
заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и разноски в заповедното
производство в размер на 434, 54 лв.
В срока по чл.414 ГПК са
постъпили възражения от страна на длъжниците срещу заповедта за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК
ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.
Между страните е отделено като
безспорно обстоятелството, че ответниците са придобили процесния имот в режим
на СИО преди исковия период, доколкото в проведеното на 08.11.2017 г. открито
съдебно заседание пред СРС ответникът В.Д.П., действащ лично и в качеството на
пълномощник на ответницата Е.И.П. – негова съпруга, е заявил, че не оспорва да
са собственици на имота, придобит преди около 30 години в режим на СИО, преди
01.05.2014 г.
На 29.10.2001 г. е сключен договор № 1371
между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр. София, кв. „**********по
силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите
уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да
изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни
сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на
информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор №
У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.с.“ ЕООД –
изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е
възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
Представени са удостоверение за
качество № 2837/05.07.2004 г. за абонатната станция; протокол за проведена
72-часова проба при експлоатационни условия, съставен от комисия, назначена със
заповед № 135/13.05.2004 г. на директора на ТР „Люлин“, в който се съдържа
констатация, че абонатната станция е годна за въвеждане в експлоатация, както и
констативен акт за установяване годността за приемане на строежа: индиректна
абонатна станция, находяща се в ж.к. „**********
От
заключението на СТЕ, изготвена от вещото лице инж. Б.В.-Т., се установява, че
топлинната енергия, постъпила в абонатната станция, се измерва от общ топломер,
монтиран в абонатната станция, който се отчита
в началото на всеки месец по електронен път чрез преносим „терминал“, с
който се снема показанието на топлинна енергия в 0:00 часа на първо число от
месеца. От отчетеното количество топлинна енергия се приспадат технологичните
разходи, които са за сметка на топлопреносното предприятие, което в случая е
направено. Констатира се, че в процесния период фирмата за дялово разпределение
– „Т.с.“ ЕООД е извършвала разпределението на топлинна енергия в блока. За
процесния период м.05.2014 г. – м.04.2016 г. е начислявана топлинна енергия за
отопление на имота, БГВ и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация.
Констатира се, че стойността на реално потребената топлинна енергия за исковия
период м.05.2014 г. – м.04.2016 г. възлиза на сумата от 3 413, 85 лв., от
която: сумата от 359, 72 лв. за топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, сумата от 1 719, 52 лв. за отопление на имота и сумата от
1 334, 61 лв. за БГВ. Констатира се, че общият топломер е преминавал
метрологични проверки на всеки две години.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице Г.М.,
се установява, че не са извършвани плащания на процесните задължения, както и
че суми за връщане от изравнителни сметки не са отнасяни от страна на ищеца за
погасяване на задължения извън исковия период.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирани страни, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи
със сила на пресъдено нещо спрямо ответниците съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Нормата
на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора.
Между страните е отделено като
безспорно обстоятелството, че ответниците са придобили правото на собственост
на процесния имот преди исковия период, с оглед изричното изявление в посочения
смисъл на ответника В.Д.П., действащ лично и в качеството на пълномощник на
ответницата Е.И.П. – негова съпруга, в проведеното на 08.11.2017 г. открито
съдебно заседание пред СРС. От качеството на ответниците на собственици на
процесния имот през исковия период произтича и качеството им на клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, поради което доводите на жалбоподателите в обратен
смисъл се явяват неоснователни.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ
регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на
потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че
тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието
на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение №
ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от
10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата
на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите /клиентите/, които не
са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения.
Договорното правоотношение по
продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно
предприятие и потребителя /клиента/, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е
необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно
приемането на Общите условия, в какъвто смисъл са й разясненията, дадени в
решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено
по реда на чл.290 ГПК.
По изложените съображения, съдът
намира, че ищецът е изпълнил разпределената му с доклада по делото
доказателствена тежест да установи наличието на облигационна връзка с ответниците,
възникнала по договор за продажба на топлинна енергия, поради което оплакванията
на жалбоподателите в обратния смисъл са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год. (отм.,
ДВ бр. 25 от 20.03.2020 г.), приложима по отношение на исковия период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е
регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и
потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на
принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия,
като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на
отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената
си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на
съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз основа на приложените по
делото и допълнително изискани документи,
въз основа на които вещото лице е дало заключение относно реално
потребената от ответницата топлинна енергия през процесния период, в
съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Констатира се от заключението на
СТЕ, че стойността на реално потребената топлинна енергия за исковия период
м.05.2014 г. – м.04.2016 г. възлиза на сумата от 3 413, 85 лв., от която:
сумата от 359, 72 лв. за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
сумата от 1 719, 52 лв. за отопление на имота и сумата от 1 334, 61 лв. за БГВ.
От страна на жалбоподателите не
са релевирани доводи относно вземането на ищеца за цената на услугата дялово
разпределение в размер на 62, 43 лв., поради което въпросите за основанието и
размера му са извън предмета на въззивна проверка, съгласно чл.269 ГПК.
По изложените съображения общият
размер на дължимата от ответниците главница възлиза на сумата от 3 476, 28
лв., в какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния съд. От страна на жалбоподателите
не са наведени доводи относно разпределението на задължението помежду им, а
именно – при равни квоти.
Относно възраженията за липса на
доказателства за въвеждане в експлоатация на абонатната станция в сградата
съдът намира, че предмет на установяване в настоящото производство е цената на
доставената топлинна енергия, извършването на която доставка се установява от
експертното заключение по СТЕ. Пускането на абонатната станция в експлоатация и
наличието на разрешение за това не влияе на дължимостта на процесните суми. За
пълнота следва да се посочи, че в случая по делото са представени удостоверение
за качество № 2837/05.07.2004 г. за абонатната станция, протокол за проведена
72-часова проба при експлоатационни условия, съставен от комисия, назначена със
заповед № 135/13.05.2004 г. на директора на ТР „Люлин“, в който се съдържа
констатация, че абонатната станция е годна за въвеждане в експлоатация, както и
констативен акт за установяване годността за приемане на строежа: индиректна
абонатна станция, находяща се в ж.к. „*********, поради което възражението на
жалбоподателите се явява неоснователно.
Настоящият
съдебен състав намира за неоснователно и възражението на жалбоподателите —
ответници за нищожност на клаузата за рекламация от Общите условия на основание
чл.35 ЗЗПТП /отм./ и действащия ЗПП. Визираната клауза нито ограничава
възможността на потребителя да възрази срещу получените сметки, нито изключва
и/или ограничала правото на същия за съдебна защита по отношение на претендираните
от топлопреносното предприятие вземания.
Възражението,
че протоколът от проведеното общо събрание на етажната собственост не е
нотариално заверен, е направено едва във въззивната жалба, поради което е
несвоевременно заявено и на основание чл.266, ал.1 ГПК е извън предмета на
въззивна проверка. Само за пълнота, същото е и неоснователно. Изискване за
нотариална заверка на протокола не се съдържа нито в ЗЕ, нито в Наредба №
16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването, нито в представените по делото общи
условия на ищцовото дружество. Единствено в чл.54, ал.2, т.3 от Наредбата за
топлоснабдяването /отм., ДВ бр. 34 от 19.04.2005 г./ като приложение към
договора между топлопреносното предприятие или търговеца по чл.49 и
потребителите в сграда - етажна собственост, за извършване на дялово
разпределение на потребеното количество топлинна енергия, е посочен нотариално
заверен протокол от общото събрание на етажната собственост за избор на
търговец. Посочената наредба е изгубила действието си и не намира приложение в
случая.
От
страна на жалбоподателите не са наведени възражения относно основанието и
размера на вземането за мораторна лихва, поради което този въпрос е извън
предмета на въззивна проверка, очертан с въззивната жалба.
С оглед
изложените съображения, решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед
изхода на спора, на жалбоподателите не се дължат разноски.
Предвид
обстоятелството, че ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД не е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба, не е представляван в проведеното открито съдебно
заседание от юрисконсулт, следва да се приеме, че не е налице процесуално
представителство на страната във въззивната инстанция, поради което не следва
да му се присъждат разноски по реда на чл.78, ал.3, вр. с ал.8 ГПК.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 364128 от 19.03.2018 г., постановено по
гр.д. № 8680/2017 г. на СРС, III ГО, 151
състав, в ЧАСТТА, с която е признато
за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ********* срещу В.Д.П., ЕГН ********** и Е.И.П.,
ЕГН ********** искове, че: В.Д.П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, *********, на
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ и
чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 1738, 14 лв. – главница за потребена топлинна
енергия и такса дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г.
за топлоснабден имот: гр. София, ж.к. „**********аб. № 268609, ведно със
законната лихва от 31.10.2016 г. до изплащане на вземането, и сумата от 115 лв.
– мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 05.10.2016 г., както и че Е.И.П.,
ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, *********, на
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ и
чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 1738, 14 лв. – главница за потребена топлинна
енергия и такса дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г.
за топлоснабден имот: гр. София, ж.к. „**********аб. № 268609, ведно със
законната лихва от 31.10.2016 г. до изплащане на вземането, и сумата от 115 лв.
– мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 05.10.2016 г.
Решението
в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице -
помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК*********, с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.