РЕШЕНИЕ
№ 18859
гр. София, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. Т.ОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. Т.ОВА Гражданско дело №
20251110130098 по описа за 2025 година
Предявен е осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД от Т. Х. М. срещу
„И.А.М.“ АД за заплащане на сумата 377,15 лв. (след допуснато изменение на
иска по реда на чл. 214 от ГПК), платена при липса на основание нищожен
Договор за потребителски кредит №*********/02.03.2020 г., ведно със законна
лихва от датата на подаване на искова молба до окончателното й изплащане. В
искова молба са изложени твърдения, че между ищеца и „И.А.М.“ АД е сключен
договора за паричен заем. В изпълнение на чл. 4 от договора на същата дата е
сключен договор за предоставяне на гаранция/поръчителство между ищеца и
„Ф.Б.“ ЕООД. Според договора се предоставят заемни средства 3000 лева, без
посочен месечен лихвен процент. Уговорено е възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция – 2118 лв., а според чл. 3 от този договор заемодателят
е овластен да получи. Пояснява, че с решение по гр. дело №57643/2024 г. по
описа на СРС е прогласен за нищожен договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство между ищеца и „Ф.Б.“ ЕООД. Ищецът твърди, че
договорът за паричен заем е нищожен като сключен в противоречие със закона, а
именно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и дължи само чистата стойност на кредита,
съгласно чл. 23 от ЗПК. При това останалите суми платени по заема се явяват
недължими.
Ответното „И.А.М.“ АД не спори по сключването на договора за заем,
който настоява, че е действителен и сключен в съответствие с изискванията на
ЗПК, за което излага подробни съображения, в т.ч. ГПР е изчислен към момента
на сключване на договора,a така оспорения лихвен процент е в съответствие с
чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Счита, че с оглед на съдържанието на отделните уговорки
договорът за предоставяне на гаранция /поръчителство/ е второ, акцесорно,
облигационно правоотношение и възнаграждението по него не би могло да се
включи в ГПР по договора за заем, а изпълнението по двата договора не е
обвързано. На потребителя е предоставена предварително информация със СЕФ
и в този смисъл е индивидуално уговорено обезпечението, а след решение по гр.
1
дело №57643/2024 г., СРС, сумата за възнаграждение на гаранта му е
възстановена. Навежда възражение за изтекла погасителна давност.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Не се спори, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит №*********/02.03.2020 г., както и че в изпълнение на чл. 4 от договора
ищецът е сключил с „Ф.Б.“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство
№*********/02.03.2020 г. срещу възнаграждение от 2118 лв. С Решение №
4011/10.03.2025 г. по гр. дело №57643/2024 г., СРС, влязло в сила на 03.04.2025
г., договорът за предоставяне на поръчителство (гаранция)
№*********/02.03.2020 г. е обявен за нищожен. Решението е постановено при
участието на ответника като трето лице-помагач на страната ищеца М.. Съдът е
приел в мотивите, че договора за потребителски кредит е нищожен, на осн. чл.
11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Решението в тази част има установително действие по
отношение на ответника, на осн. чл.223, ал. 2 от ГПК.
От съдебна счетоводна експертиза, неоспорена от страните и преценена
по реда на чл. 202 от ГПК, се изяснява, че ищецът е заплатил на ответника
сумата общо 3377,15 лв., от които 3000 лв. за главница и 377,15 лв. за
възнаградителна/редовна/ лихва. Обявеният в договора за кредит годишен
процент на разходите се формира само от стойността на възнаградителната
лихва. Ако се приеме, че разходите по кредита се формира и от стойността на
възнаграждението на „Ф.Б.“ ЕООД, то ГПР възлиза на 164,99 %.
Съдът, като взе предвид изложеното и при условията на чл.22, вр. чл.11,
ал.1, т. 10 от ЗПК, намира, че договорът за заем не обвързва страните и даденото
по него подлежи на реституция. Потребителят дължи само чистата стойност на
кредита - усвоените заемни средства, на осн. чл. 23 от ЗПК. Платеното за лихви
и други разходи по кредита заемодателят трябва да върне на заемателя, а в
случая платеното за възнаградителна лихва – сумата 377,15 лв.
Изложеното дава основание на съда да приеме, че за ищеца е възникнало
спорното материално право по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД.
Ответното дружество навежда възражение за изтекла погасителна
давност. За предявеното парично вземане за неоснователно обогатяване е
приложима общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД. В
случаите на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД погасителната
давност започва да тече от деня на получаването на престацията, когато
вземането става изискуемо, съгласно т. 7 от Постановление № 1/ 28.05.1979 г.,
Пленум на ВС. С предявяване на иск, на основание чл. 116, б. „б” от ЗЗД, спират
да текат давностните срокове, като по делото това е сторено на 27.05.2025 г.
Решението по въпроса за погасителна давност при кондикционно вземане на
потребител изисква спазване на принципите на равностойност и ефективност
(вж.решение по дело C‑484/21, C‑810/21—C‑813/21 – СЕС). Не може да се
предполага, че потребителят може разумно да знае за факта, че клаузата в
неговия договор има обхват, равностоен на клаузата от договора с общи условия,
нито да се очаква, потребителят да предприема действия по извършване на
правни проучвания. Ето защо началният момент на течение на погасителната
давност е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание (т.7
от ППВС № 1/79г.), при условие, че към този момент потребителят е знаел или
разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която
произтича реституционната претенция, а при липса на посоченото условие –
моментът на осъществяването му. Преценката дали и кога потребителят е узнал
или разумно е можел да узнае за неравноправния характер на клаузата е
2
конкретна и се извършва въз основа на установените по делото обстоятелства,
като потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи
неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка. Решение
№ 4011/10.03.2025 г. по гр. дело №57643/2024 г., СРС, е влязло в сила на
03.04.2025 г. В този съдебен акт съдът е обявил в мотивите, че договорът за
потребителски кредит е нищожен. Към датата, на която е влязъл в сила
съдебният акт потребителят със сигурност е узнал за порока на договора и може
надлежно да се позове на правата, произтичащи от ЗПК, респ. от Директива
93/13. Предвид това съдът намира, че релевантния начален момент за начало на
давностния срок в случая е датата на влизане в сила на Решение №
4011/10.03.2025 г. по гр. дело №57643/2024 г., СРС, доколкото по-рано съдът не
установява знание у ищеца. При тези данни съдът намира, че към момента на
предявяване на иска – 27.05.2025 г., не е погасено по давност претендираното
вземане за връщане на надплатените суми по нищожния договор за
потребителски кредит. Предявеният осъдителен се явява основателен, а като
правна последица ищецът има право и на поисканата законна мораторна лихва
от датата на подаване на искова молба при условията на чл. 214 от ГПК. Съдът
отчита, че едва с увеличението на иска става, размерът му е предмет на спора и
от момента на молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е налице искане за присъждане на
законната лихва върху увеличената част – решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д.
№ 2022/2020 г. по описа на ВКС, I т. о. Поради това законната лихва върху
първоначално предявения размер от 01,00 лв. следва да бъде присъдена от
27.05.2025 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното
плащане, а върху разликата над 1лв. до пълния размер от 377,15 лв. (или за
сумата 376,15лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 от ГПК – 06.10.2025 г. до
й окончателното плащане.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
трябва да заплати на ищеца сторените деловодни разноски общо сумата 400,00
лв. за платени държавна такса и възнаграждение на вещо лице.
По реда на чл. 38, ал.2, вр. ал.1, т. 2 от ЗА е заявена разноска за
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в полза на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“. Ответникът навежда възражение, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност. Съдът определя възнаграждението, на
осн. чл. 38, ал. 2 от ЗА. При упражняване на това правомощие служебно
констатира, че в производството по гр. дело №57643/2024 г., СРС, по което е
постановено Решение №7184/19.04.2024 г. за недействителност на договора за
предоставяне на поръчителство, който правнорелевантен факт е част от предмета
на доказване по настоящото дело, ищецът е представил договор за правна защита
и съдействие с идентично съдържание на този, който представен по настоящото
дело. Ищецът, при условията на правна защита по чл. 38 от ЗА, предоставена от
адв. М., е образувал двете дела, но възнаграждението се претендира по един и
същ договор за правна защита и съдействие, като видно от предметното му
съдържания обхваща предмета на двете гр. дела. Предвид това следва да се
определи едно общо възнаграждение на адвоката за двете производства като се
отчете, че правната помощ не е по самостоятелно възникнали облигационни
правоотношения по сключени с ответника договори за потребителски кредит;
съображенията на ищеца в подкрепа иска за нищожност на договора за
предоставяне на поръчителство и осъдителният иск са идентични.
Възнаграждението се следва за сумата общо 480лв., което е присъдено по гр.
дело №57643/2024 г., СРС. Ето защо и при липсата на фактическата и правна
сложност на спора, без явяване в съдебно заседание, възнаграждение за
настоящото исково производство не се дължи.
Мотивиран от изложеното, съдът
3
РЕШИ:
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК:*********, да заплати на Т. Х. М., с
ЕГН:**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗПК,
сумата 377,15 лева, представляваща възнаградителна лихва по Договор за
потребителски кредит №*********/02.03.2020 г. – платена при начална липса на
основание, ведно със законна лихва върху сумата 1,00 лв., представляваща
първоначално предявения размер на иска, считано от 27.05.2025 г. до
окончателното й плащане, а върху разликата над 1,00 лв. до пълния размер от
377,15 лв. или върху сумата 376,15 лв., считано от датата на подаване на молбата
по чл. 214, ал. 1 от ГПК – 06.10.2025 г., до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК:*********, да заплати на Т. Х. М., с
ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 400,00 лева –
съдебни разноски.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени от „И.А.М.“ АД по банкова
сметка №IBAN:*********; BIC:**********, с титуляр адв. Д. М..
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4