Р Е Ш Е Н И Е №
1395
гр. Сливен,
02.12.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД, гражданско отделение, ХI-ти граждански състав, в открито съдебно заседание на осми
ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ИВА КОДЖАБАШЕВА
при секретаря АНДРЕАНА
СТАНЧЕВА, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 3479 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от
„Аглика“ АД срещу „Електроразпределение - Север“ АД, с която са предявени
обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане
на ответника да върне на ищеца сумата от общо 6379,71 лева по 4 бр. фактури,
получена от ответника без основание в периода от месец януари до месец май
Ищецът твърди, че е собственик и потребител на ел.
енергия на обект, находящ се на административен адрес гр. Велико Търново, ул.
„Никола Габровски“ № 73А и представляващ УПИ-VII, в стр. кв. 12 по ПУП на гр.
Велико Търново, с идентификатор № 10447.2501.116 по КККР на гр. Велико Търново.
Твърди се, че през исковия период ищецът се намирал в договорни отношения с
ответника, който доставял на ищеца ел. енергия и мрежови услуги в посочения
обект. За консумираната енергия по кл. № ********** били издавани ежемесечни фактури,
които ищецът редовно заплащал. Твърди се, че по фактури от м.
С оглед изложеното се иска от съда да осъди ответника
да възстанови на ищеца сумата от общо 6379,71
лева, получени без основание, ведно със законна лихва, считано от датата на
постъпване на исковата молба до окончателното плащане, както следва: по фактура
№ **********/09.01.2015 год. - 2132,28
лв.; по фактура № **********/06.02.2015 год. - 1831,45 лв.; по фактура № **********/09.03.2015 год. - 1340,01 лв. и по фактура №
**********/08.05.2015 год. - 1075,97 лв.
Ответникът е депозирал отговор в законоустановения
срок, в който излага становище за недопустимост и неоснователност на
предявените искове. Твърди се недопустимост на иска по чл. 55 ЗЗД поради липса
на правен интерес, тъй като страните през процесния период са били обвързани от
договорни отношения, поради което заплатените от ищеца суми няма как да бъдат
без основание. По повод неоснователността на иска се твърди, че регламентираната
задължителна компонента включва обществената услуга пренос по цялата
разпределителна мрежа като единственото изискване на законодателя, за да
възникне дължимост за заплащане за „цена за достъп“ е снабдяването на обекта на
ищеца с ел. енергия. Оспорват се твърденията на ищеца за неправилно определяне
на границата на собственост на ел. съоръженията и мястото на отчитане на
потребената енергия. Твърди се, че ищецът не е поискал промяна на страната на
мерене през процесния период. Оспорва се обстоятелството, че ищецът е
собственик на описаните в исковата молба присъединителни съоръжения. По
отношение иска по чл. 86 ЗЗД се твърди неоснователност и на основание
обстоятелството, че ответникът не е получил покана за изпълнение, която да го
поставя в забава. Претендира отхвърляне на предявените искове и присъждане на
направените по делото разноски.
В съдебно заседание на 27.09.2019 г. ищцовото
дружество е извършило отказ от
предявения иск по чл. 86 ЗЗД, като производството в тази част е прекратено.
В следващото
съдебно заседание по делото ищцовото дружество, редовно призовано, се представлява
от своя пълномощник - адвокат, чрез който поддържа предявения иск и моли да
бъде уважен.
Ответното
дружество, също редовно призовано, се представлява от своя пълномощник -
адвокат, чрез който оспорва основателността на иска е моли да бъде отхвърлен.
И двете
страни претендират направените по делото разноски и са представили подробни
писмени защити по делото.
Като взе предвид събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съдът прие за установено от фактическа страна следното:
Безспорно по делото е обстоятелството,
че между страните съществува облигационноправна връзка по силата на два
договора от 05.07.2013 г. за достъп и пренос на електрическа енергия (л. 54 -
61 от делото)
Страните не спорят и по въпроса за
издаването на процесните фактури № **********/09.01.2015 год., №
**********/06.02.2015 год., № **********/09.03.2015 год. и №
**********/08.05.2015 год., както и че начислените по тях суми за пренос ниско
напрежение и достъп средно/ниско напрежение са заплатени от ищцовото дружество.
Видно от представения Нотариален акт №
183, т. I, дело № 162/2009 г., на 21.08.2009 г. ищцовото
дружество закупило от „Симако“ ООД недвижим имот, намиращ се в гр. Велико
Търново, ул. „Никола Габровски“ № 73А, а именно УПИ VII, в кв. 12 по ПУП на града, представляващ поземлен
имот с идентификатор № 10447.501.116 по КККР на гр. Велико Търново, с трайно
предназначение на територията - урбанизирана и начин на трайно ползване - за
друг вид производствен складов обект.
Установява се от представената фактура
№ **********/31.07.2009 г., че ищцовото дружество закупило от „Симако“ ООД трансформатор,
който видно от извлечението от счетоводните книги на „Аглика“ АД е зачислен
като дълготраен актив на дружеството (ред 2 от л. 30 от делото).
От представения Акт за държавна
собственост № 5749 от 22.02.1994 г. (л. 64 от делото) се установява, че Западна
промишлена зона е предоставена за ползване на ответното дружество, а видно от
извлечението от счетоводните книги на ответника (л. 63 от делото), на
02.11.2016 г. дружеството придобило собствеността на 2 бр. трансформатори 20 kV ТП Симако.
От заключението на допуснатата по
делото съдебно-техническа експертиза се установява, че обект „Аглика“ се
захранва с електроенергия на ниво ниско напрежение (НН) (0,4 kV) чрез кабел НН от метален комплектен трафопост
„Аглика“, който от своя страна се захранва чрез кабелна линия 20 kV, която води началото си от подстанция Западна
промишлена зона.
Според вещото лице границата на
собствеността между електрическите съоръжения на „Аглика“ АД и ВЕЛ „Абагар“ е
при ножовете на РОМ на ст. 20 от състава на ВЕЛ „Абагар“, който се захранва от
подстанция Западна промишлена зона (ЗПЗ). Според вещото лице ЗПЗ е собственост
на Енергийния системен оператор (ЕСО), поради което не е собственост на
ответното дружество и то не може да упражнява лицензните си правомощия върху
тази мрежа и в този случай не съществува граница на собственост между ищеца и
ответника.
Съдът не кредитира този извод на вещото
лице, оспорен и от ответното дружество, тъй като при изготвяне на заключението
си експертът не е съобразил, че макар и собственост на ЕСО, Западната
промишлена зона е предоставена за ползване на ответника с Акт за държавна собственост
№ 5749 от 22.02.1994 г. Ето защо и границата на собственост между
електрическите съоръжения на „Аглика“ АД и ВЕЛ „Абагар“ е при ножовете на РОМ
на ст. 20 от състава на ВЕЛ „Абагар“, който се захранва от подстанция ЗПЗ,
тоест от ответното дружество.
Вещото лице е установило, че към
настоящия момент средствата за измерване са поставени в трафопост „Аглика“ и
консумираната от ищеца ел. енергия се измерва на страна средно напрежение (СрН)
при ниво на напрежението 20 kV. На вещото
лице е бил предоставен Договор № М16.035/06.04.2016 г. за промяна на страната
на измерване на ел. енергия (от страна НН на страна СрН), като промяната е
влязла в сила от 18.05.2016 г.
През процесния период от м. януари до
м. май
По делото е допусната и
съдебно-икономическа експертиза, видно от заключението по която по процесните 4
бр. фактури са заплатени общо 4809,72 лв. пренос ниско напрежение и 1569,97 лв.
за достъп до електроразпределителната мрежа.
На базата на Решение на КЕВР № Ц-16 от
01.10.2014 г. цената за пренос на ел. енергия СрН е 0,00926 кв./кВтч, без ДДС,
а цената за пренос на ел. енергия НН е 0,02506 лв./кВтч, без ДДС. Цената за
достъп до електроразпределителната мрежа не зависи от напрежението на пренасяната
енергия и е в размер на 0,00818 лв./кВтч.
Предвид това, вещото лице е изчислило,
че при еднаква дължима и заплатена сума за достъп до електроразпределителната
мрежа от 1569,97 лв., цената за пренос на електрическа енергия СрН, като се
отчете количеството енергия, преминало през измервателните уреди на ищеца, би
била в размер на 1777,26 лв. през процесния период. Тоест разликата между
заплатената цена за пренос на ел. енергия НН и дължимата сума за пренос на ел.
енергия СрН в размер на 3032,46 лв.
Въз основа на установеното от фактическа страна
съдът направи следните правни изводи:
Предявеният
иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД е
процесуално допустим.
Макар и
между страните през процесния период да са съществували облигационни отношения
по силата на сключен договор за пренос на електрическа енергия, в самия договор
е уговорено, че консумираната ел. енергия се измерва със СТИ, разположени в
местата за измерване, определени в съответствие с действащото законодателство.
Ето защо
при изложените от страните твърдения, в
тежест на ищеца е да докаже, че е платил на ответника сумата от общо 6379,71
лева, част от дължимите суми по описаните 4 бр. фактури, с която се е обеднил,
а ответникът неоснователно се е обогатил, а в тежест на ответника, при
условията на пълно и главно доказване, е да установи наличие на основание за
плащане, респ. получаване на сочената парична сума, а именно - наличието на
основание за фактуриране на цената на пренос през разпределителната мрежа на ниско напрежение и остойностяване
количеството потребена от ищеца ел. енергия по цени на ниско напрежение.
При така разпределената доказателствена
тежест, съдът счита предявения иск за частично
основателен.
Няма спор, че ищецът е клиент на
ответника и през процесния период, описаният от него обект в исковата молба, е
бил снабдяван с електроенергия чрез разпределителната мрежа, както и че
начислените суми, за които са издадени процесните фактури, са платени от страна
на ищеца.
Ищецът не оспорва, че през процесния
период ответникът е изпълнявал задължението си да снабдява обектите с
електрическа енергия, но счита, че отразените суми във фактурите не отчитат
реалната стойност на доставената такава, като се сочи, че неправилно е таксуван
и заплаща електроенергия ниско напрежение.
Релевантен в случая е
въпросът дали потребеното количество ел. енергия е измерено в местата,
определени съобразно Правилата за измерване на количеството електрическа
енергия /в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №
227/11.02.2013 год. по т. д. № 1054/2011 год., ВКС, ІІ т. о., с което е даден
отговор на въпроса за значението на точката за присъединяване и мястото на
правомерно поставяне на СТИ, а оттук и дължимостта на цената за достъп до
електроразпределителната мрежа и пренос по последната/.
Съгласно чл. 14, ал. 1
от Правилата за измерване на количеството електрическа енергия /ДВ, бр. 38/2007
год., отм./, при отдаване на електрическа енергия от електропреносната мрежа,
съответно електроразпределителната мрежа към потребител, мястото на измерване е
на страната с по-високо напрежение на понижаващия трансформатор на потребителя
/ако има такава трансформация/ или в мястото на присъединяване на потребителя
към електропреносната, съответно електроразпределителната мрежа.
В настоящия случай от
събраните по делото доказателства се установи, че трансформаторът към електроразпределителната
мрежа е разположен в собствеността на ищеца,
а средството за търговско измерване е било монтирано през процесния период в
собствения на ищеца трансформаторен пост на страната на ниво ниско напрежение. Заключението
на СТЕ безспорно утвърждава, че през процесния период от м. януари до м. май
При това положение
съдът намира, че извършеното от ответното дружество измерване е неправомерно и
поради това и ищецът не е имал задължение да заплаща начислената му от
ответното дружество цена за пренос през разпределителната мрежа на ниво ниско
напрежение и остойностеното количество ел. енергия по цени за ниско напрежение.
От изложеното е видно,
че претенцията за заплащане на стойност на доставена електрическа енергия ниско
напрежение, е при липсата на валидно правно основание, което води до извод за
доказаност на предявения иск.
Не се доказа, че
ищцовото дружество е заявило, че желае консумираната електрическа енергия да се
измерва на страна ниско напрежение. Установи се, че трафопост „Аглика“ се
захранва чрез кабелна линия 20 kV, която води
началото си от подстанция Западна промишлена зона, тоест обектът на ищеца е
присъединен към електроразпределителната мрежа на ниво средно напрежение, като
ответникът доставя такава ел. енергия - средно напрежение, но през процесния
период е отчел и начислил ел. енергията след трансформацията й в ниско
напрежение, без основание за това. Не се доказа по делото ищецът да е уведомен
за възможността да заяви, че желае консумираната електрическа енергия да се
измерва на страна средно напрежение, като такава промяна е извършена едва на 18.05.2016
г. по силата на сключения между страните Договор № М16.035/06.04.2016 г. за
промяна на страната на измерване на ел. енергия (от страна НН на страна СрН).
С начисляване цена за „пренос на
електрическа енергия ниско напрежение” в приложените фактури, на практика ответникът
е получил нещо без основание, тъй като съоръженията, извършващи преноса на
ниско напрежение и осигуряващи достъпа на енергия са собственост на ищеца и се
е обогатил за сметка обедняването на дружеството. Ето защо, съдът счита
предявения иск за доказан по основание, но не и по размер в пълния претендиран
такъв.
От приетото по делото заключение на
съдебно - икономическата експертиза се установи, че цената за достъп до
електроразпределителната мрежа не зависи от напрежението на пренасяната енергия
и е в размер на 0,00818 лв./кВтч., поради което и не може да се приеме, че
заплатената по процесните фактури сума за достъп до електроразпределителната
мрежа от 1569,97 лв., е недължимо платена.
Тоест предявеният иск следва да бъде
уважен единствено за сумата от 3032,46
лв., представляваща разликата между заплатената без основание цена за
пренос на ел. енергия НН и съответната дължима сума за пренос на ел. енергия
СрН или описано по фактури както следва: по фактура № **********/09.01.2015
год. - 1013,54 лв.; по фактура №
**********/06.02.2015 год. - 870,55 лв.;
по фактура № **********/09.03.2015 год. - 636,95
лв. и по фактура № **********/08.05.2015 год. - 511,43 лв., като искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен
за разликата над уважения размер от 3032,46 лв. до пълния предявен размер от
6379,71 лв.
Относно
разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал.
1 и
ал. 3 ГПК и двете страни имат право на направените по делото
разноски, съразмерно с уважената, съответно с отхвърлената част от иска, като и
двете дружества са представили списъци на разноските (л. 151 и 152 от делото).
Съдът намира възражението за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищцовото дружество за основателно. Съгласно чл.
7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минималният
размер на адвокатското възнаграждение е 648,99 лв. Следва да се отчетат обаче
обстоятелствата, че пълномощникът на ищеца е реализирал пълноценно
процесуалната си роля за реализиране и защита правата на клиента си, делото е
продължило в 2 открити съдебни заседания и се отличава с известна фактическа и
правна сложност, поради което намира за справедлив размер на адвокатското
възнаграждение от 800 лв.
Ето защо ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 691,69 лв., представляваща направените
по делото разноски, съразмерно с уважената част от иска, от общо направени
разноски в размер на 1455,19 лв., от които 255,19 лв. държавна такса по иска по
чл. 55 ЗЗД, 300 лв. депозит за СТЕ, 100 лв. депозит за СИЕ и 800 лв. заплатено
адвокатско възнаграждение.
Ищцовото дружество следва да бъде осъдено на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника сумата от 367,27 лв., представляваща направените
по делото разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска, от общо направени
разноски в размер на 700 лв., от които 200 лв. депозит за СТЕ, 200 лв. депозит
за СИЕ и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че в разноските
на ответника не следва да бъдат включвани исканите от него 15 лв. държавна
такса за частна жалба, тъй като въззивното производство по стабилизиране на
местната подсъдност е приключило с определение, с което жалбата на ответника е
отхвърлена.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ
- СЕВЕР“ АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Варна, район „Владислав Варненчик“, ВАРНА
ТАУЪРС-Е, бул. „Владислав Варненчик“ № 25 ДА
ЗАПЛАТИ на „АГЛИКА“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. Твърдица, ж. к.
„Индустриален“, на основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД, сумата от общо 3032,46 лв.
/три хиляди тридесет и два лева и четиридесет и шест стотинки/, представляваща получено
без основание плащане за пренос на електрическа енергия ниско напрежение в
периода от месец януари до месец май
ОСЪЖДА „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ
- СЕВЕР“ АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Варна, район „Владислав Варненчик“, ВАРНА
ТАУЪРС-Е, бул. „Владислав Варненчик“ № 25 ДА
ЗАПЛАТИ на „АГЛИКА“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. Твърдица, ж. к.
„Индустриален“, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 691,69 лв. /шестстотин деветдесет и един лева и шестдесет и девет
стотинки/, представляваща разноски по делото, съразмерно с уважената част от
иска.
ОСЪЖДА „АГЛИКА“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. Твърдица, ж. к.
„Индустриален“ ДА ЗАПЛАТИ на „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ - СЕВЕР“ АД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. Варна, район „Владислав Варненчик“, ВАРНА ТАУЪРС-Е, бул.
„Владислав Варненчик“ № 25, на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата от 367,27 лв. /триста шестдесет и седем лева и двадесет и седем стотинки/,
представляваща разноски по делото, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Сливен в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: