РЕШЕНИЕ
№ 638
гр. Пловдив, 01.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
първи ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно
гражданско дело № 20215300502254 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано по въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр.
София, ЕИК *********; против решение № 261654/07,06,2021 г., постановено
по гр. д. № 4280/2020 г. на РС Пловдив, II гр. състав В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен искът да се признае за установено в отношенията между страните,
че Т. Н. А. с ЕГН **********; и М. И. Б. с ЕГН **********; дължат на
„ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК *********; сумата от 97,18 лв.,
представляваща договорно възнаграждение по сключен между страните
договор за потребителски кредит № *** г., дължимо за периода от 15,07,2019
г. до 15,09,2019 г., за която сума е издадена Заповед № 699/04,02,2020 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр.
д. № 1632/2020 г. на РС Пловдив; КАКТО И В ЧАСТТА, с която „ПРОФИ
КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК *********; е осъдено да заплати на Т. Н.
А. с ЕГН **********; сумата от 2021,50 лв., представляваща заплатена при
липса на основание възнаградителна лихва по недействителен договор за
потребителски кредит № *** г.
1
С оплакване за незаконосъобразност на решението в посочените
части поради необоснованост и противоречие с материалния закон, от съда се
иска да го отмени в тези части и вместо това да признае за установена
дължимостта на претендираното договорно възнаграждение, както и да
отхвърли предявения от Т.А. насрещен иск за връщане на платената по
недействителен договор възнаградителна лихва.
Ответниците Т. Н. А. с ЕГН **********; и М. И. Б. с ЕГН
**********; заявяват становища за неоснователност на въззивната жалба и
искат потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваните части.
Постъпила е и частна жалба от Адвокатско дружество „Г.“ – гр.
Пловдив, БУЛСТАТ *********; против определение № 263193/06,07,2021 г.,
постановено по реда на чл. 248 от ГПК по посоченото по-горе гр. дело, с
което е оставено без уважение искане с вх. № 281216/16,06,2021 г. за
изменение на посоченото по-горе решение на РС в частта за разноските. С
оплакване за незаконосъобразност на определението от въззивния съд се иска
да го отмени и вместо това да допусне исканото изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските като увеличи
присъденото му по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА възнаграждение с още 1881,48
лв.
Ответникът по частната жалба „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр.
София, ЕИК *********; заявява становище за неоснователност на същата и
иска потвърждаване на обжалваното определение.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със
становищата на страните, съдът приема следното:
Производството е образувано по обективно съединени искове с
правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Предявени от „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК *********; против
Т. Н. А. с ЕГН **********; и М. И. Б. с ЕГН **********.
От съда се иска да постанови решение, с което да признае за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
суми, за които е издадена Заповед № 699/04,02,2020 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № 1632/2020
2
г. на РС Пловдив; представляващи задължения по сключен между страните
договор за потребителски кредит № *** г., сред които и посоченото по-горе
договорно възнаграждение в размер на 97,18 лв.
Ответниците оспорват дължимостта на претендираните суми.
Предявяват възражение за недействителност на процесния договор на
основание чл. 22 от ЗПК.
Ответницата Т. Н. А. предявява насрещни искове за връщане на
платените без основание (въз основа на недействителния договор) суми, сред
които е и сумата от 2021,50 лв. – заплатена като възнаградителна лихва.
Видно от приложеното ч. гр. д. № 1632/2020 г. по описа на РС
Пловдив, за вземанията си, произтичащи от договор за потребителски кредит
№ *** г., ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично
задължение срещу ответниците. Срещу същата в срок са постъпили
възражения от длъжниците и на кредитора е указана възможността за
предявяване на иск по реда на чл. 422 от ГПК. Исковата молба, по която е
образувано производството по настоящото дело, е предявена в срока по чл.
415 от ГПК. Изложеното обуславя допустимостта на предявените
установителни искове.
Пред РС е представен сключеният между страните договор за
кредит, на който ищецът основава правата си.
Със същия ищецът е предоставил на ответника Т.А. кредит в общ
размер от 2800 лв., срещу което ответниците Т.А. – като кредитополучател, и
М.Б. – като солидарен длъжник, са се задължиил да върнат кредита на 36
погасителни вноски, всяка в размер на 136,63 лв. при включена в този размер
съответна част от лихвата по кредита. Годишен лихвен процент по договора е
фиксиран на 41,17 % и ГПР в размер на 49,90 %, като по този начин общата
дължима сума по кредита е уговорена на 4918,68 лв. Отделно от това
ответникът се е задължил да заплати „Възнаграждение за закупен
допълнителен пакет услуги“ в размер на 2530,80 лв., също разсрочено на
месечни вноски от по 206,93 лв., и по този начин общото му задължение по
договора е определено на 7449,48 лв. (сбор от дължимата сума по кредита –
4918,68 лв., и възнаграждението за допълнителни услуги – 2530,80 лв.)
Договорът е сключен при общи условия (също представени по делото).
3
Предмет на въззивното производство е спорът относно дължимостта
на договорното възнаграждение (посочено в договора като „годишен лихвен
процент“ – т. 4 от ОУ).
Правоотношенията между страните са такива между търговец и
потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В чл.
143, ал.1 от ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В случая
е уговорена възнаградителна лихва надвишаваща трикратния размер на
законната лихва. Доколкото потребителят е по-слабата икономически страна,
уговарянето на прекомерно високо възнаграждение за предоставения заем
(каквото се явява уговорената възнаградителна лихва), противоречи на
принципа на добросъвестността и нарушава добрите нрави. Всяка уговорка
накърняваща добрите нрави, е нищожна, съгласно чл. 26 от ЗЗД. В тази
насока е ориентирана и трайната съдебна практика, съгласно която
максималният размер на лихвата (била тя възнаградителна или такава за
забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите
нрави (в т. см. вж.: Р № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., Р №
378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Р № 1270/09.01.2009 г. по гр.
д. № 5093/2007 г., II г. о., О № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., IV
г.о.). Несъмнено следва да бъде споделена застъпената от съдилищата теза, че
допустимият размер на договорната лихва гарантира добросъвестното
упражняване на права и забраната за неоснователно обогатяване, които са
основополагащи принципи в уредбата на гражданските правоотношения.
Поради изложеното, уговореният в процесния договор размер на дължимата
лихва – 41,17%, надвишава трикратния размер на законната, поради което се
явява противоречащ на добрите нрави.
В допълнение: макар и във въззивната жалба да се поддържа, че не
се обжалва решението в частта, в която е призната за недействителна клаузата
за допълнителен пакет услуги, съдът намира, че същата има отношение към
действителността на целия договор. Доколкото тези разходи не са включени в
4
ГПР, то е налице некоректно посочване на реалните разходи по кредита, с
което потребителят е бил заблуден относно същите. Посоченият ГПК е
49,90%, но при включване и на тези допълнителни разходи, същият би
надминал установеният от закона максимален размер от 50%. Съгласно
чл.19, ал. 5 от ЗПК, подобни клаузи са нищожни.
При тези съображения, приложение намира нормата на чл. 22 от
ЗПК, тъй като са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
поради което и сключеният между страните договор следва да се приеме за
недействителен. Правилно, при това положение, РС е приел за недължимо
претендираното договорно възнаграждение, поради което решението в
обжалваната му част следва да бъде потвърдено.
С оглед извода за недействителност на процесния договор за кредит,
следва да се приеме за подлежаща на връщане заплатената вече въз основа на
същия възнаградителна лихва в размер на общо 2021,50 лв. С оглед на този
извод, за основателен следва да се приеме насрещния иск, предявен от
платилия кредитополучател Т.А., за връщане на посочената сума като
платена при начална липса на основание.
Като е достигнал до същите правни изводи, РС е постановил
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваните му
части.
Въззиваемите са представлявани по реда на чл. 38 от ЗА и с оглед
изхода на спора следва да се присъдят възнаграждения в полза на
представителя им – Адвокатско дружество „Г.“, които следва да се определят
в размер на 360 лв. – за представителството на М.Б.; и 720 лв. – за
представителството на Т.А..
По отношение на частната жалба:
С молба вх. № 281216/16,06,2021 г. Адвокатско дружество „Г.“ – гр.
Пловдив, БУЛСТАТ *********; е предявило искане по реда на чл. 248 от
ГПК да бъде изменено постановеното по делото решение в частта за
разноските, като присъденото му по реда на чл. 38 от ЗА възнаграждение бъде
увеличено в посочени с молбата размери.
С обжалваното определение РС е приел искането за неоснователно
5
по съображения, които настоящата инстанция напълно споделя и към които
препраща. Присъдените от РС разноски по реда на чл. 38 от ЗА са съобразени
с предвидените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери, както и с
действителната фактическа и правна сложност на делото. Поради това
обжалваното определение следва да се потвърди като законосъобразно.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261654/07,06,2021 г., постановено по
гр. д. № 4280/2020 г. на РС Пловдив, II гр. състав В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен искът да се признае за установено в отношенията между страните,
че Т. Н. А. с ЕГН **********; и М. И. Б. с ЕГН **********; дължат на
„ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК *********; сумата от 97,18 лв.,
представляваща договорно възнаграждение по сключен между страните
договор за потребителски кредит № *** г., дължимо за периода от 15,07,2019
г. до 15,09,2019 г., за която сума е издадена Заповед № 699/04,02,2020 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр.
д. № 1632/2020 г. на РС Пловдив; КАКТО И В ЧАСТТА , с която „ПРОФИ
КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК *********; е осъдено да заплати на Т. Н.
А. с ЕГН **********; сумата от 2021,50 лв., представляваща заплатена при
липса на основание възнаградителна лихва по недействителен договор за
потребителски кредит № *** г.
ПОТВЪЖДАВА определение № 263193/06,07,2021 г., постановено
по гр. д. № 4280/2020 г. на РС Пловдив, II гр. състав, с което е оставено без
уважение искането да бъзе изменено по реда на чл. 248 от ГПК посоченото
по-горе решение в частта за разноските.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК *********;
да заплати на Адвокатско дружество „Г.“ – гр. Пловдив, БУЛСТАТ
*********; сумата от 980 лв. (деветстотин и осемдесет лева), представляваща
възнаграждение за осъществено по реда на чл. 38 от ЗА безплатно
6
процесуално представителство на ответниците във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7