№ 15068
гр. С, 04.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Б Д В
при участието на секретаря С Н В
като разгледа докладваното от Б Д В Гражданско дело № 20251110109296 по
описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Т. Х. М. е предявил срещу „Ф Б" ЕООД главен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, с който се иска прогласяването на нищожността на договор за потребителски
кредит №..../10.09.2018 г. поради противоречието му със закона, както и евентуален иск с
правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с който се иска прогласяването за нищожна
на клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски кредит №..../10.09.2018 г.,
предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение –
поръчителство от „М Б“ в полза на ответника „Ф Б" ЕООД.
Ищецът твърди, че на 10.09.2018 г. е сключил с ответното дружество договор за
предоставяне на потребителски кредит №...., по силата на който дружеството му е
предоставило в заем сума в размер на 1000 лв., като в договора бил посочен годишен
процент на разходите от 49, 11 %. След усвояване на сумата ищецът установил, че
дружеството му е начислило такса за обезпечение с поръчителство по чл. 5 от договора в
размер на 770 лв. Излага доводи за нищожност на посочената клауза, тъй като вноските по
договора за поръчителство не са били посочени в договора за кредит, нито е било
отбелязано, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за
предоставянето на кредита. Оспорва да е подписвал договор за поръчителство, както и такъв
договор изобщо да му е предоставян. Излага и доводи за нищожност на целия договор за
кредит, както и на договора за поръчителство, тъй като не е посочен действителният размер
на годишния процент на разходите.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който
оспорва предявения иск. Излага доводи, че сключването на договор за поръчителство с М Б
не е задължително условие за сключване на договора за кредит, като потребителят има право
сам да избере обезпечението. Поддържа, че не е налице заблуждаваща търговска практика.
Сочи, че договорът за гаранция е възмездна услуга, която се предоставя от трето лице и
разходът за нея не следва да се включва в годишния процент на разходите, тъй като тази
услуга не е задължителна.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
1
По иска с правна квалификация чл. 26, ал. 1 предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже, че между страните е сключен процесния договор за кредит с посоченото в исковата
молба съдържание, както и че същият противоречи на императивни законови разпоредби
или съответно оспорените клаузи противоречат на императивни законови разпоредби или на
добрите нрави. В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си,
както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от
сключването на договора.
С обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил на страните, че служебно
следи за неравноправност на клаузи от договора за потребителски кредит, за което им е
предоставил при условията на състезателност възможност да ангажират доказателства за
евентуалното наличие/липса на неравноправност на клаузи от договора.
От фактическа страна:
По делото не е спорно, че страните са сключили договор за потребителски кредит №
№..../10.09.2018 г., по силата на който на ищеца е бил отпуснат заем в размер на 1000 лв. със
срок от 12 месеца, както и че за обезпечаване задълженията по този договор потребителят е
сключил и договор за поръчителство с трето лице – „М Б“, в който е възнаграждение за
поръчителя в размер на 770 лв., като последното не е било включено при изчисляване
размера на годишния процент на разходите по договора за кредит.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
Между страните не се спори, че уговорената сума в размер на 1000 лв. е била предоставена
на ищеца.
По изложените в исковата молба доводи за нищожност на договора за кредит на
основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради невключване
възнаграждението на поръчителя в ГПР, съдът намира следното. Уреденият в чл. 138 и сл.
от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за учредяване на обезпечение,
поради което има акцесорен характер спрямо правоотношението, за вземанията по което се
поема поръчителството, но въпреки това представлява самостоятелно съглашение, чиято
правна валидност следва да се преценява отделно. Макар законът да го урежда като
едностранен безвъзмезден договор, няма правна пречка в рамките на свободата на
договаряне, поръчителството да бъде уговорено като двустранно възмездно
правоотношение. С оглед на това, когато кредиторът е поискал осигуряването на
обезпечение, липсва пречка изпълнението на задълженията по договора за потребителски
кредит да бъде обезпечено чрез предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение от
трето юридическо лице. Възнаграждението по договора за поръчителство по правило не се
включва в общия разход по кредита за потребителя съгласно дефиницията на пар. 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, поради което неговият размер не се отчита при формиране на годишния процент
на разходите. Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за
поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в
действителност се явява част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство
не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за
кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал.
4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази насока, съдът намира следното.
По делото не бяха представени нито договора за кредит, нито договора за
поръчителство, поради което ответникът не установи изложените твърдения, че
потребителят е имал алтернатива за обезпечаване на задълженията, като следва да се има
предвид и че самото наличие на алтернативна възможност, само по себе си не води до
2
извода, че на потребителя е предоставено право на избор относно способа за обезпечаване
на кредита. Това е така, защото упражняването на алтернативната възможност не следва да е
обусловено от неясни или прекомерно обременителни изисквания към потребителя. По
делото не се установи договорът за кредит и предоставената преддоговорна информация да
съдържат посочване на общите изисквания на кредитора към предложеното му обезпечение,
нито срока, в който кредиторът извършва оценка на обезпечението. В този смисъл при
извършване на преценката относно вида на обезпечението, за потребителя не е ясно нито
какъв поръчител следва да предостави, за да бъде одобрен от кредитора, нито в какъв
времеви период би могъл да получи одобрение на обезпечението и искането, съответно да
му бъде отпуснат кредитът, ако избере този вариант. Липсата на информация по тези
въпроси прави използването на тази опция прекомерно обременително за потребителя,
доколкото предмет на сделката е дребно потребителско кредитиране с кратки срокове на
отпускане и погасяване /т.нар. „бърз кредит“/, но при избор на такова обезпечение
отпускането на кредита е поставено в зависимост от неизвестни условия и срокове за
одобряване. В сравнение с това, другата предложена на потребителя опция – чрез
предоставяне на гаранция от Ferratum Bank – касае предварително одобрен от кредитора
гарант, което елиминира изцяло оценката на обезпечението като предпоставка за отпускане
на кредита.
Ето защо съдът приема, че потребителят не е имал алтернатива за избор на
обезпечение като обезпечението чрез договор за гаранция, сключен с Ferratum Bank, се явява
единственото приложимо такова. На следващо място от извършена служебна справка в
ТРРЮЛНЦ и търговския регистър на М /https://register.mbr.mt/app/query/get_company_details?
auto_load=true&uuid=97cebecf[1]e43b-570a-a160-f209ea56b4b8/, се установява, че
действителен собственик и на двете дружества е М СЕ, Ф, с рег. № ...-1. Следователно
кредиторът по договора за кредит поръчителят са свързани лица по смисъла на пар. 1, т. 6 от
ДР на ТЗ, тъй като тяхната дейност се контролира от трето лице – общ собственик.
Съвкупността на горните обстоятелства води до извода, че в разглежданата хипотеза
договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част
от кредитното правоотношение, защото потребителят е фактически принуден да го сключи с
конкретно определено от кредитора свързано дружество, за да бъде отпуснат кредитът. При
това положение съдът приема, че предоставянето на обезпечение от Ferratum Bank
представлява задължително условие за получаване на кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от
ДР на ЗПК. След като предоставянето на обезпечението е задължително условие за
получаване на кредита, то възнаграждението по договора за гаранция представлява общ
разход по кредита, който следва да бъде включен като компонент при формиране на
годишния процент на разходите. Включването на възнаграждението на гаранта в ГПР
безспорно ще доведе до надвишаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК, доколкото
посоченият в договора ГПР е 49, 11 %, а възнаграждението на поръчителя е в размер от 770
лева, тоест 77 % от заемната сума.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. След като
възнаграждението на поръчителя не е включено като разход по кредита в обявения в
договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на
разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че
това вземане бъде включено, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
3
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от
13.03.2025 г. по дело C-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС.
Съгласно цитираните решения за да осигури по-голяма защита на потребителите
законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет
при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните
вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи
по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен
процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква
„ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Ето защо и предявеният главен установителен иск е основателен и следва да
бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск, не следва да бъде разглеждан
предявеният под условие евентуален иск.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените и претендирани по делото разноски в размер на 2250 лв., от
които 50 лв. държавна такса и 2200 лв. адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, заплатено с
брой, за което по делото са представени договор за правна защита и съдействие, фактура и
фискален бон.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Т. Х. М., ЕГН **********, с адрес: гр. С, ул. „П П“
№ 15, срещу „Ф Б“ ЕООД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр. С, ж.к. „М 3“,
бул. „А М“ № ...., офис 20, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК,
нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит №
.../10.09.2018 г.
ОСЪЖДА „Ф Б“ ЕООД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр. С, ж.к. „М
3“, бул. „А М“ № ...., офис 20, да заплати на Т. Х. М., ЕГН **********, с адрес: гр. С, ул. „П
П“ № 15, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2250 лева, представляваща сторените по
делото разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
4
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5