№ 4983
гр. София, 21.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110148595 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Ищците Р. С. Г., А. В. Г. и М. В. Г. твърдят в исковата молба от 15.08.2024 г., че
против ищцата Р. Г. и наследодателя на ищците А. В. Г. и М. В. Г. (които го наследили
поравно) – В. А. Г., починал на 04.01.2021 г. – бил издаден в полза на ответника
„Топлофикация София“ ЕАД изпълнителен лист на 13.12.2012 г. въз основа на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 09.05.2012 г. по ч.гр.д. №
8744/2012 г. по описа на СРС, 89-ти с-в, за солидарното заплащане от Р. Г. и В. Г. на
следните суми: сумата от 3276,35 лв., главница за доставена топлинна енергия за периода
м.03.2004 г.-м.04.2011 г., ведно със законната лихва от 07.05.2012 г. до окончателното
изплащане, сумата от 1425,69 лв., мораторна лихва за периода 01.05.2004 г.-27.03.2012 г.,
както и разноски в размер на 194,04 лв. Процесните вземания биле погасени по давност, тъй
като кредиторът бездействал да извършва или иска валидни изпълнителни действия по
изп.д. № ** г. на ЧСИ Сия Халаджова след 31.01.2018 г. и това изпълнително дело се
перемирало. От тази дата до исковата молба ответникът не бил извършвал валидни
изпълнителни действия, с които да прекъсне или спре течението на погасителната давност.
Ето защо ищците молят съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено
по отношение на ответника, че ищцата Р. С. Г. не дължи сумите, предмет на изпълнителния
лист, а ищците А. В. Г. и М. В. Г. не дължат по 1/2 част от сумите, предмет на изпълнителния
лист, поради погасяването на вземанията по давност. Претендират разноски.
Ответникът „Топлофикация София“ ЕАД оспорва исковете. Твърди, че давността за
вземанията по влязла в сила заповед се удължавала на 5 години. Твърди, че вземанията не са
погасени по давност, тъй като в хода на принудителното изпълнение своевременно
ответникът е искал извършването на изпълнителни действия, които прекъсвали давността.
1
Сочи, че след смъртта на длъжника В. А. Г. изпълнителното дело било спряно по право и с
липсата на изричен акт на конституиране на наследниците като длъжници давност против
тях не била текла. Ето защо ответникът моли за отхвърляне на исковете. На следващо място,
по заварените към 2015 г. изпълнителни дела новата давност течала след перемпцията, а не
от последното изпълнително дело. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност
на разноските за адвокат на ищците.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК
Съгласно нормата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението.
Според господстващото у нас становище искът против принудителното изпълнение е
отрицателен установителен иск и предметът му е несъществуването на изпълняемото право,
удостоверено в изпълнителното основание, респ. неговата неизискуемост (т.нар.
установителна теория за същността на иска против изпълнението на длъжника). Независимо
от това, безспорно е, че с тези изрично уредени в закона искове се парира изпълнителната
сила на изпълнително основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на
изпълнителния процес, като след събиране на вземането установителен иск за
несъществуването или неизискуемостта на изпълняемото право е недопустим – допустим е
само осъдителен иск.
По допустимостта на исковете
Изпълнителният лист е издаден против ищцата Р. С. Г. и бившия й съпруг, вече
покойник В. А. Г., починал на 04.01.2021 г., въз основа на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 09.05.2012 г. по ч.гр.д. № 8744/2012 г. по описа на
СРС, 89-ти с-в. Ответникът „Топлофикация София“ ЕАД е образувал изпълнително дело
изп.д. № 88/2013 г. на ЧСИ Сия Халаджова.
По изп. дело, копие от което е приложено по настоящото дело, са постъпили
плащания от наложен запор
21,60+20,53+36,89+36,88+20,53+20,53+36,89+15,08+36,89+3х20,53+57,42+5х36,89+3х20,54+258,39+331,13+282,05+347,54+18х36,91+25,99+80,56=2600,94
лв.
С тези плащания и в поредността на чл. 76, ал. 2 ЗЗД (разноски, лихви, главници)
следва да се приеме, че са погасени разноските от 194,04 лв. и мораторната лихва от 1425,69
лв., както и част от законната лихва за забава върху главницата до датата на плащанията,
като главницата е останала непогасена.
Така, за длъжника има правен интерес от воденето на установителен иск по чл. 439
ГПК само за сумата от 3276,35 лв., лв., главница, а за останалите суми по изпълнителния
лист има интерес от осъдителен иск, но по реда на чл. 214 ГПК по делото не е направено
изменение на иска от установителен в осъдителен за процесните суми. Исковата молба в
частта на недопустимите искове с правно основание чл. 439 ГПК (за сумата от 1425,69 лв.,
2
мораторна лихва за периода 01.05.2004 г.-27.03.2012 г., както и разноски в размер на 194,04
лв.) подлежи на връщане на осн. чл. 130 ГПК.
По основателността на исковете в допустимата им част
Заповедта за изпълнение е влязла в сила.
Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника прави вземането
по заповедта безспорно. По арг. за противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на
пресъдено нещо. И наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1
ГПК, може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след изтичане
срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК и чл. 424 ГПК (така изрично
определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).
Това означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД е станала
петгодишна, защото, макар да не представлява съдебно решение, постановено в исков,
когнитивен процес, заповедта за изпълнение прави вземането безспорно. Именно защото тя
се ползва с такава правоустановителна сила, преклудирана е възможността длъжникът да
оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с аргументи, черпени
от възражения, които е могъл да изложи в срока за възражение по чл. 414 ГПК. Съгласно чл.
439, ал. 2 ГПК той може да релевира само възражения за осъществили се юридически факти
след този момент.
Аргумент за наличието на сила на пресъдено нещо е и обстоятелството, че при влязла
в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК кредиторът не може да предяви положителен
установителен иск за съществуването на вземането по заповедта, за разлика от кредитора,
снабден с изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по ГПК
(отм.), за когото винаги е било безспорно в теорията и съдебната практика, че може да иска
установяването на вземането си по съдебен исков ред със сила на пресъдено нещо.
Процесуална пречка за такъв иск не може да е само фактът, че кредиторът е снабден с
изпълнителен лист, т.е., че може да проведе принудително изпълнение, защото това
обстоятелство никога не е било отрицателна процесуална предпоставка за съществуването
на правото на иск за вземането по заповедта. Процесуалната пречка е формираната сила на
пресъдено нещо.
Да се поддържа, че влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение не
установява вземането със сила на пресъдено нещо (или поне с първата съставка на тази сила
– т.нар. „правоустановително действие“), означава да се приравнява тази заповед на
обикновено несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), а това е явно неправилно,
предвид коренните разлики в правната уредба на заповедното производство по ГПК и
производството по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по
ГПК (отм.). Целта на законодателя, въвел заповедното производство по чл. 410 ГПК, е да
даде на разположение на кредиторите втори, алтернативен и равнопоставен на исковия
осъдителен процес път за събиране на вземанията им, когато те не са оспорвани.
Не е убедителен довод в противен смисъл съображението, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД говори
3
за съдебно решение, а заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК не представлява съдебно
решение. Това е вярно, но също така е вярно, че макар заявлението за издаване на заповед да
не представлява искова молба, в съдебната практика е безспорно, че то изпълнява напълно
функцията на иск за целите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Също така е безспорно приложението на
нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отношение на заповедно производство, макар заявлението
за издаване на заповед да не е искова молба, поради което никому не би хрумнала идеята, че
вземането, за което кредиторът е подал своевременно заявление по чл. 410 ГПК може да се
погаси по давност, докато заповедният съд се произнесе по него. Очевидно, както
разпоредбите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и изобщо на ЗЗД е разумно да се
тълкуват разширително с оглед заповедното производство, въведено през 2008 г., така и
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е разумно да се тълкува разширително с оглед на същото
производство. Няма основание в едни случаи разпоредбите на ЗЗД да се тълкуват
разширително, а в други случаи да се тълкуват и прилагат буквално.
При тези мотиви съдът намира, че давността за вземанията по изпълнителния лист е
петгодишна и е започнала да тече от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 417 ГПК
– арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
С влизането в сила на заповедта започва да тече нова давност за вземанията по нея –
чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
В случая ищците излагат твърдения за погасяване по давност на вземанията по
заповедта в хода на изпълнителния процес, които следва да бъдат обсъдени.
Молба за образуване на изпълнително дело сама по себе си не прекъсва давността по
чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя
по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ – каквото възлагане е налице в случая). В този смисъл т. 10 и т. 14 от
Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК. Съгласно чл. 116, б.
„а“ ЗЗД давността се прекъсва и с признание на вземането от длъжника. За приключени
изпълнителни дела към 26.06.2015 г. важи ППВС № 3/1980 г., според което висящият
изпълнителен процес спира течението на давността, т.е. новата давност тече не от
последното изпълнително действие, а от прекратяването на изпълнителното дело, т.е. от
перемпцията му – Тълкувателно решение от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на
ВКС. Погасителната давност се прекъсва дори от изпълнително действие, извършено по
изпълнително дело, по което е настъпила перемпция – т. 3 от Тълкувателно решение от
04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК.
От изп.дело е видно, че последното изпълнително действие по делото е от 27.02.2018
г. – искане за налагане на запор на банкови сметки.
От тази дата до датата на исковата молба 15.08.2024 г. са изтекли повече от пет
години и вземанията са се погасили по давност. Искът в допустимата му част следва да се
уважи като основателен.
4
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски имат и двете страни.
Ищците са сторили разноски от 195,84 лв. за държавна такса. Съразмерно на
уважената част от исковете на ищците следва да се присъдят разноски (при съотношение
2:1:1) от 131,05 лв., или 65,53 лв. за ищцата Р. Г., 32,76 лв. за ищеца А. Г. и 32,76 лв. за
ищеца М. Г..
Ответникът има разноски от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, като
пропорционално на прекратената част от исковете му, се дължи сумата от 33,08 лв., или
16,54 лв. от ищцата Р. Г., 8,27 лв. от ищеца А. Г. и 8,27 лв. за ищеца М. Г..
Адв. Л. Борисов, представлявала безплатно ищците, претендира възнаграждение по
чл. 38, ал. 2 ЗАдв., в минималните размери по Наредба № 1/2004 г.
Както е посочено в договора за правна защита и съдействие и в чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
хонорарите са съобразени с минимумите по Наредба № 1/2004 г. Тези минимуми са
установени в национална правна норма. Съдът обаче има задължение да прилага правото на
Европейския съюз, което е с примат над националното. При това да го прилага служебно, а
не по възражение, каквото напр. е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
5
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6100 лв.
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 85 лв./час.
Делото е с ниска правна и фактическа сложност, пълномощникът не се е явявал в
съдебно заседание, това е типово дело, едно от многото, което адвокатът води срещу същите
ответници, и съдът намира, че възнаграждение се дължи в минимален размер, съобразен с
посочената по-горе ставка.
Съдът намира, че консултацията на клиента и подготовката по събиране на
доказателства е отнела 2,5 часа, проучването на практиката и законодателството и
изготвянето на исковата молба – 2 часа, изготвянето на молби преди съдебно заседание –
общо 1 час. С оглед вече установената съдебна практика, типовия характер на спора и
липсата на правна сложност и липсата на явяване в съдебно заседание, дейността на
адвоката се свежда до общо 5,5 часа труд, респ. възнаграждението му общо трябва да бъде
5,5х85=467,50 лв., а съразмерно с уважената част от исковете – 312,84 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ВРЪЩА на осн. чл. 130 ГПК, като недопустима, исковата молба на Р. С. Г., А. В. Г. и
М. В. Г. против „Топлофикация София“ ЕАД, по която е образувано гр.д. № 48595/2024 г.,
СРС, 161-ви с-в, в частта й, с която са предявени искове с правно основание чл. 439 ГПК за
признаване за установено, че ищците не дължат на ответника сумата от 1425,69 лв.,
мораторна лихва за периода 01.05.2004 г.-27.03.2012 г., както и разноски в размер на 194,04
лв., предмет на изпълнителен лист на 13.12.2012 г. въз основа на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 09.05.2012 г. по ч.гр.д. № 8744/2012 г. по
описа на СРС, 89-ти с-в.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Р. С. Г., ЕГН **********, А. В.
Г., ЕГН **********, и М. В. Г., ЕГН **********, против „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК за
признаване за установено, че ищците не дължат на ответника сумата от 3276,35 лв.,
главница за доставена топлинна енергия за периода м.03.2004 г.-м.04.2011 г., предмет на
6
изпълнителен лист на 13.12.2012 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 09.05.2012 г. по ч.гр.д. № 8744/2012 г. по описа на
СРС, 89-ти с-в, поради последващо погасяване по давност на вземанията.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на Р. С. Г.,
ЕГН **********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 65,53 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на А. В. Г.,
ЕГН **********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 32,76 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на М. В. Г.,
ЕГН **********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 32,76 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА Р. С. Г., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК сумата от 16,54 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА А. В. Г., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК сумата от 8,27 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА М. В. Г., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК сумата от 8,27 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. Л. К.
Б., ЕГН **********, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 312,84 лв., възнаграждение за
безплатно представителство на ищците Р. С. Г., А. В. Г. и М. В. Г..
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7