Р Е
Ш Е Н
И Е
№260017
гр. Русе, 26.08.2020
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Окръжен съд Русе, Гражданска колегия, в открито съдебно заседание
на двадесет и първи август през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Анета Георгиева
Членове: Николинка Чокоева
Антоанета Атанасова
при секретаря Иванка Венкова като
разгледа докладваното от съдия Атанасова
в. гр. д. № 398 описа за 2020 г., за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ГД „Гранична полиция“ – МВР чрез гл. юрк. Й.С. против Решение № 504 от 8.04.2020 г. по гр. д. № 6422/2019
г. по описа на Районен съд Русе, с което е осъдена да заплати на Е.В.Ч. *** сумата 1 651,69 лв., представляваща възнаграждение
за положен извънреден труд през нощта от 235,664 часа през периода 24.10.2016
г. - 24.10.2019 г., с обезщетение за забава за времето 01.01.2017
г. до 31.10.2019 г. от 215,46 лв., сумата от 123 лв.-равностойност на
ободряващи напитки за същото време, със законната лихва върху главниците,
считано от 24.10.2019 г., до окончателното плащане и 541,44 лв. разноски по
компенсация, както и в частта, с която е
осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен
съд Русе 166,07 лв. държавна такса по делото и 150 лв. за назначената
експертиза. Въззивникът намира първоинстанционния
съдебен акт в обжалваната част за неправилен като постановен в противоречие с
материалния закон и необоснован. Развива оплаквания за незаконосъобразност на
изводите на съда. Позовава се на относима съдебна
практика. Моли въззивния съд да отмени решението в
обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените срещу
него искове. Претендира юрисконсултско възнаграждение
и разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна Е.В.Ч. *** чрез адв.
Н. Р. ***, в който се взема становище за неоснователност на жалбата и се прави
искане тя да не се уважава. Излага становище във връзка с посочената във
въззивната жалба съдебна практика, като счита, че последната била изключение, а
не константна такава. Цитира съдебна практика, относима
към процесния случай. Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като
се претендират разноските за производството пред въззивната инстанция.
Въззивната
жалба е подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения
срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е частично
основателна.
Въззивният
съд, упражнявайки правомощията си по чл. 269 ГПК, намира, че № 504 от
8.04.2020 г. по гр. д. № 6422/2019 г. по описа на Районен съд Русе е валидно и
допустимо.
Окръжният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява
такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор
между страните. Във въззивното производство не са ангажирани доказателства,
които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа
обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея
на основание чл. 272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в
настоящото решение.
По делото няма спор, че за
периода от 24.10.2016 г. до 24.10.2019 г. ищецът е полагал труд на длъжност „старши
полицай“ в МГПГ в Регионална дирекция "Гранична полиция" Русе при ГД „Гранична
полиция“.при МВР. Не се спори, че страните са обвързани от служебно
правоотношение по ЗМВР, тъй като ищецът е държавен служител и приложимият
закон, уреждащ този вид обществени отношения е ЗМВР, който е специален по
отношение на ЗДСл – арг. от чл. 142, ал. 1 ЗМВР. По
делото не се спори, че предвид характера на заеманата длъжност през процесния
период ищецът е полагал труд през нощта (22:00 – 06:00 часа), а отработеното
работно време се е изчислявало сумарно.
Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това,
че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени
от министъра на вътрешните работи на основание законовата делегация на чл. 187,
ал. 9 ЗМВР, които уреждат реда за организация и разпределяне на работното
време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните
служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за
отдих и почивки, поради което въззивникът счита, че РРС неправилно е приел наличие на непълнота в специалната
уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата
за структурата и организацията на работната заплата, в т. ч. и нормата на чл.
9, ал. 2 НСОРЗ.
Настоящата инстанция намира така релевираните
възражения за неоснователни.
Даденото от
районния съд разрешение по иска за заплащане на допълнително възнаграждение за
извънреден труд е правилно и в съответствие със закона. Съгласно чл. 176 ЗМВР
брутното месечно възнаграждение на
държавните служители в МВР се състои от основно месечно възнаграждение и
допълнителни възнаграждения, между които съгласно чл.178, ал. 1, т. 3 от закона
е възнаграждение за извънреден труд. Редът за организацията и разпределението
на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство и др.
се определят на основание чл.187 ал. 9 от министъра на вътрешните работи. В
периода, за който се претендира възнаграждението за извънреден труд в
действащите Наредби № 81213-592 от 25.V.2015 год. и № 81213-776 от 29.VІІ.2016
год. липсва норма, аналогична на чл. 31 ал .2 от отменената Наредба № 8121з-407 от 11.VІІІ.2014 год. за преобразуване на часовете
положен нощен труд с коефициент 0,143. При липса на изрична законова
регламентация районният съд правилно е приел, че следва субсидиарно
да се приложат разпоредбите на чл.9 ал.2 НСОРЗ. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР
са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да
се приложи общия закон, а именно Законът за държавния служител. В този смисъл
са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР №
6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при
липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото
в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение
държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо
работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар
и в действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия ЗДСл, както
това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо
друго, за неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна
пък препраща към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл. 67,
ал. 3 ЗДСл постановява, че минималните и максималните размери на основните
заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните
възнаграждения и редът за получаването им се определят с наредба на
Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото
законодателство.
Съгласно
разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НОСРЗ, при сумирано
изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното
и нощното работно време, установени за подневно
отчитане на работното време за съответното работно място, т. е. приложимият
коефициент е 1,143. Предвид изложените по-горе съображения, въззивният съд
намира, че при липсата в случая на специално правило, което да определя
методология за превръщането на отработените нощни часове в дневни при сумирано
изчисляване на работното време на държавните служители в МВР, то наличната
нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното
приложение на чл. 9, ал. 2 НОСРЗ. В този смисъл съдът
съобразява и решение № 311/8.11.2019 г. на ВКС по гр. д.№ 1144/2018 г., което
макар да има за предмет заплащане на други допълнителни възнаграждение на
държавни служители от системата на МВР, дава принципно разрешение на въпроса за
субсидиарното приложение на друг закон при липса на
изрично уредено заплащане в ЗМВР. В него е посочено е, че положителният отговор
на въпроса за приложение на субсидиарни разпоредби е
в съответствие с основния правен принцип за равенство и недопускане на
дискриминация,закрепен в чл. 6 Конституцията и чл. 14 ЕКЗПЧОС.
Съдът основава решението си и на прогласения в чл. 16 Конституцията на Р
България и чл. 1, ал. 3 КТ принцип за закрила на труда, насочен към подпомагане
на работника или служителя като икономически по-слаба и зависима страна по
съответното правоотношение.
Поради това, правилно в обжалваното решение
Русенският районен съд е приел, че държавният служител в МВР не би трябвало да
се поставя в неравностойно положение спрямо работниците по трудови
правоотношения, регулирани от КТ. Всички възражения на ответника в обратния
смисъл са неоснователни. Въззивният съд намира, че
включеният в рамките на дежурството нощен труд на ищеца следва да бъде
приравнен на дневно работно време, на която основа и следва да бъде определен
реално положеният от него труд за исковия период. По отношение размера на иска,
съдът правилно е съобразил установените по делото обстоятелства относно
часовете нощен труд, положени от ищеца в процесния период и дължимото му се
възнаграждение съобразно заключението на вещото лице.
По тези съображения
и изложеното в мотивите на първоинстанционното
решение, към които съдът препраща на основание чл.272 ГПК, решението в тази
част се явява правилно и следва да бъде потвърдено.
Неоснователна
се явява обаче претенцията на ищеца за заплащане равностойността на полагащите
му се напитки. Разпоредбата на чл. 181, ал. 3 ЗМВР не предвижда възможността за
предоставяне на левова равностойност на ободряващите напитки, а съобразно чл. 10 от Наредба
№ 8121з-904/30.07.2015 г. ободряващите напитки не могат
да се компенсират с пари. Същите имат целево предназначение и е установено
предоставянето им в натура, като при липсата на законово предвидена възможност
за предоставянето на паричната им равностойност, за ответника не е възникнало
такова задължение. Ето защо, предявеният иск е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен, а обжалваното решение като неправилно в тази му част да се отмени.
Предвид изхода на спора следва да
бъде преразгледан и въпросът за разпределение на сторените в производството
разноски.
Съобразно размера на уважените
претенции в тежест на ответника следва да се възложи държ.
такса в размер на 114,06 лв. и 10,37 лв. за назначената по делото СИЕ, поради което решението на районния съд в частта, в
която същият е осъден да заплати по сметка на РРС
сумата над сумата 116,07 лв. до 166,07 лв. за държавна такса и сумата над 10,37
лв. до 150,00 лв. за назначената по делото експертиза следва да се отмени.
Ищецът е претендирал разноски пред първата инстанция в размер на 550 лв.
съгласно договор за правна помощ и съдействие от 24.10.2019 г. За въззивната
инстанция ищецът е претендирал разноски съгласно приложения към отговора на
въззивната жалба договор за правна помощ и съдействие, възлизащи общо на 600
лв. Въведеното в о. с. з. на 21.08.2020 г. от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност се преценява като
неоснователно от настоящия състав при съобразяване на обстоятелството, че предмет
на жалбата са три обективно съединени претенции, всяка с различен материален
интерес. Съразмерно с уважения размер на претенциите пред двете инстанции в
полза на ищеца се следва сумата 1074,91 лв., от които 512,00 лв. за първата
инстанция и 562,91 лв. за втората инстанция.
Сторените от ответника по иска разноски в производството пред настоящата
инстанция възлизат на 83,03 за платена такса по въззивната жалба. Съобразно изхода
от спора в негова полза се следва сумата 25 лв., представляваща платена от него
държавна такса по иска по чл. 181, ал. 3 ЗМВР. Ответникът претендира и разноски
за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция,
чийто размер съдът съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК определя на 100 лв. Пред първата
инстанция съдът му е определил юрисконсултско
възнаграждение в размер на 550 лв., от което съобразно отхвърлената част от
исковете му се следват 38 лв. Така общо на ответника се следват разноски за
двете инстанции в размер на 163,00 лв. /38 лв. + 100 лв. + 25 лв./.
Мотивиран от гореизложеното, Русенският окръжен съд
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 504 от 8.04.2020 г. по гр. д.
№ 6422/2019 г. по описа на Районен съд Русе
в частите, в които Главна дирекция „Гранична полиция“- МВР е осъдена да
заплати на Е.В.Ч., ЕГН ********** ***, както следва: сумата 123
лева, представляваща равностойност на ободряващите напитки, които не
са му били предоставени за периода от
24.10.2016г. - 24.10.2019 год., ведно със законната лихва от 24.10.2019
г. върху нея до окончателното й изплащане, сумата
от 541,44 лв. разноски за
производството, както и в частта, с
която Главна дирекция „Гранична полиция“- МВР е осъдена да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд Русе сумата над 116,07 лв. до 166,07 лв. за
държавна такса и сумата над 10,36 лв. до
150,00 лв. за назначената по делото експертиза и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
иска на Е.В.Ч., ЕГН ********** против Главна дирекция
„Гранична полиция“- МВР за заплащане на сумата от 123 лева, представляваща
равностойност на ободряващите напитки, които не са му били предоставени за
периода от 24.10.2016 г. - 24.10.2019 г., ведно със законната лихва от
24.10.2019 г. върху нея до окончателното й изплащане на вземането като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 504 от 8.04.2020 г. по гр. д. № 6422/2019 г. по описа на Районен
съд Русе в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична
полиция“- МВР, гр. С., бул. "К. М. Л. " № ** да заплати на Е.В.Ч.,
ЕГН ********** *** чрез адв. Н.П.Р. *** сумата 1074,91лв. – разноски
за адвокатско възнаграждение пред двете инстанции, съразмерно на уважената част
от исковете.
ОСЪЖДА Е.В.Ч., ЕГН **********
*** чрез адв. Н.П.Р. *** да заплати на Главна
дирекция „Гранична полиция“- МВР, гр. С., бул. "К. М. Л. " № ** сумата
163,00 лв. – деловодни разноски пред
двете инстанции съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: