№ 282
гр. Севлиево, 15.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЕВЛИЕВО в публично заседание на деветнадесети
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Диана Р. Хубенова
при участието на секретаря Станислава М. Цонева
като разгледа докладваното от Диана Р. Хубенова Гражданско дело №
20254230100905 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба, подадена от С. А. М. срещу
„ВИВА КРЕДИТ” АД, с предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22
от ЗПК, във вр. с чл. 21 от ЗПК и във вр. с чл. 143 – чл. 148 ЗЗП, за
прогласяване нищожността на Договор за паричен заем Standard 14 №
6136327 от 18.03.2025 г., сключен между страните, поради това, че
посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на
действителния годишен процент на разходите и не са посочени компонентите
и допусканията, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по договора, а в условията на евентуалност - иск за прогласяване
нищожността на клаузата, уреждаща таксата допълнителни услуги (такса за
бързо разглеждане), както и клаузата с която е определен годишният лихвен
процент.
Ищцата твърди, че на 18.03.2025 г., сключила с ответното дружество
Договор за паричен заем Standard 14 № 6136327. Съгласно чл. 2 от Договора
заемодателят се задължил да предаде в собственост на заемателя сумата от
2150 лева, а заемателят се задължил да върне същата на заемодателя, при
следните условия: размер на погасителна вноска 289,71 лева, в която били
включени част от дължимите главница и възнагралителна лихва; срок на
заема: 9 месеца; брой вноски: 9, с определени дати за плащане на всяка от
вноските. Фиксираният годишен лихвен процент по договора за заем бил
48,50 %. Общият размер на всички плащания бил 2607,39 лева, като същият
бил сборът от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита
при взети предвид посочените допускания в т. 8. Годишният процент на
1
разходите бил в размер на 61,94 %.
В исковата молба се посочва, че при изчисление на ГПР били взети
предвид следните допускания: договорът щял да е валиден за посочения в
него срок, всяка от страните щяла да изпълнява точно и в срок задълженията
си, съответно нямало да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава
и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по договора.
В процесния договор за потребителски кредит нямало изрична клауза,
която да урежда заплащането от страна на заемополучателя на такса за
допълнителни услуги. На страница 2 от Погасителния план, който бил
неразделна чат от договора, обаче, се съдържа текст, обозначен със „**”,
съгласно който: „Заемателят заплаща погасителните вноски в размера,
посочен в колона № 3. В случай, че е избрал да се възползва доброволно от
допълнителни услуги при кандидатстването за настоящия кредит и не ги е
заплатил преди сключването на договора за паричен заем, по негово искане и
възлагане същите се разсрочват на равни части и се дължат на падежните дати
на погасителните вноски. В този случай на всеки падеж на погасителна
вноска, съгласно таблицата по-горе, заемателят ще заплаща сума в общ размер
на 502,19 лева.”
Ищцата твърди, че след отправено запитване се оказало, че
погасителната вноска на ищцата по процесния договор за потребителски
кредит била 502,19 лева, вместо уговорените в договора 289,71 лева, като била
начислена и такса за допълнителни услуги на обща стойност от 1912,32 лева. с
което размерът на задължението по кредита нараснал до сумата от 4519,71
лева.
Към момента на депозиране на исковата молба ищцата твърди, че
погасила две вноски по кредита – 503 лева и 502,20 лева или общо 1005,20
лева.
В исковата молба се излагат доводи, че Договор за паричен заем
Standard 14 № 6136327 бил недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.
11, ал. 1. г. 10 от ЗПК, като се излагат подробни основания за това: начислена
била такса за допълнителни услуги, която освен че не била посочена в
договора, не била включена и в ГПР, поради което било налице неправилно
посочване на ГПР. Твърди се, че изискваната от ищцата такса за допълнителни
услуги (такса за експресно разглеждане на документи) представлявала пряк
разход по кредита и следвало да бъде не само уговорена в договора, но и
включена при формирането на годишния процент на разходите, което
очевидно не било извършено тъй като никъде в Договора нямало клауза, която
да урежда въпросната такса и съответно макар да била начислена такава в общ
размер от 1912,32 лева, същата не била взета предвид при изчисляването на
общия размер на ГПР. Било налице пълно разминаване между посочения в
договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата
величина в края на заемния период. Всичко това поставяло потребителя в
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало
2
информация колко точно е оскъпяването му по кредита.
В исковата молба се сочи, че въпреки че в текста на стр. 2 от
Погасителния план било посочено, че таксата за допълнителни услуги се
начислявала в случаите, в които потребителят доброволно бил избрал да се
възползва от посочените допълнителни услуги, като се твърди, че изборът и
закупуването на този пакет допълнителни услуги не било задължително
условие за получаване на кредита, то на практика уговарянето им с наложено
и обусловено от господстващата позиция на кредитора спрямо икономически
по-слабата страна в правоотношението. Твърди се, че начислената такса за
допълнителни услуги (таксата за експресно разглеждане на документи) се
явява скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което следвало да се
включи в ГПР. В случая това не било направено, поради което бил налице
неправилно посочен ГПР. Твърди се и, че записването в кредитния договор на
размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между
страните представлявало „заблуждаваща търговска практика” по смисъла па
чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. Ищцата твърди
и че не било упоменато кои разходи били включени точно в ГПР и кой разход
какъв процент от ГПР формира.
При условията на евентуалност са изложени и съображения от ищцата,
че клаузата, уреждаща таксата допълнителни услуги (такса за бързо
разглеждане) била в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Посочено е, че тази такса съставлява разход, който следвало да бъде включен в
ГПР. Изключването му от ГПР и уреждането му в договора като допълнителен
пакет услуги представлявало заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представлявало плащане на
услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стигало до надхвърляне на
ограниченията на закона за максималния размер на ГПР, т.е. клаузата била
недействителна и на основание чл. 19, ал. 4 във вр. с ал. 5 от ЗПК
Допълнително са изложени и подробни доводи за недействителност на
клаузата на чл. 2, ал. 1, т. 5 от Договор за паричен заем Standard 14 №
6136327/18.03.2025 г, като се твърди, че така уговорен, размерът на
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Искането към съда е да бъдат уважени така предявете искове.
Претендират се разноските по делото.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от
ответното дружество. Излагат се съображения за липса на правен интерес на
ищцата за предявяване на исковете. Поддържа се, че предявените искове са
неоснователни и недоказани. Не се оспорва, че между страните е сключен
процесния договор. Излагат се твърдения, че ГПР е правилно формиран, че по
договора не е начислявана такса за допълнителна услуга. Посочва се, че
единствената допълнителна услуга, която ответникът предоставил в полза на
ищцата, била услугата на посредничество при сключване на договор за
застраховка „Елит” - същата била сключена с „Инстинкт” АД, с
3
посредничеството на ответника, като тази застраховката не била във връзка
или по повод договора за паричен заем - не била обвързана с предмета, срока
или други негови реквизити. Застраховката била незадължителна и всеки
изявил желание и отговарящ на изискванията за застраховане можел да бъде
застрахован и не било необходимо да има договор за кредит, както и не било
необходимо да сключи застраховка, за да сключи договор за заем. В случая
ищцата сама пожелала да сключи тази застраховка, като за нейно улеснение,
плащането било предвидено чрез приспадана от главницата. Излагат се
съображения, че клаузите на договора съответстват на закона и на добрите
нрави. Искането към съда е да върне исковата молба, съответно да отхвърли
предявените искове. Претендират се разноските по делото.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Между страните не се спори и е отделено с изготвения по делото
доклад, че са били в договорни отношения по силата на Договор за паричен
заем № 6136327, с дата 18.03.2025 г. и с посочено в исковата молба
съдържание, както и че таксата за допълнителни услуги (такса за бързо
разглеждане) не е включена в ГПР, че при превеждане на сумата на ищцата,
сумата от застраховката е приспадната от преведената на ищцата главница.
Безспорно между страните е и че ищцата е извършила плащания в размер от
1005,20 лева. Представеният по делото договор за кредит намира своята
правна регламентация в ЗПК.
С доклада по делото съдът изрично е указал на ответното дружество, че
следва да установи, че сключеният договор за паричен заем отговаря на
законовите изисквания за валидност, в частност на изискванията на ЗПК.
На страница 2 от Погасителния план, който е неразделна чат от
договора, се съдържа текст, обозначен със „**”, съгласно който: „Заемателят
заплаща погасителните вноски в размера, посочен в колона № 3. В случай, че е
избрал да се възползва доброволно от допълнителни услуги при
кандидатстването за настоящия кредит и не ги е заплатил преди сключването
на договора за паричен заем, по негово искане и възлагане същите се
разсрочват на равни части и се дължат на падежните дати на погасителните
вноски. В този случай на всеки падеж на погасителна вноска, съгласно
таблицата по-горе, заемателят ще заплаща сума в общ размер на 502,19 лева.”
По делото е прието за безспорно, че таксата за допълнителни услуги (такса за
бързо разглеждане) не е включена в ГПР.
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по
делото писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от
договор за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни
по него са потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо
лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова
финансова институция – търговец по смисъла на пар. 13, т. 2 ЗЗП. Според
4
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на
Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и
забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно. Законът за потребителския кредит въвежда задължително
минимално съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата
на някои от задължителните реквизити в договора влече неговата
недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът
за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Неведнъж
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана
в националното ни право именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022
г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за
потребителя” означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси
и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително
условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия, а „обща сума, дължима от потребителя” означава сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя
по смисъла на чл. 3, б. „ж” от Директивата и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ГПР
представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, пар. 2.
Разпоредбата на чл. 10а от ЗПК дава възможност на кредитора по
5
договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. По
своята същност това са действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. и
по принудителен път, на задълженията на потребителя по договора.
Следователно тези дейности имат за предназначение да улеснят
взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора
да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането
на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на
кредита, обаче, е изрично забранено с императивната разпоредба на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК. Така предвидената такса противоречи на нормативното изискване
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното съдът намира, че предвидената такса
за допълнителни услуги при кандидатстването е нищожна, като
противоречаща на закона, като същевременно противоречат и на добрите
нрави, доколкото срещу уговорените такси кредитополучателят не получава
никакво конкретно благо. Потребителят следва да заплати такси с неясна
насрещна престация, клаузата е посочена в погасителния план без нито едно
уточнение какво представлява, но с посочване, че се дължи към погасителните
вноски; не е ясно и какъв е начинът за определяне на размера на същата. С
така уговорените такси се постига увеличение на възнаграждението на
кредитора за предоставения заем, като с тях се цели заобикаляне на
императивните изисквания на закона.
Видно от приложените по делото писмени доказателелства, кредиторът
е посочил, че ГПР по кредита е 61,94 %, в който изобщо не е ясно какви
компоненти на дълга се включват, тъй като това не е посочено. Като съобрази
съдържанието на клаузите на договора, в частност обявения размер на ГПР,
пренесена след това в договора за кредит, съдът намира, в случая че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посочената такса за
допълнителни услуги представлява разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е
сторено.
Същевременно, в практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 и 2 от
Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, по преюдициално запитване на
СРС, се приема, че когато в договора не е посочен правилен ГПР, тъй като не
са включени в него подобни възнаграждения за „услуги” като процесните,
целият договор може да се приеме за нищожен на основание чл. 22 ЗПК във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Изложеното обуславя извод за основателност на исковата претенция по
чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и за прогласяване на договора за кредит за нищожен,
предвид противоречието му със закона и конкретно на чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, при допуснато нарушение на последната.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски има ищцата. В случая ищцата е направила разноски за държавна
6
такса в размер на 180,78 лева, а видно от приложения по делото договор за
правна защита и съдействие е, че адвокатското възнаграждение е безплатно –
при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. По отношение размера на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, съдът определя
възнаграждението в размер от 420 лева, с ДДС, съобразно фактическата и
правна сложност на делото и извършените процесуални действия.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения иск от С. А. М., с ЕГН
**********, с адрес: гр. *************, срещу „ВИВА КРЕДИТ” АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул.
„Джавахарлал Неру” № 28, бл. Силвър център, ет. 2, ап. 73Г, на основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, договор за паричен заем №
6136327 от 18.03.2025 г., сключен между страните.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ” АД, с ЕИК *********, да заплати адв.
А. З. Д., на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв, сумата от 420 лева, с
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно
адвокатска помощ и съдействие на ищеца по производството.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ” АД, с ЕИК *********, да заплати на С.
А. М., с ЕГН **********, сумата от 180,78 лева, представляваща платена
държавна такса на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Севлиево: _______________________
7