Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV-Д въззивен
състав, в публично заседание, проведено на тринадесети февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВКСА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 5857 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 18604
от 22.01.2019 г., постановено по гр. д. № 42025/2018 г., по описа на СРС, 79-ти
състав са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД
против Ю.Е.К. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл.
86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че Ю.Е.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД суми,
както следва: 1/ сумата от 1125,44 лева, представляваща стойността на неплатена
топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г., отразена в общи
фактури № **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016 г. и №
**********/31.07.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 27.02.2018 г.
до окончателното изплащане на сумата; 2/ сумата от 179,69 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва, дължимо за периода
16.09.2015 г. – 19.02.2018 г., върху задължението за неплатена топлинна
енергия; 3/ сумата от 38,12 лева, представляваща стойността на услугата дялово
разпределение за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г., ведно със законната
лихва, считано от 27.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумата; 4/ сумата
от 7,58 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва,
дължимо за периода 16.09.2015 г. – 19.02.2018 г., върху задължението за услугата
дялово разпределение, за които суми на 06.03.2018 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 13085/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 79 състав.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати в полза на Ю.Е. Х.сумата
от 400 лева, представляваща разноски в производството пред СРС.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.“
ООД.
В срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК от името на „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба с вх. № 5019193/06.02.2019 г.
срещу първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от
дружеството искове. В жалбата се излагат съображения, че неправилно съдът е
приел, че ответникът Ю.Е. Х.не е потребител на топлинна енергия за битови
нужди. В тази връзка се твърди, че от събраните по делото доказателства се
установява, че същият е собственик на процесния недвижим имот, за който се
претендира заплащане на доставена и незаплатена топлинна енергия през процесния
период. Поддържа, че законът предвижда алтернативна възможност задълженията за
потребена и незаплатена топлинна енергия да бъдат търсени, както от собственик
на имота, така и от лицето, носител на вещно право на ползване. Посочва се, че
е без значение кое лице реално е консумирало топлинната енергия в процесния
имот през заявения в исковата молба период.
Моли се за
отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за уважаване на предявените
искове. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал.1 от ГПК от името н въззиваемата страна Ю.Е.К., чрез адвокат Ю.С. е
депозиран отговор на въззивната жалба. В отговора се излагат подробни
съображения за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа се, че по делото е
установено, че Й.Г.П.и Е.К.П.са продали на Ю.Е.К. процесния недвижим имот, като
изрично са си запазили безвъзмездно вещно право на ползване върху същия, докато
са живи. В тази връзка се сочи, че по делото не е доказано горепосоченото вещно
право на ползване да е погасено, поради което и на основание чл. 57 ЗС вещния
ползвател, а не собственика е следвало да отговаря за разноските свързани с
ползването на вещта. Моли се за потвърждаване на обжалваното първоинстанционно
решение. Претендират се разноски за настоящата съдебна инстанция.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 27.02.2018 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с
което е поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК срещу длъжника Ю.Е.К. за
следните суми: 1/ сумата от 1125,44 лева, представляваща стойността на
неплатена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г., отразена в
общи фактури № **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016 г. и №
**********/31.07.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 27.02.2018 г.
до окончателното изплащане на сумата; 2/ сумата от 179,69 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва, дължимо за периода
16.09.2015 г. – 19.02.2018 г., върху задължението за неплатена топлинна
енергия; 3/ сумата от 38,12 лева, представляваща стойността на услугата дялово
разпределение за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г., ведно със законната
лихва, считано от 27.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумата; 4/ сумата
от 7,58 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва,
дължимо за периода 16.09.2015 г. – 19.02.2018 г., върху задължението за
услугата дялово разпределение.
На 06.03.2018 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 13085/2018 г., по описа на
СРС, 79 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора „Т.С.“
ЕАД посочените в заявлението суми, както и разноските по делото.
Издадената по
делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена
лично на длъжника Ю.Е.К., ЕГН ********** на 03.04.2018 г., като в законоустановения срок същият е депозирал
възражение по реда на чл. 414 ГПК, във връзка с което и на основание чл. 415,
ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е указал на заявителя възможността да предяви
иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок от получаване на препис
от разпореждането на съда. В указания срок
и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу Ю.Е.К., ЕГН **********
за претендираните в заявлението суми.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответника Ю.Е.К.,
ЕГН **********. Поддържа, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови
нужди. Навеждат се съображения, че сградата-етажна собственост, в която се
намира процесния имот е сключила договор за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия с фирма „Т.“ ООД, като в тази връзка се
посочва, че на основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия
за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща
дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от
Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334/06.04.2007 г.
за топлоснабдяването.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК от името на ответника Ю.Е.К., ЕГН **********,
чрез адвокат Ю.С. е депозиран отговор на исковата молба. В отговора се излагат
съображения за неоснователност на заявените с исковата молба претенции. Оспорва
се наличието на валидно облигационно правоотношение с предмет доставка на
топлинна енергия, което да е обвързвало страните в производството през
процесния период. Релевира се възражение за погасяване по давност на
претенциите на ищцовото дружество. Оспорва се дължимостта на сумата за лихва за
забава върху неплатената стойност на доставена до процесния имот топлинна
енергия през процесния период, тъй като от ищцовото дружество не са представени
доказателства за покана до ответника за заплащане на дължимите суми. Оспорват
се и претенциите за възнаграждение за услуга за дялово разпределение и лихва за
забава върху това възнаграждение.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 79-ти състав, решение за валидно и
допустимо.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Предявени са
искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 422 вр. с чл.
415, ал.2 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона
за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – положителен установителен иск за вземания
за плащане на стойност на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в сграда - етажна собственост, за
обезщетение за забава на плащане на същото, за възнаграждение за услугата
дялово разпределение на топлинна енергия за периода, както и за обезщетение за
забава на плащането на същото, за които е издадена заповед за изпълнение по
реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За уважаване на
предявените искове и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът
следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни
отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това
число и качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално
доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период, че нейната
стойност възлиза именно на претендираната сума, че е носител на вземане за
възнаграждение за дялово разпределение, поради което и за ответника да е
възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на процесните главници,
като е изпаднал и в забава за изпълнението му.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора
при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва
въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба №
16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите
на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, действаща към процесния период. Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ
на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот
– в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17
май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията
и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно урежда
кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост
или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. следва и че
потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура
остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат заплащане на
сумата за мощност (В този смисъл решение Nо 210 от 24.02.2006 г. по адм. дело Nо 11361/2005 г. на 5 чл. състав
на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ, въвежда забрана за
прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите
си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност производство
на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на топлинна и
електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
В разглеждания
случай се установява от събраните по делото писмени доказателства, че с
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 195, т. 239, дело №
47175/1997 год. на нотариус при Софийски районен съд В.М.от 20.12.1997 г. Й.Г.П.и
съпругът ѝ Е.К.П.продали на сина си Ю.Е.К. процесния апартамент № 22,
находящ се в гр. София, ж.к. ******като изрично е уговорено, че продавачите си
запазват безвъзмездно вещно право на ползване върху целия имот, докато са живи.
Последното обстоятелство се установява и от приобщения по делото нотариален акт
за покупко-продажба на недвижим имот № 71, том IV, рег. № 16510, дело № 709/2003
г. на нотариус Р.Д., рег. № 274 на Нотариалната камара, с който на 04.11.2003
г. Я.Г.К.е продала на Ю.Е.К.
собствената си ½ идеална част от процесния апартамент апартамент № 22,
находящ се в гр. София, ж.к. *****, и в които изрично е посочено, че върху
същия недвижим имот има запазено пожизнено и безвъзмездно вещно право на
ползване в полза на Й.Г.П.и съпругът ѝ Е.К.П., съгласно нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 195, т. 239, дело № 47175/1997 год. на
нотариус при Софийски районен съд - В.М..
От страна на
ищцовото дружество, върху което пада доказателствената тежест, не са
представени доказателства за това, че вещното право на ползване върху процесния
недвижим имот, учредено в полза на Й.Г.П.и съпругът ѝ Е.К.П.е погасено.
След като Й.Г.П.и
съпругът ѝ Е.К.П.са титуляри на вещното право на ползване, то въззивният
съд приема, че на основание на §1, т. 2а от ДР на ЗЕ и съобразно чл. 57, ал. 1
ЗС именно между тях и ищеца е възникнало и съществувало облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия през исковия период.
Следователно и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест, правилно първоинстанционният съд е
приел, че претенциите са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Ето защо
въззивната жалба е неоснователна, а решението на СРС следва да бъде потвърдено.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода
на спора пред въззивната инстанция право на разноски на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК има въззиваемия. От името на същия е направено искане за присъждане на
разноски в проведеното по делото открито съдебно заседание на 13.02.2020 г., а
именно за заплатено адвокатско възнаграждение в производството пред СГС, като
същевременно са представени доказателства за извършването на претендираните
разноски и е представен списък по чл. 80 ГПК.
Предвид горното Т.С.
ЕАД следва да бъде осъдена да заплати на Ю.Е.К. сумата от 400 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 18604 от 22.01.2019 г.,
постановено по гр. д. № 42025/2018 г., по описа на СРС, 79-ти състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:*** да заплати в полза на Ю.Е.К., ЕГН ********** с адрес: ***
на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК сумата от 400 лева, представляваща
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.” ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.