РЕШЕНИЕ
гр. София, 15.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II „Е” състав в публично
заседание на трети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с-я
РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора
Георгиева
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 13450/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С Решение № І-60-372184 от 27.03.2018 г., постановено по гражданско дело № 1713/2016 г. на Софийски районен съд, II ГО, 60-ти състав,
частично е уважен предявеният от Ц.Л.С. срещу ЗК“Л.И.“ АД осъдителен иск с
правно основание чл. 226 ал. 1 КЗ/отм./ за сумата от 7000,00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди под формата на
болки и страдания, настъпили в резултат на пътно-транспортно произшествие на 16.10.2012
г., ведно със законната лихва върху
главницата от 16.10.2012 г. до окончателното й изплащане, като този иск е
отхвърлен за разликата над уважения размер от 7000,00 лв. до пълния предявен
размер от 10000,00 лв. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 700,00 лв., представляваща
разноски в производството пред СРС, а ищецът е осъден да заплати на ответника
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 60,00 лв., представляваща разноски в
производството пред СРС. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, вр. чл. 83, ал. 1, т.
4 ГПК ответното дружество е осъдено да заплати на в полза на СРС сумата от
420,00 лв., представляваща дължима държавна такса.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявеният частичен иск е отхвърлен за разликата над 7000,00
лв. до пълния предявен размер от 10000,00 лв. е постъпила въззивна жалба от ищеца
Ц.Л.С., чрез пълномощника й- адв. М.М., с оплаквания за неправилно приложение
на материалния закон, сочейки, че същото е постановено в противоречие с
принципа за справедливост, прогласен от чл.52 ЗЗД и че присъденото от
първоинстанционния съд обезщетение е в занижен размер. Моли съда да отмени
решението в обжалваната част и уважи изцяло предявения иск, както и да присъди
направените по делото разноски.
Решението в частта, с която е уважен
предявения иск с правно основание . 226 ал. 1 КЗ/отм./ за сумата от 7000,00
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди под формата
на болки и страдания, настъпили в резултат на пътно-транспортно произшествие на
16.10.2012 г., не е обжалвано от ответника /подадената въззивна жалба е била
върната с влязло в сила на 03.10.2018 г. Разпореждане/, поради което същото е
влязло в законна сила.
Въззиваемият ответник - ЗК“Л.И.“ АД,
не е подал отговор на въззивната жалба и не взема становище по същата.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като са заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.
Съгласно цитираната разпоредба на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт. По конкретно наведеното в жалбата оплакване настоящата
съдебна инстанция намира следното:
Разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ
/отм./, урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви
пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото
делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил
договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща неговата деликтна
отговорност.
Фактическият състав, от който възниква
имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две групи материални
предпоставки: 1) застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил
имуществени или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка
причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2)
наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за
застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и ответника -
застраховател.
Тъй като обжалваното решение в частта,
в която е уважен предявения осъдителен иск за сумата до 7000,00 лв. е влязло в
законна сила, то в конкретния случай със сила на пресъдено нещо между страните
в настоящото съдебно производство са установени всички материални предпоставки,
обуславящи възникването на спорното материално право. Предвид това, спорът
между страните, въведен с въззивната жалба и само по отношение, на който
въззивният съд следва да се произнесе (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), се
съсредоточава върху обстоятелството какъв е размерът на заместващото
обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди при настъпване на
процесното застрахователно събитие, определен съобразно критериите по чл. 52 ЗЗД.
В тази връзка следва да се отбележи,
че от неоспореното от страните и
кредитирано от съда като компетентно и обективно дадено заключение на вещото
лице по изслушаната и приетата в първоинстанционното производство СМЕ, се
установява, че при процесното ПТП ищеца е претърпяля следните физически увреждания – счупване на
лявата лъчева кост в долната й част на типично място. В експертизата е посочено, че това е било
съпроводено с трайно затруднение на движението на горен крайник за срок, повече
от 30 дни, като срока на пълното възстановяване е около 3 месеца, като ищцата е
изпитвала болки, които са били по-интензивни през първите 10 дни след травмата
и първите 10 дни след сваляне на гипсовата имобилизация. От показанията на
свидетеля Л.В.– баща на ищцата, които
преценени по реда на чл. 172 ГПК настоящият състав намира за обективно дадени и
кредитира с доверие, се установява, че произшествието е причинило болки в
ръката, и причинените травми са довели до промяна в ежедневната деятелност на ищеца, тъй като ръката в продължение на 30 дни е била в гипс, като
болки усеща и понастоящем.
При така възприетата фактическа
обстановка, настоящата съдебна инстанция приема, че първоинстанционният съд е преценил
правилно обстоятелствата, свързани с определяне на справедливото обезщетение по
смисъла на чл. 52 ЗЗД в размер на 7000,00
лв. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тъй като
неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични,
нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от
съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението. По делото е установено, че получената следствие на
инцидента травма - счупване на лявата лъчева кост в долната й част на типично
място е причинило трайно затруднение на движението на горен крайник за срок,
повече от 30 дни, като срока на пълното възстановяване е около 3 месеца и
същата не е оставила каквито да било трайни последствия върху здравословното
състояние. Безспорно следствие на процесното ПТП С. е изживяла негативни
емоции, доколкото е безспорно и ноторно известно, че всяка една физическа увреда
при ПТП неминуемо причинява психически страдания и поражда неимуществени вреди,
които подлежат на репариране. Следва да се вземе предвид още и, че
законодателят е определил висок нормативен максимум на застрахователното
обезщетение за причинените от застрахованото лице неимуществени вреди – в
размер на 2 млн. лв. при причиняване на неимуществени вреди на едно лице.
Следователно, по този начин той е целял заместващото обезщетение да отговаря на
действително претъпените болки и страдания. Заместващото обезщетение представлява
парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на
имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като
емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от
причинените му болки и страдания. В заключение следва да се отбележи, че
принципът за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите
на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички
доказателства, релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални
вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа за
справедливост.
По изложените съображения и с оглед
обстоятелството, че по правилността на обжалваното решение с въззивната жалба
не са направени други оплаквания и доколкото настоящата инстанция по силата на
чл. 269 ГПК е ограничена да извърши проверка само по релевираните оплаквания,
решението следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
Тъй като в настоящето производство
въззиваемият не е направил искане за присъждане на разноски, такива не следва
да му бъдат присъждани.
С оглед на
цената на иска въззивното решение постановено по търговско дело не подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69,
ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените мотиви, Софийският
градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № І-60-372184 от 27.03.2018 г., постановено по гражданско дело № 1713/2016 г. на Софийски районен съд, II ГО, 60-ти състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕ № І-60-372184 от 27.03.2018 г., постановено по гражданско дело № 1713/2016 г. на Софийски районен съд, II ГО, 60-ти състав, в необжалваната част е влязло
в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: