№ 20100
гр. ., 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВО В. ВЪТЕВ
при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА
като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело №
20241110123451 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са първоначални отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, както и насрещен частичен
осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР.
Ищцата М. А. Ч. твърди, че между нея в качеството на кредитополучател
и ответника „.“ ООД в качеството на кредитор е сключен Договор за паричен
заем „.“ № ./16.05.2023 г. за предоставяне в полза на ищцата на паричен кредит
в размер на сумата от 3 300 лева срещу задължението за връщане на сума в
общ размер от 11 303 лева на 18 вноски съгласно погасителен план към
договора. Посочва, че съгласно клаузите му годишният процент на разходите
по кредита (ГПР) възлиза на 47,91 %, а годишният лихвен процент (ГЛП) в
размер на 40,05 %. Излага, че съгласно клаузата на чл. 6.2 от договора при
непредставяне от страна на кредитополучателя на договорно обезпечение по
чл. 6.1. същият дължи неустойка в размер на сумата от 6 677,84 лева.
Поддържа се, че такава неустойка в посочения размер е начислена на ищцата
чрез разпределянето й на 18 вноски, чрез добавяне на сумата към дължимите
главница и лихва по договора, при което общият размер на месечната
погасителна вноска възлиза на 628 лева. С исковата молба ищцата оспорва
процесния договор за кредит с твърдения за нищожността му. Конкретно
твърди, че същият е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК, тъй като в договора липсва посочване на условията за прилагане на
лихвения процент, дали същият е фиксиран за целия срок на договора или е
1
променлив такъв. Изтъква се, че нито в договора, нито в погасителния план се
съдържа информация за общия размер на дължимата възнаградителна лихва.
Поддържа се, че договорът не отговаря и на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК относно ГПР. Сочи се, че в случая този компонент е посочен в договора
като абсолютна стойност, но липсва яснота относно формирането му – кои
конкретно компонентни са включени при определянето му. Не е ясно и дали
неустойката по договора е част от ГПР. Налице е и несъблюдаване на
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като при включване на неустойката в
размер от 6 677,84 лева в ГПР, то действителният размер би нараснал двойно.
Намира, че неустойката следва да се включи при определяне на ГПР, тъй като
представлява разход, част от дейността по управление на кредита. Налице е
заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид невключване на
неустойката в размера на ГПР, то последният не отговаря на действително
прилагания от кредитора в процесното правоотношение, което подвежда
потребителя относно спазване на забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора.
Ищцата оспорва като нищожна и клаузата на чл. 6.2 от договора за паричен
заем, предвиждаща заплащането на неустойка, като противоречаща на
добрите нрави. Конкретно излага, че е налице значителна нееквивалентност на
насрещните престации на страните. Намира същата и за неравноправна по см.
на чл. 143, т. 19 ЗЗП, доколкото размерът на неустойката надвишава с 200 %
сумата на отпуснатия кредит, което води до нарушаване на принципа на
добросъвестност и справедливост, както и на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй
като предвижда заплащането на неустойка, с необосновано висок размер.
Счита, че с клаузата на чл. 6.2 от договора в полза на кредитора се уговаря
допълнително обезпечение за неизпълнението на акцесорно по характера си
задължение. Поддържа се, че по същество неустойката е добавък към
възнаградителната лихва и би представлявала сигурна печалба за кредитора.
По изложените съображения ищцата отправя искане към съда да прогласи
нищожността на Договор за паричен заем „.“ № ./16.05.2023 г. – поради
противоречието му със закона и заобикаляне на закона, евентуално да
прогласи нищожността на клаузата на чл. 6.2 от договора, предвиждаща
заплащането на неустойка в размер от 6 677,84 лева при неизпълнение на
договорно задължение за представяне на обезпечение - поради
противоречието й с добрите нрави и като неравноправна.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът .“ ООД е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва исковите претенции като неоснователни с
довод, че процесният договор за кредит е действителен такъв, предвид
валидното уговаряне на основните му параметри – главница и лихви в
изискуемата от закона форма. Посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД
недействителността на отделна договорна клауза – в случая на неустоечната
2
такава, не обуславя недействителност на целия договор, тъй като същият
може да се прилага и без нея, доколкото същата не е част от съществените
параметри на договора. Излага, че всички условия по договора, в частност и
плащането на неустойка, са индивидуално договорени с потребителя.
Оспорват се твърденията на ищцата за допуснато нарушение по чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, предвид ясното посочване в договора на лихвения процент и условията
за прилагането му. Излага, че лихвата е уговорена във фиксиран размер от 35
% за целия срок на договора, като в последния е посочен размерът на
фиксираната възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следва
да бъде изплатена на кредитора. С отговора ответникът възразява срещу
изложените твърдения за допуснато нарушение при формиране на ГПР, както
и за твърдяното заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК с довод, че са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази връзка сочи, че уговорената
между страните неустойка при неосигуряване от страна на кредитополучателя
на обезпечение на главното вземане, е дължима след сключване на договора
при неизпълнение на това задължение, поради което не може да бъде взета
предвид при определяне на ГПР. Оспорва последната да представлява добавък
към възнаградителната лихва. Твърди, че неустойката е уговорена като
санкция за неизпълнение на поето с договора задължение от
кредитополучателя за представяне на договорно обезпечение, като ищцата е
имала възможността да се съгласи или не с клаузите на договора, разполагала
е с правото на отказ от същия, както и да поиска удължаване на 3-дневния
срок за представяне на обезпечение, от които същата не се е възползвала. С
отговора на исковата молба ответното дружество посочва, че не е налице
хипотеза на чл. 143 ЗЗП, като клаузите на договора не са във вреда на
потребителя, като за ищцата е съществувала яснота за разходите по кредита,
размера на договорната лихва, ГПР и неустойката. Твърди, че в случая е
направена проверка на кредитоспособността на потребителя при отправяне на
искането за отпускане на кредит, като липсата на такава проверка обуславя
единствено ангажиране на административнонаказателна отговорност за
кредитора, но не и нищожност на клаузата за неустойка. Поддържа се, че в
периода 06.07.2018 г. – 13.11.2013 г. между ищцата и ответното дружество са
сключени общо 31 договора, съдържащи уговорка за заплащане на неустойка
при непредставяне на обезпечение по кредита, поради което при сключване на
всеки следващ договор за ищцата е била налице яснота относно условията за
предоставяне на обезпечение и за заплащане на неустойка при неосигуряване
на такова. С тези доводи се отправя искане за отхвърляне на исковите
претенции и за присъждане на сторените по делото разноски. В отговора на
исковата молба са изложени подробни съображения, поради които ответникът
счита, че правото на иск е упражнено от ищцата в условията на злоупотреба с
права. Посочва се, че срещу „.“ ООД е подадена и друга искова молба от
3
ищцата, с която също е оспорена клауза за неустойка по друг договор и въз
основа на която е образувано гр. дело № 26017/2024 г. по описа на СРС, като
целта е в тежест на ответника да се възложи заплащането на разноски в
прекомерен размер. Ето защо, се отправя искане при успешен за ищцата изход
от делото в полза на същата да не се присъждат разноски за повече от едно
производство.
В депозирания по делото отговор е обективирана насрещна искова
молба, с която е предявен насрещен осъдителен иск срещу М. А. Ч. за
заплащане на сумата от 1 210 лева – част от вземане в общ размер от 3 300
лева, представляваща непогасена главница по Договор за паричен заем „.“ №
./16.05.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
насрещната искова молба в съда – 20.06.2024 г., до окончателното плащане.
В насрещната искова молба „.“ ООД посочва, че между страните е
сключен Договор за паричен заем „.“ № ./16.05.2023 г. по реда на ЗПФУР, по
силата на който дружеството е предоставило на ответницата сумата от 3 300
лева срещу задължението за връщането й при фиксиран лихвен процент от
40,05 % на 18 месечни вноски в периода 16.06.2023 г. - 18.11.2024 г. Сочи се,
че след подписване на договора и получаване на заемната сума М. Ч. не е
изпълнила задължението си да представи обезпечение съгласно условията на
чл. 6.1., поради което и на основание чл. 6.2. е активирана договорна
неустойка. Поддържа се, че от ответницата са налице плащания по договора в
общ размер от 2 090 лева, с които са погасени изцяло първите три вноски.
Излага се, че към 19.06.2023 г. кредитополучателят е в просрочие на 10 вноски
по договора с падежи в периода 18.09.2023 г. – 17.06.2024 г., поради което и на
основание чл. 26, т. 4 от ОУ към договора дружеството кредитор обявява
кредита за предсрочно изискуем. Посочва се, че общата неплатена сума по
договора възлиза на 8 867,30 лева, от която главница в размер от 3 300 лева, от
която в настоящото производство се претендира сумата от 1 210 лева. Посочва
се, че приложение към насрещната искова молба е уведомление за обявяване
на предсрочна изискуемост на кредита, което да бъде връчено на насрещната
страна. С тези доводи се отправя искане за уважаване на насрещната искова
претенция.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор на насрещната искова
молба ответницата по насрещния иск М. А. Ч. оспорва последния като
неоснователен. Не оспорва, че платената от нея сума по договора възлиза на 2
090 лева, поради което и на основание чл. 23 ЗПК същата дължи сумата от 1
210 лева като главница, но не като част от сумата от 3 300 лева. Излага, че
процесният договор за кредит е нищожен, тъй като сумата, претендирана като
неустойка, не е включена при формиране на ГПР, което е в нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че в случая не е налице основание за
4
прилагане на разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, доколкото нищожната клауза
на договора относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по
право от повелителни норми на закона, нито договорът за потребителски
кредит би бил сключен при невключване в същия на клаузата, определяща
ГПР. Предвид това, нищожността на клаузата относно ГПР обуславя
недействителността на целия договор. С тези доводи моли за отхвърляне на
насрещния иск.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба
доводи и възраженията на ответника, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По главните установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
и пр. 2 ЗЗД и евентуалните установителни искове с правно основание чл. 26,
ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД, вр чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1, т. 5 и т. 19
ЗЗП.
За основателността на горните искове, в тежест на ищцата е да установи
при условията на пълно и главно доказване сключването между нея и
ответното дружество на процесния договор за паричен заем и неговото
конкретно съдържание – права и задължения на страните, в частност
уговарянето в полза на ответника на процесното неустоечно вземане.
В тежест на ответника е да установи действителността на процесния
договор и на оспорената договорна клауза – съответствието им със законовите
разпоредби и с добрите нрави, както и индивидуалното уговаряне на
оспорените клаузи.
С приетия за окончателен доклад по делото, обективиран в Определение
№ 32111/30.07.2025 г., като безспорни и ненуждаещи се от доказване на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК са отделени следните обстоятелства: че
между ищцата М. Ч. като кредитополучател и ответника „.“ ООД като
кредитор е сключен Договор за паричен заем „.“ № ./16.05.2023 г.;
предоставянето от кредитора, респ. получаване от кредитополучателя на
заемната сума от 3 300 лева; че в клаузата на чл. 6.2 от договора е предвидено
задължение за ищцата за заплащане на неустойка в случай на непредставяне
на обезпечение по чл. 6.1 от договора; че размерът на погасените чрез
плащания от ищцата суми по договора възлиза на сумата от 2 090 лева.
Изложените обстоятелства се установяват и от събраните по делото
писмени доказателства – Договор за паричен заем „.“ № ./16.05.2023 г., с
инкорпориран в него погасителен план, и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити. От съдържанието
5
на договора се установява, че на ищцата е предоставена заемна сума в размер
на 3 300 лева със задължение за връщането й в срок до 18.11.2024 г. на 18
месечни погасителни вноски, при следните условия: размер на погасителната
вноска - 4 вноски по 110,14 лева и 14 вноски по 298,90 лева, фиксиран
годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 40,05%, годишен процент на
разходите по кредита (ГПР) в размер на 47,91%, обща сума за плащане в
размер на 4 626,16 лева. В чл. 6.1 от договора е посочено, че заемателят се
задължава в срок от 3 дни, считано от усвояването на заемната сума, да
предостави обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията на чл. 33,
ал. 1 от общите условия – поръчител или банкова гаранция /поне едно от
изброените/. Съгласно чл. 6.3 от договора при неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 6 677,84 лева, която се начислява автоматично от заемодателя, като
с подписването на договора заемателят се счита за уведомен за нейното
начисляване. Уговорено е, че начислената неустойка се заплаща разсрочено
съгласно включения в договора погасителен план. От инкорпорирания в
договора погасителен план се установява, че с първите четири вноски се
дължи неустойка в размер на 517,86 лева, а с останалите – неустойка в размер
на 329,10 лева, като всяка погасителна вноска с неустойка възлиза на 628 лева,
а общо дължимата сума за плащане с включена неустойка е в размер на 11 303
лева.
Страните не спорят, че на 16.10.2023 г. кредиторът е предоставил чрез
„Изипей“ на ищцата и същата е получила сумата от 3 300 лева.
Не е спорно между страните, а и от представеното по делото извлечение,
се установява, че в периода от 29.06.2023 г. до 27.03.2024 г. ищцата е
извършвала плащания по процесния договор за кредит в общ размер на 2 090
лева.
Наличието на твърдяното облигационно правоотношение между
страните, възникнало по силата на процесния договор за потребителски
кредит, предпоставя съдът да се произнесе по релевираните с исковата молба
възражения за недействителност на процесния договор. Последният
несъмнено има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената легална дефиниция по чл. 9 ЗПК, като заемополучателят по
него има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и на
чл. 9, ал. 3 ЗПК, поради което съдържанието му следва да бъде изцяло
съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП. Съдът следи служебно за
нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е
свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателствата по делото /арг. ТР № 1/2020
г. на ВКС, ОСГТК/. Освен това, съдът следи служебно и за наличието на
6
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител /арг. чл. 7, ал. 3, изр. 1
ГПК/.
Исковете са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя
сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание. Във всички
случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност,
подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на
закона или заобикалянето му, през по–лекия – липса на основание, липса на
съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или
липса на форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от
сочените от ищеца основания, разгледани в поредност според тежестта на
порока, отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени
останалите евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци
(Решение № 52 от 14.05.2021 г. по гр. д. № 4923/2019 г. на IV г. о., Решение №
156 от 26.03.2021 г. по гр. д. № 4622/2019 г. на IV г. о., Решение № 136 от
30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на III г. о., Решение № 2 от 22.04.2020 г.
по гр. д .№ 1153/2019 г. на IV г. о. и др.).
С оглед изложеното, съдът намира, че следва да разгледа първо
твърденията на ищцата за наличието на основания за нищожност на
процесния договор поради противоречието му със закона.
На първо място, с исковата молба се твърди, че процесният договор е
недействителен, тъй като в него липсва посочване на условията за прилагане
на лихвения процент, дали същият е фиксиран за целия срок на договора или е
променлив такъв, както и че нито в договора, нито в погасителния план се
съдържа информация за общия размер на дължимата възнаградителна лихва.
Съдът намира това възражение за неоснователно.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа лихвения процент по кредита, условията
за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите
за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти.
В случая от съдържанието на процесния договор за потребителски
кредит следва, че страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 40,05%. След като е уговорена фиксиран ГЛП, а не променлив
такъв, то не е необходимо да се посочват условията за прилагането му,
доколкото такива условия няма. В тази насока законът е ясен – от § 1, т. 4 от
ДР на ЗПК следва, че лихвеният процент, изразен като фиксиран или като
променлив процент, се прилага на годишна основа към сумата на усвоения
кредит. Следователно, липсва каквато и да е неяснота как точно се прилага
7
този лихвен процент. Следва да се отбележи, че горецитираната правна норма
не изисква размера на възнаградителната лихва да се посочва като сума в лева,
а същата следва да се посочва в проценти /по арг. от § 1, т. 4, т. 5, т. 5а и т. 6 от
ДР на ЗПК/, както е сторено и в случая. Аналогично е решението, дадено в чл.
3, б. „и“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити – „лихвен процент“ означава
лихвеният процент, изразен или като фиксиран, или като променлив процент,
който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. От
изложеното следва, че след като в закона е налице императивна правна норма
относно начин на прилагане на лихвения процент - на годишна основа към
сумата на усвоения кредит, тя се прилага към договора за кредит, независимо
дали е отразена в договора или не (арг. от чл. 9 ЗЗД). Неоснователно се явява и
възражението на ищцата, че в погасителния план, инкорпориран в договора,
липсва информация за общия размер на дължимата възнаградителна лихва.
Както следва от погасителния план, общият размер на лихвата за целия период
на договора е 1 325,16 лева.
В исковата молба се поддържа, че ГПР по договора е посочен
единствено като абсолютна стойност, но липсва яснота относно формирането
му – кои конкретно компонентни са включени при неговото определяне, като
не е ясно и дали неустойката по договора е част от посочената в него стойност
на ГПР.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин. Макар в договора да е посочен ГПР
по кредита в размер на 47,91% и общата стойност на дължимите от
потребителя плащания в размер на 4 626,16 лева, не става ясно какви разходи
са включени в тези две стойности, респ. дали в тях е включена като разход
начислената на потребителя неустойка в размер на 6 677,84 лева. Установява
се единствено, че неустойката е отразена в погасителния план като падежно
вземане заедно с дължимите по договора главница и лихва. Посочването в
договора на размера на ГПР единствено като процент поставя потребителя в
невъзможност да направи информиран избор за сключване на договора при
яснота относно условията му, респ. да осъществи сравняване с предлаганите
други сходни продукти (кредити) на пазара. Лишаването на потребителя от
тази възможност е приравнено от законодателя по арг. от чл. 22 ЗПК на
недействителност на целия договор поради неспазване на изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в случая е без значение дали ГПР би надхвърлил
8
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК праг от петкратния размер на законната лихва.
След като не става ясно дали кредиторът е включил неустойката в общата
сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на
закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника.
Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок
от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето с нормата
на чл. 22 ЗПК.
Независимо от изложеното, съдът намира за основателно и
възражението на ищцата за несъблюдаване изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
тъй като при включване на неустойката в размер от 6 677,84 лева,
действителният размер на ГПР по договора би нараснал двойно.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими специални
знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия
неустойката, не нарушава това изискване, а при нейното включване с
положителност би бил надхвърлен законоустановения максимум по чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта
е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза
на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с
кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на
кредитора. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се
възлагат в тежест на потребителя.
С оглед доводите в отговора на исковата молба, следва да бъде даден
отговор и на въпроса дали горното обуславя нищожност на целия договор за
кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР (с включена
в него неустойка). Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т.
20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи. Годишният процент на разходите е част от същественото
9
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната
цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи
при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя
относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. В аналогичен смисъл е и Решение по дело C‑714/22 от
21.03.2024 г. на СЕС, относимо към изискването за реално посочване на ГПР в
договор за кредит, сключен с потребител.
Щом договорът за кредит е нищожен в неговата цялост поради
противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, главният
установителен иск се явява основателен и следва да бъде уважен, като е
безпредметно бъдат разглеждани останалите релевирани от ищеца основания
за нищожността на договора, нито подлежи на разглеждане евентуалният иск
по отношение оспорената клауза за неустойка.
По насрещния частичен осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1
вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР.
За основателността му в тежест на ищеца е да установи при условията на
пълно и главно доказване наличието на твърдяното валидно облигационно
правоотношение с ответницата по процесния договор за потребителски
кредит, както и че е получил съгласието на ответницата за сключване на
договора с обективирана именно от нея воля за предоставяне на заемната
сума, по което същата е предадена на заемополучателя, уговорения падеж на
връщане, изискуемостта на вземането, в т.ч. наличието на предпоставките за
предсрочната изискуемост и довеждането й до знанието на
кредитополучателя, размера на претендираното вземане.
При установяване на тези факти в тежест на ответницата е да установи
погасяване на вземанията.
Предвид основателността на главния установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, по делото се явява недоказано наличието
на валидно договорно правоотношение между страните. Въпреки това
съдебната практика /например Решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. №
1023/2020 г. на ВКС, I ТО, Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на ВКС, IV ГО, и други/ приема, че при установена в хода на
исковото производство недействителност на договор за потребителски кредит
съгласно чл. 23 ЗПК предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на
дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да е
10
необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с
иск по чл. 55 ЗЗД.
Установява се по делото, че ответницата не е надлежно уведомена за
настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията по кредита преди
подаване на насрещната искова молба в съда – 20.06.2024 г., поради което
изискуемостта на вземанията е настъпила не предсрочно, а съгласно
уговорения в процесния договор погасителен план с крайния падеж на
вноските на 18.11.2024 г., а с това и в хода на исковото производство. При
положение, че решението следва да отразява материалноправното положение
между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на
съдебното дирене в хода на исковото производство, липсва основание да се
отрече настъпилата в хода на процеса изискуемост на цялото задължение по
кредита.
В случая по делото е безспорно, че ответницата по насрещния иск е
извършила по нищожния договор плащания на суми в общ размер на 2 090
лева, с които съдът приема, че е погасена част от главницата, тъй като, както
вече се изясни, а и по арг. от чл. 23 ЗПК, другите задължения по договора не са
валидно възникнали и ответницата в качеството на кредитополучател не е
дължала тяхното заплащане. Следователно, непогасена от кредитополучателя
е останала сумата от 1 210 лева – непогасена главница по процесния Договор
за паричен заем „.“ № ./16.05.2023 г. Върху главницата от 1 210 лева следва да
се присъди законната лихва, считано от датата на подаване на насрещната
искова молба в съда – 20.06.2024 г., до окончателното плащане.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се
дължат и на двете страни - на ищцата М. А. Ч. по първоначалните искове и на
ищеца „.“ ООД по насрещния иск.
Ищцата по първоначалните искове е доказала извършването на разноски
в размер на 452,12 лева за държавна такса. По отношение на претенцията за
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ на
ищцата съдът намира, че достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗАдв. е правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в
тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв.,
наличие на заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна, и липса на данни, които да го опровергават, отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК (в този
смисъл Определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, I
ТК).
11
В случая по делото е представен договор за правна защита и съдействие,
сключен на 09.04.2024 г. между ищцата и адв. М. В. М., в който е уговорено, че
правната помощ се предоставя безплатно съгласно чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2
ЗАдв. за оказване на помощ на близък (л. 100). Съобразно константната
съдебна практика така посоченото обвързва съда, като в тежест на насрещната
страна е ако оспорва наличието на съответното основание за оказване на
безплатна правна помощ, да представи доказателства. В случая на лист 45 по
делото е представено Искане за сключване на договор за кредит от 15.05.2023
г., неоспорено от ищцата, в което последната е посочила, че работи по
безсрочен трудов договор и има приходи от заплата в размер на 1 500 лева,
несемейна е, няма деца и живее при родителите си, като целта на ползвания
кредит е покриване на друг заем. Съдът намира, че данните в това искане не
опровергават посоченото в договора основание за безплатна правна помощ –
на близък, респ. от тях не може да се направи категоричен извод, че ищцата не
спада към кръга близки на адвоката. Следователно, налице е основание за
осъждане на ответника по първоначалните искове да заплати на процесуалния
представител на ищцата адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2
ЗАдв.
Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (в приложимата й редакция към
момента на сключване на договора за правна помощ – ДВ, бр. 88 от 4.11.2022
г.) при съобразяване единствено на материалния интерес по делото размерът
на дължимото се адвокатско възнаграждение би бил 1 417,27 лева. Съдът
обаче намира, че с оглед ниската фактическа и правна сложност на делото,
както и обстоятелствата, че исковата молба съдържа бланкетни оплаквания за
нищожност и че процесуалният представител на ищцата не се е явил в
насроченото съдебно заседание по делото, дължимото се на адв. М. В. М.
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ следва да
се определи в размер на 480 лв.с включен ДДС.
Ищецът по насрещния иск е доказал извършването на разноски в общ
размер на 534,50 лева, от които 54,50 лева за държавна такса и 480 лева с ДДС
за адвокатско възнаграждение, заплатено по банков път (л. 140-142), които
следва да му се присъдят в пълен размер.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. А. Ч., ЕГН
**********, със съдебен адрес гр. ., бул. „.“ № 81, ет. 3, ап. Б, срещу „.“ ООД,
ЕИК ., със седалище и адрес на управление гр. ., бул. „.“ № 115Е, ет. 5,
12
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че
сключения между заемодателя „.“ ООД и заемателя М. А. Ч., Договор за
паричен заем „.“ № ./16.05.2023 г. е нищожен.
ОСЪЖДА М. А. Ч., ЕГН **********, със съдебен адрес гр. ., бул. „.“ №
81, ет. 3, ап. Б, да заплати на „.“ ООД, ЕИК ., със седалище и адрес на
управление гр. ., бул. „.“ № 115Е, ет. 5, по иск с правно основание чл. 240, ал. 1
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР сумата от 1 210 лв.,
част от вземане в общ размер от 3 300 лева, представляваща непогасена
главница по Договор за паричен заем „.“ № ./16.05.2023 г., ведно със законната
лихва, считано от 20.06.2024 г., до окончателното плащане, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 534,50 лв., разноски в производството.
ОСЪЖДА „.“ ООД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление гр. .,
бул. „.“ № 115Е, ет. 5, да заплати на М. А. Ч., ЕГН **********, със съдебен
адрес гр. ., бул. „.“ № 81, ет. 3, ап. Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
932,12 лв., разноски в производството.
ОСЪЖДА „.“ ООД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление гр. .,
бул. „.“ № 115Е, ет. 5, да заплати на адв. М. В. М., от АК – ., с адрес на
кантората в гр. ., бул. „.“ № 81, ет. 3, ап. Б, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
сумата от 480 лв. с ДДС, разноски в производството за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13