Р
Е Ш Е Н И Е № 1036 / 30.7.2020г.
гр.
П., 29.07.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П.,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на шестнадесети юли две хиляди и двадесета година в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Цветелина Малинова като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 1969 по описа на ПРС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на „Топлофикация П.“ АД срещу В.С.А., с
която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове като
моли съда за признаване на установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 771,59, представляваща стойността на доставена, но незаплатена
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. П., ул. „***, за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно
със законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 05.11.2018 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата в размер на 112,13
лева, представляваща законна лихва за забава върху месечните задължения за
периода от 10.07.2016 до 23.10.2018
г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 7697/2018 г. по описа на
Районен съд П..
Ищецът твърди, че между него и ответника
в качеството му на потребител-клиент за битови нужди съществува облигационно
правоотношение с предмет покупко-продажба /доставка/ на топлинна енергия,
възникнало по силата на закона и регулирано от публично известни общи условия,
чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват насрещната страна, без да е
необходимо изричното им приемане. Поддържа, че процесният недвижим имот се
намира в топлоснабдена сграда. Посочва, че съгласно Общите условия през
процесния период е изпълнил задълженията си и е доставил до имота на ответника
топлинна енергия, отчетена и разпределена от фирмата за дялово разпределение.
Изяснява, че от своя страна купувачът не е изпълнил насрещното си задължение за
заплащане на дължимата цена на топлинната енергия за исковия период и на
падежа, нито към момента на депозиране на заявлението. Счита, че с изтичане на
края на месеца, следващ този на доставката и поради неизпълнението си, съгласно
чл. 41, ал. 1 от приложимите Общи условия ответникът като потребител дължи и
обезщетение за забава в размер на законната лихва, възлизаща на заявената сума.
С тези съображения отправя искане за уважаване на предявените искови претенции.
Намира за дължима законната лихва за забава, считано от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на вземането.
В съдебно заседание поддържа така
предявените искове. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал.
1 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове с
твърдението, че към процесния период не е имал качеството „потребител на
топлинна енергия“ поради липса на вещни права, респ. право на ползване върху
имота. В съдебно заседание уточнява, че оспорва доставката на топлинна енергия,
но не и посочената от ищеца стойност, включително размера на законна лихва.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Районен съд П. е сезиран с обективно,
кумулативно съединени положителни установителни искове, разглеждани по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предмет на доказване по делото е парично
вземане на ищеца, произтичащо от договор за доставка на топлинна енергия,
сключени с ответника. Настоящото производство е предназначено да стабилизира ефекта
на издадената заповед за изпълнение за вземането в хипотезите на чл. 415, ал.
1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се
смята предявен от датата, на която е подадено заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това исково производство може да
бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното производство.
Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното производство по
юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и размер. В
противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия случай се установи, че
вземанията, предмет на иска и вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение в рамките на заповедното производство изцяло съвпадат, поради което
предявеният иск е процесуално допустим.
При релевираните в исковата молба
твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия,
регулирано от публично известни Общи условия; 2) продавачът да е доставил
топлинна енергия в твърдяното количество на купувача, за която се дължи
посочената в исковата молба сума. По акцесорния иск за обезщетение за забава е
необходимо да бъде установено изпадането на ответника в забава и размера на
търсеното във връзка с това обезщетение.
Според задължителните разяснения, дадени
с ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния Закон за енергетиката (ЗЕ) като договорно правоотношение,
произтичащо от договор, сключен при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Преценката относно наличието
на качеството потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди по
отношение на ответника следва да се прави съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от „Топлофикация – П.“ ЕАД. Последните
имат обвързваща сила за страните по взаимоотношенията, възникнали във връзка с
производство и доставка на топлинна енергия при спазване разпоредбата на чл.
150 от ЗЕ.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът/потребителят на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ,
бр. 54 от 17.07.2012 г.), е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. § 190 от ДР на ЗЕ „клиенти/потребители
на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение.
В този смисъл е и клаузата на чл. 3, ал.
1 от процесните Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди,
на потребителите в гр. П., приложими от ищеца и одобрени с Решение № ОУ-011/14.04.2008
г. на ДКЕВР, публикувани във вестник СъП. – бр. 82/3959/29.04.2008 г., а с това
и влезли в сила, съгласно която купувач на топлинна енергия е всяко физическо
лице – потребител за битови нужди, което е собственик или титуляр на вещно
право на ползване на имот в топлоснабдена сграда. В тази връзка следва да се
отбележи, че включването на клаузите на процесните ОУ като източник на права и
задължения между страните съгласно чл. 150, ал. 2 от Закона за енергетиката
(ЗЕ) е обусловено от оповестяването им и изтичане на 30 дни след първото им
публикуване. В случая се установи, че последните са оповестени в един местен
ежедневник, поради което и с оглед липсата на твърдения от ответника за
възражения срещу тях, съдът счита, че са влезли в сила. Отношенията то така
действащите общи условия се уреждат от специален закон – ЗЕ, поради което редът
в ТЗ и ЗЗД, където се изисква писмено приемане на общите условия е неприложим.
Поради това договорът се счита сключен при определените от дружеството общи
условия от момента, в който потребителят бъде присъединен към топлопреносната
мрежа и започне да потребява топлинна енергия от същата.
Съгласно чл. 34 ал. 1 от Общите условия,
купувачът е длъжен да заплаща дължимите
се суми на доставената топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. При неплащане в този срок и на основание чл. 86,
вр. чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД длъжникът, в качеството си на потребител, изпада
в забава и дължи заплащането на обезщетение в размер на законната лихва, без да
е необходимо изрично волеизявление на ищеца в този смисъл.
При тази правна рамка, съдът дължи
произнасяне по конкретно твърдените права и факти, както и по възраженията,
релевирани от страните по делото.
В настоящия случай между страните е
спорно, че сградата, в която се намира процесният жилищен имот е присъединена
към топлопреносната мрежа, както обстоятелствата относно реалната доставка на
топлинна енергия за исковия период и дали ответникът има качеството „потребител“
на топлинна енергия.
По делото е представено споразумение по
чл. 365 ЗЗД, сключено между страните по спора. В него ответникът е признал, че
е собственик на топлоснабдения имот, както и че в исковия период има задължение
към ищеца в размер на 1238,72 лева, а ищецът от своя страна признава, че част
от това задължение в размер на 15,00 лева е доброволно погасено.
Това изявлението на страните,
обективирано в подписан от тях частен документ по см. на чл. 180 ГПК, ползващ
се с формална доказателствена сила относно правнорелевантното обстоятелство, че
са автори на волеизявлението, съдът цени като извънсъдебно признание за
неизгоден за страните факт, а именно, че ответник е собственик на жилището, че
има изискуемо задължение към ищеца, както и че част от него е погасено, което
изявление на страните се ползва с висока доказателствена стойност в процеса, в
случая съответстващо на останалите писмени доказателства – арг. чл. 175 ГПК.
По делото е изслушана и приета заключение
по СТЕ, неоспорено от страните, която съдът кредитира изцяло като обосновано,
обективно и компетентно изготвено, отговарящо на всички поставени задачи. В
заключението е отразено, че същото е изготвено при анализ на приложените по
делото документи, изискани на място от ищцовото дружество и от фирмата за
дялово разпределение. Между ФДР и ищеца има налично споразумение в тази насока,
обективирано в договор № 97 от 30.11.2011 г. От заключението се установява, че
монтираните в абонатната станция уреди за търговско измерване – топломери са
преминали през задължителните периодични метрологични проверки, в хода на които
са окачествени като съответстващи на одобрения тип, поради което са годни за
търговско измерване и показанията им могат да се считат за достоверни. В
експертизата е отразено, че през релевантния период технологичните разходи в
абонатната станция са приспаднати от брутната топлоенергия, отчетена ежемесечно
по общия топломер. Същите са останали за сметка на ищцовото дружество, като на
ФДР е подавана за разпределение само нетната топлоенергия. След провеждане на
годишния отчет разходът на топлоенергия е преизчислен, прогнозно начислените
суми са сторнирани и определената разлика е съобразена при индивидуалните
изравнителни сметки. Изяснено е, че е начислен разход за битова гореща вода
според показанията на уреда за търговско измерване, монтиран в имота. През
периода е начисляван разход за топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, пропорционално на отопляемия обем на имота по проект и само през
зимния отоплителен период – времето, през което е работила отоплителната
инсталация в СЕС. Не е разпределяна топлоенергия и не са начислявани като
дължими суми за отоплителни тела в СЕС, доколкото в същата няма работещи
такива. В заключението е отразено, че начислените суми на абоната са коректни и
пресметнати съгласно методологията, утвърдена от действащата нормативна уредба.
При така установените факти, въз основа на извършения анализ експертизата
достига до извод, че общата дължима сума за процесния период е на стойност от 771,59
лв.
От изложеното дотук съдът намира за
доказано по делото, че ищецът, в качеството си на страна по облигационното
правоотношение с ответника, през процесния период е доставил до ползвания от
него имот топлинна енергия, чиято обща цена възлиза на сумата, посочена в исковата
молба.
Съгласно т. 9 от Тълкувателно решение №
4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, в производството по
чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена
заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното
дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК
намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване
на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите.
Доколкото в настоящото производство
исковата претенция се изразява в молба за присъждане на главница и лихва и при
липса на конкретно изявление какво се погасява със сумата от 15,00 лева, по
правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД (така т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от
27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК), съдът приема, че със
сумата от 15,00 лева е погасено част от задължението за лихва в общ размер на
112,13 лева за периода от 10.07.2016 до 23.10.2018 г. като искът следва да бъде
уважен за сумата от 97.13 лева и отхвърлен до пълния предявен размер като
погасен чрез плащане.
По
разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този
изход от спора по правилото на чл. 78, ал. 1 такива следва да му бъдат
присъдени. Ищецът е доказал разноски в размер на 25.00 лева за ДТ, 140,00 лева
депозит вещо лице, 15,00 лева за съдебни удостоверения и 150,00 лева (не както
твърди 185,00 лева) депозит за особен представител като е претендирал и
възнаграждение за процесуално представителство в размер от 150.00 лева, което
обаче на основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът намира, че следва да бъде уважено в
минимален размер от 100,00 лева и което следва да бъде присъдено, съгласно
приложен списък по чл. 80 ГПК. При този изход от спора, а ищецът се дължат
разноски в размер на 422,69 лева от доказани в размер на 430,00 лева
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в
заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид изхода от спора и
доказаните в заповедното производство разноски, на ищеца се дължат 73,75 лева,
които също следва да му бъдат присъдени.
Воден от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. Чл.
153, ал. 1 ЗЕ, че В ПОЛЗА на „Топлофикация-П.“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. П., ж. к. Мошино, ТЕЦ „Република“ СЪЩЕСТВУВА изискуемо вземане срещу В.С.А., ЕГН********** *** за сумата в
размер на 771,59, представляваща
стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се в гр. П., ул. „***, за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 05.11.2018 г.
до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в
размер на 97,13 лева, представляваща
законна лихва за забава върху месечните задължения за периода от 10.07.2016 до
23.10.2018 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 7697/2018 г. по описа на Районен съд П., като ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата до
пълния предявен размер от 112,13 лева, като погасен чрез доброволно плащане.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.С.А., ДА
ЗАПЛАТИ на „Топлофикация-П.“ АД, ЕИК
********* сумата от 422,69 лева –
разноски пред Районен съд П. в исковото производство.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.С.А. ДА
ЗАПЛАТИ на „Топлофикация-П.“ АД, ЕИК
********* сумата от 73,75 лева –
разноски пред Районен съд П. в заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ__________________