Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 12.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на петнадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №3710 по описа на СГС за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ищеца С.П.С. срещу решение от 04.01.2021 г. по гр.д. №17024/2019 г. на
Софийския районен съд, 36 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу „Т.С.“ ЕАД и ЧСИ У.Д.кумулативно съединени искове с правно
основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за
заплащане на следните суми, получени без основание по изп.д.
№20188580401299 по описа на ЧСИ У. Д., както следва: ответникът „Т.С.“ ЕАД сума
в общ размер на 1176,81 лв., събрана без основание след наложен запор по изп.д.
№20188580401299, както следва: 815,33 лв., представляваща цена за доставена
топлинна енергия през периода мес.05.2013 г. – мес.04.2016 г.; 110,30 лв. – законна лихва; 164,91 лв. – неолихвяеми вземания; 36,27 лв. – присъдени разноски по
заповедно производство, и 50,00 лв. – разноски по изп.
производство, и ответникът ЧСИ У.Д.сумата от 333,38 лв. – получени без
основание такси по горепосоченото изп. дело, като
ищецът е осъден да заплати на ответника „Т.
С.“ ЕАД разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, постановено при грубо нарушение и необсъждане на възражението
на ищеца, изложено в исковата молба, че не е бил уведомен за наличието на
задължения към „Т.С.“ ЕАД, и в противоречие със събраните по делото
доказателства е приел обратното. Сочи,
че не е уведомяван, че дължи каквито и да е суми към ответника „Т.С.“ ЕАД,
както и че не живее в процесния имот, респ. не е
ползвал услугата по предоставена топлинна енергия. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че е редовно уведомен за развилото се заповедно
производство, както и че не е редовно уведомен и в образуваното при ответника
ЧСИ У.Д.изпълнително производство. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т. С.“ ЕАД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва
същата.
Въззиваемата страна ЧСИ У.Д.в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва същата.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
СРС е сезиран със
субективно съединени искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД – за връщане на заплатени без основание суми
по изп.д. №20188580401299 по описа на ЧСИ У. Д.. Според дадените в ППВС
№1/1979 г. указания, връщане на даденото без основание изисква
предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е.
когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД предполага установяване в
условията на кумулативност на две предпоставки:
разместване на имуществено благо между патримониумите
на два правни субекта и първоначална липса на основание за получаването.
Съгласно разпоредбата на чл.414 ГПК в редакцията и към
релевантния момент, длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение или
срещу част от нея в 2-седмичен срок от връчване на заповедта. Нормата на чл.423 ГПК се явява средство за защита, когато формално удостоверените и възприети от
заповедния съд обстоятелства не са били в състояние да осигурят обективна
възможност за длъжника да узнае съдържанието на претенцията, като съобразно
разпоредбата на чл.423 ал.1 т.1 ГПК, в едномесечен срок от узнаването на
заповедта за изпълнение длъжникът, който е бил лишен от възможността да оспори
вземането, може да подаде възражение до въззивния
съд, когато заповедта не му е била връчена надлежно.
Заповедта
за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването и от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали
вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК,
когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила.
Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на
вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче
обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата
на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства. В този смисъл налице и съдебна практика /определение №480 от
19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта се получава крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен
правен спор относно съществуването на вземането. Основанието за издаване на изпълнителен
лист в хода на същото по смисъла на чл.404 т.1 ГПК представлява т.нар. заповед
за изпълнение, която именно представлява онзи съдебен акт, чрез който се
установява дали вземането е спорно. По същността си правните последици на
влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в
сила съдебно решение, доколкото последната има установително
действие в отношенията между страните. Заедно с това влязлата в сила заповед за
изпълнение съставлява пречка за оспорването на процесните
вземания въз основа на обстоятелства, които са били известни на длъжника или на
доказателства, с които е разполагал или е можел да се снабди, до изтичането на
срока за възражение по чл.414 ГПК.
Наред с изложеното, в
определение №214/15.05.2018 г. на ВКС по ч.гр.д. №1528/2018 г., IV ГО, изрично
е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на присъдено
нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към
момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Съгласно трайната съдебна практика, вкл. и цитираната
в обжалваното съдебно решение, след влизане в сила на заповедта за изпълнение и
след като длъжникът не се е възползвал от предоставените му способи за защита
срещу нея, той не може по общия исков ред да установява недължимост
на вземането по нея, а може да се защити, както вече бе посочено по-горе, чрез
иска по чл.424 ГПК и по предвидената в чл.439 ГПК възможност за
длъжника в изпълнителното производство да оспори вземането, предмет на
изпълнението, когато основава иска си само на факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Същото право има и длъжникът в производството по
издаване на заповед за изпълнение, която е влязла в сила. Съгласно цитираното
от в обжалвания акт определение №956/22.12.2010 г. по ч.т.д. №886/2010 г. на І
ТО на ВКС, разпоредбата
на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е
предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание.
Ето защо, доводите на въззивника, че не дължи
присъдените на „Т.С.“ ЕАД суми, тъй като не живее в процесния имот,
респ. не е ползвал услугата по предоставена топлинна енергия, и не е бил
уведомен от кредитора, не подлежат на разглеждане в рамките на настоящето
производство, както правилно е приел и СРС, тъй като това са доводи, касаещи
съществуването на вземането, а проверката дали вземането съществува
се извършва в общия исков процес след подадено възражение по чл.414 ГПК. Не
следва да бъдат разглеждани и доводите на въззивника,
касаещи нередовно връчване на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК от
заповедния съд, тъй като, както вече бе посочено, защитата срещу ненадлежното
връчване се осъществява чрез подаването на възражение по чл.423 ГПК, както
правилно е приел и първоинстанционният съд. Защитата
срещу изпълнението срещу действията на съдебния изпълнител се извършва чрез
обжалване действията на същия по реда на чл.435 и сл. ГПК, поради което
възражението на въззивника, че не е редовно уведомен за образуваното при ответника ЧСИ
У.Д.изпълнително производство, също не следва да бъдат разглеждани в рамките на
настоящето производство.
Поради
изложеното, следва да се приеме, че при наличието на изпълнителен лист,
издаден реда на чл.404 т.1 ГПК, въз основа на който е образувано процесното изп. дело, по което са
събрани процесните суми, то и заплащането на същите е
извършено при наличието на валидно правно основание.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение от 04.01.2021 г., постановено по
гр.д. №17024/2019 г. по описа на СРС, ГО, 36 състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.