№ 140
гр. П., 29.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско
дело № 20225200500114 по описа за 2022 година
Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №1025/22.11.2021г., постановено по гр.д.
№20215220100918/2021г. по описа на РС- П. е осъден „Сити Кеш” ООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр.С., ул.„С.“, №29, ет.7,
представлявано от управителя Н.П.П., да заплати на Р. ИВ. Й., ЕГН
********** от гр.П., ул.„Р.А.“ №11, ет.5, ап.50, на основание чл.55, ал.1, пр.1
от ЗЗД, във връзка с чл.23 и чл.22 от ЗПК, сумата от 708,77лв.,
представляваща заплатена без основание сума по договор за паричен заем
№426658 от 12.06.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба- 10.03.2021г., до окончателното изплащане, като е отхвърлен
иска за разликата над 708,77лв. до предявения размер от 1 708,77лв.
Осъден е „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр.С., ул.„С.“, №29, ет.7, представлявано от управителя Н.П.П.,
да заплати на Р. ИВ. Й., ЕГН ********** от гр.П., ул.„Р.А.“ №11, ет.5, ап.50,
на основание чл.78, ал.1 от ГПК, разноски за държавна такса в размер на
22,40лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 82,96лв.
Осъден е „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
1
управление: гр.С., ул.„С.“ №29, ет.7, представлявано от управителя Н.П.П., да
заплати на адвокат В.Й.Н., ЕГН ********** от Софийска адвокатска колегия,
със съдебен адрес: гр.С., ул.„И.Д.” №7, ет.5, ап.9 на основание чл.38, ал.2 във
връзка с чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на
145,01лв.
Осъдена е Р. ИВ. Й., ЕГН********** от гр.П., ул.„Р.А.“ №11, ет.5,
ап.50, да заплати на „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр.С., ул.„С.“ №29, ет.7, представлявано от управителя Н.П.П., на
основание чл.78, ал.3 от ГПК, разноски за възнаграждение за вещи лица в
размер на 175,56лв.
Осъдена е Р. И. Й., ЕГН ********** от гр.П., ул.„Р.А.“
№11, ет.5, ап.50, да заплати по сметка на РС- П., на основание чл.77 от ГПК,
държавна такса в размер на 14,35лв.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от „Сити Кеш“ ООД,
чрез пълномощника му юриск.Я.П..
Твърди се в същата, че обжалваното решение е неправилно,
постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила.
Визира се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
договорът не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В този
аспект се приема, че тази разпоредба не изисква в договора за кредит да се
посочва математическия алгоритъм, по който се изчислява ГПР.
Твърди се, че нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвижда
договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени
всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР.
Визира се, че всички компоненти, който съгласно формулата по
Приложение №1 следва да бъдат взети предвид при определяне на ГПР се
съдържат в чл.3 на договора и погасителния план, а именно: общият брой на
погасителните вноски, годишния лихвен процент, представляващ единствен
разход по кредита, интервалът, между дата на първото усвояване на сума по
кредита и датата на съответната погасителна вноска, а в погасителния план се
съдържат поредният номер и размерът на съответната погасителна вноска.
Твърди се, че съдът е тълкувал превратно събраните по делото
2
доказателствата. В нарушение на материалния закон, съдът погрешно е приел,
че оскъпяването установено в допълнителното заключение е ГПР на кредита
Съгласно формулата, посочена в Приложение №1 на ЗПК, размерът на
неустоечното задължение не е част от параметрите, които участват при
формиране на размера на ГПР. С приемането на обратното се счита, че съдът
е тълкувал превратно, както установените по делото фактически положения,
така и разпоредбите на ЗПК.
Визира се, че посоченият по- горе извод противоречи пряко на
разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК. Уговорената в чл.8 от Договора
неустойка се явява неизпълнение на акцесорно задължение. Обезщетението
по дефиниция не попада в общите разходи и не може да се взима предвид при
изчисляване на ГПР
Счита се, че според чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Формулата за изчисляването му е уредена в Приложение №1 към чл.19, ал.2
от ЗПК, а с приетата по делото експертиза е установено, че ГПР по кредита
отговаря на изискванията на ЗПК
Твърди се, че съдът е извел логически неправилен извод, че в договора
за заем не се съдържат компонентите за формиране на ГПР, тъй като по
делото е приета ССчЕ, която не би било възможно да бъде изготвена, ако
действително параметрите, участващи във формирането на ГПР са неизвестни
и би се стигнало до невъзможност на вещото лице да извърши изчислението
по формулата, посочена в Приложение №1 на ЗПК. Видно от ССчЕ, вещото
лице е определило размера на ГПР, а именно 47,84%
Визира се, че в постановеното решение съдът е приел, че процесната
клауза за неустойка по договора за паричен заем е нищожна на собствено
основание. В тази насока се приема, че посоченото не води автоматично до
противоречие на договора с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни части на договора не
влече нищожност на целия договор. Настоява се да се вземе предвид, че
прогласяването на нищожността на неустоечната клауза не обосновава
нищожност на целия договор за кредит, на основание чл.22 от ЗПК, както
неправилно е приел съдът
3
Твърди се, че неправилно съдът е приел, че клаузата на
възнаградителната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В
тази насока се цитират разясненията, дадени в Тълкувателно решение
№1/2009г, ОСТК, ВКС.
Сочи се, че следва да се съобрази съотношението между изводите
възприети в съдебната практика на която се е позовал съдът в обжалваното
решение и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК
Прави се възражение за прекомерност на претендираното от въззивната
страна адвокатско възнаграждение
Искането е, след направено уточнение с подадена молба с вх.
№359/10.01.2022г. е да се отмени обжалваното решение в частта, в която е
уважен иска на ищеца за сумата от 708,77лв. и вместо него се постанови
друго, с което се отхвърлят предявените искове.
Моли се за присъждане на направените съдебно- деловодни разноски
В срок е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса- Р. ИВ.
Й., чрез процесуалния й представител адв.Г.Ч..
В него се визира, че първоинстанционното решение е правилно и
законосъобразно, след обсъждане на целия обем от налични доказателства в
тяхната съвкупност и цялост
В този смисъл се излагат подробни съображения
Искането е съдът, да постанови решение, с което подадената въззивна
жалба се остави без уважение, а обжалвания първоинстанционен съдебен акт,
предмет на настоящото въззивно производство бъде потвърден
Моли се за присъждане на сторените в производство разноски.
С Определение №115/20.01.2022г., постановено по гр.д.
№20215220100918/2021г. по описа на РС- П., в производство по чл.248 от
ГПК е изменено постановеното по делото Решение №1025 от 22.11.2021г., в
частта за присъдените разноски за адвокатско възнаграждение, като вместо
„ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7, представлявано от управителя Н.П.П., да
заплати на адв.В.Й.Н., ЕГН ********** от Софийска адвокатска колегия, със
съдебен адрес: гр.С., ул.“И.Д.“ №7, ет.5, ап.9, на основание чл.38, ал.2, във вр.
с чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 145,01лв. се
4
чете: „ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7, представлявано от управителя Н.П.П., да
заплати на адв.Г.Г. Ч., ЕГН ********** от Адвокатска колегия- С., със
служебен адрес: гр.С., ул.“И.Д.“ №7, ет.5, ап.9, на основание чл.38, ал.2, във
връзка с чл.38, ал.1у, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на
145,01лв.
Против това определение не са постъпили жалби от страните.
В съдебно заседание, жалбоподателят „Сити Кеш“ ООД, редовно
призовани, представител не се явява.
Ответникът по жалбата- Р. ИВ. Й., редовно призована, не се явява. От
страна на процесуалния й представител- адв.Ч. е постъпило писмено
становище, в което се иска да се остави без уважение въззивна жалба, като
неоснователна и се потвърди обжалвания съдебен акт. Моли се за присъждане
на направените по делото съдебно- деловодни разноски. Прави се възражение
за прекомерност.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства, обсъдени
в съвкупност и поотделно, съдът приема за установено следното:
Производството пред РС- П. е образувано по повод на подадена молба
от страна на ищецът Р. ИВ. Й. чрез пълномощника си адвокат Н. твърди, че на
12.06.2020 г. е сключил с ответника „Сити Кеш” ООД договор за паричен
заем № 426658 за сумата от 1000лв. при фиксиран ГЛП в размер на 40.05%,
ГПР в размер на 47.84% и общ размер на дължимата сума 1 237,99лв. Между
страните било уговорено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с
поне едно от следните обезпечения- банкова гаранция или поръчител,
отговарящи на условията, посочени в Общите условия към договора за заем.
В случай, че заемателят не предостави посоченото обезпечение в тридневен
срок от сключване на договора или представеното обезпечение не отговаря на
условията, посочени в Общите условия към договора за заем, заемателят се
задължил да заплати на заемодателя неустойка в размер на 1112,01лв. с начин
на разсрочено плащане, посочен в Приложение 1 (Погасителен план) към
договора. Твърди се, че поради непредставяне на надлежно обезпечение в
тежест на ищеца била начислена неустойка в размер на 1112,01лв.
Счита, че договорът за заем е нищожен (недействителен), на основание
чл.22 от ЗПК във връзка с чл.26, ал.1 от ЗЗД поради противоречие със закона.
5
Твърди се нищожност на договора, на основание чл.10, ал.1, във връзка с
чл.22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма- договорът
да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт- не по- малък от 12, в
два екземпляра- по един за всяка от страните по договора.
Твърди се нищожност на договора, на основание чл.11, ал.1, т.10 във
връзка с чл.22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото
съдържание, а именно ГПР по кредита. В тази връзка се сочи, че в договора не
са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване и
липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР, което противоречи на императивните изисквания на чл.19, ал.1
във връзка с чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4 от ЗПК.
Твърди се, че посоченият в договора размер на ГПР е погрешен, а
действителният ГПР е в размер на 162% и надвишава максимално
установения праг съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Счита се, че уговорката за заплащане на неустойка при непредоставяне
на обезпечение противоречи на изискването на чл.16 от ЗПК за извършване
на проверка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на
договора.
Сочи се, че уговорената неустойка за неизпълнение на задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди, накърнява добрите нрави, тъй
като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Счита се, че уговорката заобикаля закона по смисъла на чл.26, ал.1 пр.2
от ЗЗД, тъй като води до кумулиране на неустойка за забава с мораторна
лихва, а съгласно разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава.
Твърди се, че неустоечната клауза е неравноправна и нищожна на
основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Клаузата не е индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.
Твърди се, че е допуснато нарушение на чл.19, ал.1 във връзка с чл.11,
6
ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в ГПР не са включени разходите за заплащане на
неустойка, която по своята същност представлява печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да
е част от ГЛП и ГПР. По този начин размерът на ГПР би бил 162%, което е
нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, водеща до нищожност на
договора като цяло. Погрешното посочване на ГПР следва да се приравни на
хипотеза на непосочен ГПР, по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Сочи се, че договорът е нищожен, на основание чл.11, ал.1, т.9 във
връзка с чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД поради това, че
клаузата за възнаградителна лихва (ГЛП) противоречи на добрите нрави, тъй
като размерът й надвишава трикратния размер на законната лихва за
необезпечени заеми, респективно двукратния размер на законната лихва за
обезпечени заеми.
Твърди се нищожност на договора и на основание чл.11, ал.1, т.20 във
връзка с чл.22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото
съдържание, а именно наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено,
и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата
съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на
ден.
Смята се, че клаузите в договора не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин съгласно изискванията на чл.147, ал.1 от ЗЗП и не
позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора съгласно чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП.
Счита се, договора за унищожаем, на основание чл.33, ал.1 от ЗЗД с
оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия.
Твърди се, че към момента на сключване на договора ищецът не е
разполагал с достатъчно финансови средства да задоволи основните си
потребности, което е оказало влияние върху формирането на вътрешната му
воля да сключи договора, както и че са налице явно неизгодни условия по
договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността
на насрещните престации.
При условията на евентуалност се позовава на нищожността на отделни
7
клаузи на договора, на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД поради нарушение
на закона, чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави и на
основание чл.146 от ЗЗП поради неравноправност.
Твърди се, че в изпълнение на договора за кредит ищцата е погасила
изцяло сумата от 2350лв., поради което позовавайки се на разпоредбата на
чл.23 от ЗПК се предявява осъдителен иск против ответника за заплащане на
сумата от 1708,77лв. (след допуснатото от съда изменение на иска),
представляваща недължимо платена сума по договора за потребителски
кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Претендират се разноските по делото.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
ответникът „Сити Кеш“ ООД чрез пълномощника му адв.И.. В него се
признава, че между страните е сключен договор за потребителски кредит
№426658 от 12.06.2020г. за сумата от 1000лв. и че заемните средства са
предоставени на потребителя. Оспорва се, ищецът да е заплатил посочените в
исковата молба суми с твърдението, че по договора изобщо не са извършвани
плащания от страна на ищеца.
Оспорват се изложените от ищеца твърдения за нищожност на договора
поради нарушение на чл.10, ал.1 от ЗПК.
Твърди се, че всички елементи от договора са в еднакъв вид, формат и с
еднакъв по големина шрифт, а именно не по- малък от 12, както изисква
законът.
Твърди се, че в договора за потребителски кредит са посочени всички
допускания, взети предвид от кредитора при определяне на ГПР, както и че
редът за определянето му е дефиниран императивно в чл.19, ал.2 от ЗПК и
страните по договора не разполагат с правна възможност за неговото
определяне по различен начин.
Сочи се, че единственият разход по договора за кредит е ГЛП, а ГПР е
определен по формулата в Приложение №1 към ЗПК. Позовавайки се на чл.4,
параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 се твърди, че към момента на сключване
на договора, предвидената в него неустойка не е била дължима, тъй като
нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените в договора
задължения в тридневен срок от сключването му, поради което не е следвало
8
да бъде включена в размера на ГПР. Поради фиксирания размер на ГЛП
счита, че не са нарушени изискванията на чл.11, т.9 и 10 от ЗПК.
Твърди се, че евентуалната нищожност на клаузата за неустойка не
влече след себе си нищожността на целия договор, както и че същата не може
да бъде определена като възнаградителна лихва, тъй като е съвсем различен
институт и има различни цели.
Оспорва се, неустойката да противоречи на добрите нрави и да излиза
извън пределите на присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции. В
този смисъл се твърди, че финансовата институция следва да държи сметка за
носения риск във връзка с отпускането на кредита и обезпечението на
задължението е съществен елемент при преценката на този риск.
Сочи се, че предоставянето на обезпечение зависи изцяло от волята на
потребителя, а непредоставянето му увеличава финансовия риск за кредитора
при това след датата на отпускане на кредита и независимо от волята на
кредитора.
Счита се, че ако ищецът изначално е бил наясно, че не може да
предостави исканото от кредитора обезпечение, то същият е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл.12 от ЗЗД с ясното
намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита.
Твърди се, че в резултат на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение за кредитора са настъпили конкретни вреди, тъй
като ищецът не е изпълнил задълженията си по договора за заем и е изпаднал
в просрочие, а кредиторът е бил лишен от възможността да реализира правата
си срещу длъжника, срещу трето лице или срещу банката- гарант.
Сочи се, че твърденията на ищеца за нищожност на неустоечната клауза
и за заобикаляне на закона заради кумулирането й с мораторна лихва са
взаимоизключващи се, доколкото фактическият състав на заобикаляне на
закона включва две или повече съглашения, които са действителни. В този
смисъл се твърди, че ако клаузата за неустойка е нищожна, не би могло да се
говори за заобикаляне на закона.
Оспорва се твърдението на ищеца, че в ГПР следва да бъде включен и
размерът на уговорената неустойка, тъй като това противоречи на чл.19, ал.3.
т.1 ЗПК, съгласно който при изчисляване на ГПР по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
9
си по договора за потребителски кредит, а в случая неустойката се дължи за
неизпълнение на задълженията на заемателя по договора.
Твърди се, че в случая размерът на възнаградителната лихва не следва
да се съобразява със съдебната практика, според която същата накърнява
добрите нрави, ако надвишава два или три пъти размера на законната лихва.
Сочи се, че тази съдебна практика не е задължителна и освен това е
постановена при различна социално- икономическа обстановка, нормативна
база и обществени отношения. Позовава се и на европейското
законодателство, което не въвежда изрично ограничение в пределния размер
на договорната лихва до трикратния размер на законната лихва.
Сочи се, че в Общите условия към договора за кредит, които са приети
от потребителя и са неразделна част от договора е включена клауза относно
правото на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може
да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихва съгласно чл.29, ал.4 и 6 от ЗПК, както и размера на лихвения процент
на ден.
Твърди се, че не е налице соченото от ищеца противоречие на добрите
нрави и неравноправност по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като в
договора ясно е посочен размерът на отпуснатия заем, фиксираният лихвен
процент, ГЛП и общата сума за плащане. Поради това се счита, че
потребителят е имал възможността предварително да се запознае с условията
по договора и да прецени обхвата на своето задължение.
Сочи се, че ГПР се изчислява по точно установена в нормативен акт
формула, която страните не могат да променят и договарят. Поради това
смята, че липсва задължение в договора за кредит да се преписва формулата
по Приложение №1 към ЗПК, а е достатъчно да бъде посочен точният размер
на ГПР, като потребителят може и сам да изчисли ГПР след като в договора
се съдържа всеки един от компонентите по формулата на Приложение №1
към ЗПК.
Оспорва се твърдението на ищеца за унищожаемост на договора поради
сключването му при крайна нужда и явно неизгодни условия.
Твърди се, че при сключване на договора ищецът е декларирал, че
разполага с достатъчно финансови средства, произтичащи от трудово
10
правоотношение, поради което не се е намирал в състояние на крайна нужда.
Счита се, че условията по договора не са явно неизгодни, тъй като към
момента на сключването му, предвидената неустойка не е била дължима. По
изложените съображения моли за отхвърляне на иска и присъждане на
разноските по делото.
От събраните по делото доказателства се установява следната
фактическа обстановка:
Не е спорно между страните не е спорно, като са налице и писмени
доказателства в тази връзка, а именно: Договор за паричен заем №426658 от
12.06.2020г., погасителен план и Общи условия по договор за заем от които
се установява, че между същите е сключен договор, по силата на който
ответникът „Сити Кеш“ ООД в качеството на заемодател се е задължил да
предостави на ищеца Р. ИВ. Й. в качеството на заемател потребителски
кредит в размер на 1000лв., а ищецът се е задължил да върне заетата сума на
10 месечни погасителни вноски, първите три от които са в размер на по
33,38лв., а останалите седем в размер на по 162,55лв., при фиксиран ГЛП в
размер на 40.05%, ГПР в размер на 47.84% и обща дължима сума в размер на
1237,99лв.
В чл.8 от договора за паричен заем е уговорено, че с подписване на
договора заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в
случай, че не представи банкова гаранция или поръчител, отговарящ на
условията, подробно разписани в чл.9, ал.2 от Общите условия към договора
за заем, същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 1112,01лв. с
начин на разсрочено плащане подробно посочен в Приложение №1 към
договора за заем. Така размерът на дължимата месечна вноска възлиза на
235лв., съгласно погасителния план, а общо дължимата сума по договора за
паричен заем- на 2350лв.
Видно от заключението на съдебно- счетоводната експертиза се
установява, че сумата, която ищецът е изплатил на ответника по договора за
паричен заем е общо в размер на 1708,77лв., с която е погасена главница в
размер на 1000лв., договорна (възнаградителна) лихва в размер на 101,33лв. и
неустойка в размер на 607,44лв. Плащанията по договора са направени, както
следва: на 15.07.2020г.- сума в размер на 235лв., на 01.09.2020г.- сума в
размер на 235лв. и на 15.09.2020г.- сума в размер на 1238,77лв.
11
Действителният размер на ГПР по договора, използвайки установената
формула в Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК и имайки предвид
параметрите на заема, посочени в същия е 47.84%. Разходите, взети предвид
от кредитора при определяне на размера на ГПР са единствено тези, свързани
със заплащането на договорната (възнаградителна) лихва. При изчисляване на
ГПР, съгласно Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК кредиторът е взел
предвид всички онези допускания, които имат отношение към самия договор.
От допълнителното заключение на съдебно- счетоводната експертиза се
изяснява, че с договорената сума на неустойката в размер на 1112,01лв. се
оскъпява самият договор за кредит, като спрямо общата сума, дължима от
потребителя по кредита (1 237,99лв.) оскъпяването е в размер на 89.82 %. Със
заплатената от ищеца сума за неустойка в размер на 607,44лв. се оскъпява
договорът за кредит, като спрямо общата сума, заплатена от потребителя по
кредита (1101,33лв.) оскъпяването е в размер на 55.16%.
От заключението на съдебно- техническата експертиза се установява, че
типът на използвания навсякъде в оригинала на договора за кредит шрифт е
серифен, семейството е „Дежавю Сериф“ (DejaVu Serif). На определени места
в текста шрифтът е от описания тип и е удебелен (получер). Навсякъде
размерът на шрифта е 13 pt. Типът на използвания навсякъде в оригинала на
Общи условия шрифт е серифен, семейството е „Майриад Про“ (Myriad Pro).
На определени места в текста шрифтът е от описания тип и е удебелен
(получер). Навсякъде размерът на шрифта е 12 pt. Типът на използвания
навсякъде в оригинала на погасителен план към договор шрифт е серифен,
семейството е „Дежавю Сериф“ (DejaVu Serif). На определени места в текста,
шрифтът е от описания тип и е удебелен (получер). Навсякъде размерът на
шрифта е 13 pt.
По делото е прието писмо от третото неучастващо по делото лице
„ИзиПей“ АД, ведно с приложена към него справка в табличен вид,
съдържаща информация и данни за извършени плащания от Р. ИВ. Й. в полза
на „Сити Кеш“ ООД за периода от 12.06.2020 г. до момента на извършване на
справката.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
В изпълнение разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият съдебен
12
състав извърши проверка на депозираната възззивна жалба и констатира, че
същата е редовна и допустима- отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от
ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
При извършване на въззивен контрол на обжалваното съдебно решение,
в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните
от първата инстанция доказателства намира, че решението на практика се
обжалва в неговата уважителна част. В случая то е правилно и като такова
следва да бъде потвърдено, а жалбата се явява неоснователна. В останалата
му отхвърлителна част, първоинстанционното решение не е обжалвано от
страните по делото, с оглед на което е и влязло в законна сила.
В настоящия случай, първоинстанционният съд въз основа на
изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е
определил правната квалификация на предявения иск.
В конкретният казус, настоящата инстанция не приема направените във
въззивната жалба оплаквания за неправилност и незаконосъобразност за
основателни. Основанието за това, е че въззивният съд след подробно
обсъждане на събраните в производството доказателства, достига до същите
правни изводи изведени от първата инстанция.
В този аспект няма основание последната да не приеме изцяло доводите
на районния съд в тази насока, които не счита да ги преповтаря, като ги
препраща по смисъла на чл.272 от ГПК.
Предмет на делото който е въведен от ищеца е осъдителен иск за
неоснователно обогатяване с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД във
връзка с чл.23 и чл.22 от ЗПК за връщане на дадено без основание- поради
нищожност на договор за потребителски кредит, а при условията на
евентуалност - иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД във връзка с
чл.34 във връзка с чл.33, ал.1 от ЗЗД за връщане на дадено на отпаднало
основание- поради унищожаване на договор, сключен при крайна нужда и
явно неизгодни условия.
Основателността на главния иск предполага заплащане на сочената от
ищеца сума на ответника, което обстоятелство следва да бъде установено при
условията на пълно и главно доказване от ищеца. В тежест на ответника е да
установи при условията на пълно и главно доказване наличието на основание
13
за задържане на сумата, в т.ч. наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за заем.
Сключеният между страните договор има правната характеристика на
договор за потребителски кредит, поради което неговата действителност
следва да се съобрази с изискванията на специалния закон- ЗПК и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. Съдът следва да се
произнесе по съответствието на договора със законовите изисквания за
неговата действителност в рамките на наведените от ищеца основания.
Една от клаузите в него и която е обект на спора по делото е годишният
процент на разходите по кредита.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя. Легална
дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа
в §1, т.1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит и по- специално застрахователни премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси. Посочването на размера на ГПР
в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на
потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му
позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора.
В процесния договор кредиторът е посочил единствено абсолютни стойности
на лихвения процент по заема и ГПР, без да е разписана ясна методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същият от 47,84%/. Посочената
годишна фиксирана лихва от 40.05% не е ясно как точно участва в него. По
този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално
е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на
чл.11, т.10 ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна
14
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. В тази връзка е достатъчно да се посочи, че в ГПР не е включено
задължението за заплащане на неустойка., което според вещото лице е
начислено и се дължи от ответника, представляваща също разход за
потребителя, който се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска.
Затова е налице нарушение на ЗПК по отношение на съществен елемент
на договора, което води до недействителност не само на тази клауза, но и до
недействителност на целия договор, съобразно чл.22 ЗПК.
На следващо място, в процесния договор за кредит на ищеца е
предоставена в заем сума от 1000лв., при уговорен ГЛП в размер на 40,05%.
Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни
разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При
положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната
страна е по- слаба икономически, поради което се ползва със засилената
защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на
лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е ограничен. Обратното би
означавало икономически по- слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика
трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната
лихва/. В този смисъл е Решение №378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д.
№315/2005г., IIг.о., Решение №906 от 30.12.2004г. на ВКС по гр.д.
№1106/2003г., IIг.о.; Определение №901/10.07.2015г. по гр.д.№6295/2014г. на
ВКС. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна
клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между
уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва.
Размерът на последната е общоизвестен- към основния лихвен процент на
БНБ се прибавят десет пункта и към датата на сключване на договора
размерът на законната лихва е 10, 00%.
Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва
в размер на 40,05% годишно е четирикратно по- висок от размера на
15
законната лихва. Затова тази уговорката противоречи на добрите нрави
/критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и се явява
нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по
процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
При тези съображения в насока неприемане възраженията изложени във
въззивната жалба и съвпадане на крайните правни изводи на
първоинстанционния и въззивния съд, а решението в неговата обжалвана
част, като правилно и законосъобразно следва да се потвърди, а подадената
въззивна жалба, като неоснователна следва да се остави без уважение. В
останалата му отхвърлителна част, решението на първоинстанционният съд
не е обжалвано, с оглед на което е влязло в законна сила.
С оглед този изход на делото, няма основание за присъждане на
претендираните от страна на „Сити Кеш“ ЕООД съдебно- деловодни
разноски, като такива следва да се присъдят такива в полза на процесуалния
представител на въззиваемата страна.
В случая, последната се представлява безплатно по делото от адвокат
Г.Г. Ч. с ЕГН ********** от гр.С., ул.„И.Д.“ №7, ет.5, ап.9, при условията на
чл.38, ал.1, т.2 ЗА, който е поискал присъждане на адвокатско
възнаграждение. На основание чл.38, ал.2 от същия закон, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в
Наредба №1 от 09.07.2001г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. В настоящия случай предявеният иск за неоснователно
обогатяване е с цена 1708,77лв., като пред въззивната инстанция същият с
оглед предмета на обжалване и на основание разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от
Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е 708,77лв. Ето защо на адвокатът с оглед на този материален
интерес следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 300лв.
С оглед на гореизложеното, Пазарджишкия окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1025 от 22.11.2021г., постановено по
гр.дело №1155/2020г. по описа на РС- П., в обжалваната му уважителна част.
16
В останалата му част, решението като необжалвано е влязло в законна
сила.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр.С., ул.„С.“ №29, ет.7, представлявано от управителя Н.П.П., да
заплати на адвокат Г.Г. Ч., с ЕГН ********** от Софийска адвокатска
колегия, със съдебен адрес: гр.С., ул.„И.Д.” №7, ет.5, ап.9, на основание чл.38,
ал.2 във връзка с чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер
на 300лв.
Решението е окончателно и не подлежи.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17