Решение по дело №4401/2019 на Районен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

№ 2950 

град Бургас, 08.11.2019г.

В    И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

Бургаският районен съд,                                                                                           граждански състав

на осми октомври                                                                         две хиляди и деветнадесета година

в публично заседание, в състав

                                                                                                                            Съдия: Пламен Дойков

 

             при секретаря Ани Стоянова, като разгледа докладваното от съдията Дойков гражданско дело № 4401 по описа за 2019година, за да се произнесе, взе предвид следното:

              Делото е образувано по искова молба от „Гаранционен фонд България” ЕООД, ЕИК: *********, гр. Б., представлявано от управителя П.С. против П.П.М., ЕГН **********,***. Ищецът сочи, че като търговец осъществява гаранционни услуги в полза на „Фреш Кредит” ЕООД. На 07.09.2017г. между „Фреш Кредит„ ЕООД и ответника П.М. бил сключен Договор за потребителски кредит № 0001796 и свързан с него Договор за допълнителни услуги от същата дата. Между ответника, „Фреш Кредит” ЕООД и ищецa бил сключен договор за гаранционна сделка / поръчителство/ също с дата 07.09.2017г. На ответника била предоставена в заем сумата от 600.00лева. Според погасителен план, М. се била задължила да върне заетата сума с падеж 08.06.2018г. съгласно погасителен план, като в цената се включвала сумата за главница, възнаградителна лихва и допълнителни услуги. Ищецът сочи, че до 13.03.2019г. ответникът бил погасил задълженията си по двата договора, както следва : 28,96главница и 13.42лева договорна лихва по ДПК, 57.60лева главница по ДДУ и 0.02лева лихва за забава по ДПК. След тази дата нямало извършени плащания. Сочи се, че предвид просрочията по кредита за заплащане на задълженията към „Фреш Кредит” ЕООД последното дружество е упражнило правото си на вземане към ищеца по настоящото дело. С покана от 13.03.2019г. „Фреш Кредит” ЕООД е поканил ищецът, който чрез прихващане на вземания между дружествата е изплати сумата от 1210.53лева . Сочи се, че за събиране на вземането е било образувано ч.гр.д. № 2208/ 2019г. на РС гр. Бургас и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Ищецът претендира да се признае за установено между страните , че ответникът дължи сумите по издадената заповед № 1258/ 21.03.2019г.  Претендират се сторените разноски в настоящото производство и в ч.гр.д. № 2208/ 2019г. на РС гр. Бургас.

Ответникът не депозира писмен отговор в законоустановения срок, не представя доказателства и не прави доказателствени искания. 

             Предявените искове са с материалноправно основание в чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 , ал. 1, т. 2 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК във  чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 74 от ЗЗД вр. чл. 143 и сл. от ЗЗД.

             В съдебно заседание процесуалния представител на ищцовото дружество не се явява, но с изрична молба се поддържа исковата молба. Изложено е подробно становище във връзка с подадения писмен отговор от особения представител на ответника.

             Ответникът, редовно призован , не се явява , не се представлява.

             С протоколно определение от 08.10.2019г. съдът е отхвърлил искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение по делото.  

     От представените по делото писмени доказателства съдът приема за безспорно установено, че между „Фреш Кредит: ЕООД и ответника П.П.М. е бил сключен договор за потребителски кредит № 0001796/ 07.09.2017г., с който дружеството е предоставило в заем сумата от 600.00лева. В договорът е посочено, че задължението следва да бъде върнато на 9 месечни вноски, като е определен падеж на 08.06.2018г. От приложения по делото договор – копие и оригинал, става ясно, че страните са уговорили лихвен процент в размер на 26.83% и ГПР от 47.83%. В чл. 3 на Договора е посочено, че като обезпечение / гаранция на заема , кредитополучателят се задължава в срок от 48часа от подписването на договора да осигури поръчителство от две физически лица, имащи безсрочни трудови договори с минимално месечно брутно трудово възнаграждение от 1500.00лева за всеки поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от кредитодателя банка. В ал. 2 е предвидено, че при неизпълнение на това задължение ще се счита, че кредитополучателят се съгласява и упълномощава "Фреш Кредит" ЕООД да сключи от негово име и за негова сметка, в т. ч. и при условията на чл. 38 от ЗЗД, договор за поръчителство с одобрено от кредитодателя дружество-поръчител, което да му предостави гаранционна услуга /поръчителство/ за обезпечаване на вземанията по договора за кредит, при възнаграждение за последното от 518.40лева, платимо от ответника разсрочено – на равни месечни вноски. В чл. 4 от договора, кредитополучателят се е съгласил чрез сключване на допълнителен договор да ползва допълнителни услуги, предоставени от кредитодателя /по Тарифа/, както и да ползва финансиране на разсрочено плащане на възнаграждението за поръчителя по чл. 3.

Видно от доказателствата по делото, в които е приложена разписка за изплатена сума , ответницата П.М. е получила заемната сума от 600.00лева, което обстоятелство не се оспорва от нея.

На 07.09.2017г. между ответника П.М. и "Фреш Кредит" ЕООД е сключен и договор за допълнителни услуги към процесния договор за кредит, съгласно който дружеството е предоставило на ответникът допълнителна услуга, представляваща финансиране, разсрочване и заплащане на поръчителя на сумата, която се дължи от клиента за възнаграждението по договор за поръчителство на кредита. В клаузите на договора се сочи, че  в полза на кредитора се дължи сума за услугата за поръчителство в общ размер от 518.40лева, която следва да се плати на за срок от 9 месеца с вноски всяка по 57.60лева. По делото е представен и  сключения договор за гаранционна сделка /поръчителство/ от 07.09.2017г. между "Фреш Кредит" ЕООД като кредитор, П.П.М. като длъжник и "Гаранционен фонд България" ЕООД като поръчител, с който поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на всички задължения на длъжника по договора за потребителски кредит, за което е уговорено плащането на възнаграждение в полза на поръчителя в размер от 518.40 лева, платимо на 9 вноски по 57,60лева.

Ищецът твърди, че ответникът не изпълнявал задължението си по посочения договор за кредит. В исковата молба се сочи, че по посочените договори нямало никакви плащания от страна на ответницата П.М.. След спиране на плащанията по посочените договори, с покана от 13.03.2019г. „Фреш Кредит” ЕООД е поканил ищецът, който е изплатил сумата от 1305,13лева чрез прихващане на други дължими между страните вземания.    

По делото е приложено ч.гр.д. № 2208/ 2019г. на РС гр. Бургас, от което е видно, че след подадено заявление по чл. 410 от ГПК в полза на ищецът е била издадена заповед № 1258/21.03.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за сумите 1082,94 лева(хиляда осемдесет и два лева и деветдесет и четири стотинки) - главници по двата договора, 55,64лева(петдесет и пет лева и шестдесет и четири стотинки)- възнаградителна лихва, за периода от 07.09.2017г. до 13.03.2019г. и 72,05лева(седемдесет и два лева и пет стотинки)-обезщетение за забавеното плащане върху главницата, за периода от 10.10.2017г. до 13.03.2019г., заедно със законната лихва върху главницата от подаването на заявлението-15.03.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 25.00(двадесет и пет) лева-разноски по делото, представляващи държавна такса за производството.

Предвид така изложеното, могат да се направят следните изводи.

По делото не се спори и съдът приема, че с изплащането на посочената сума от страна на ищеца към „Фреш Кредит“, първият се е суброгирал в правата на кредитора по сключените договори.

В изложеното правоотношение приложими са правилата на Закона за потребителския кредит. По делото не е спорно, а и се установява от самия ДПК, че ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая на ответника като физическо лице е предоставена "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Въпреки, че ответникът не е взел активно участие по настоящото производство, съдът е длъжен служебно да констатира всяко нарушение на императивни материалноправни разпоредби, регулиращи правния спор. Нормите, които уреждат действителността на правните сделки, са такива с императивен характер, възможността за възражения в тази насока не се преклудира с отговора на исковата молба и такива могат да бъдат направени дори във въззивното производство. Съдът следи служебно, дори при липсата на възражение за нищожност, и следва да зачете последиците на тази нищожност, когато е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства, когато е налице противоречие с добрите нрави и когато е налице неравноправна клауза, както и при някои особени хипотези, при които охраняването на блага от специфичен обществен порядък преодолява, поради изключителната си значимост, диспозитивното начало в гражданския процес. В подобен смисъл са ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г. на IV г. о., Решение № 229/21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. и др.

В чл. 143 на ЗЗП е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор с потребител. Там изрично е посочено, че за такава се счита всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 19 точки на разпоредбата. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директива 93/13/ЕИО не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. Видно от представения договор между страните, както и приложенията към него, същият е сключен при общи условия, без да е бил предмет на предварително договаряне между страните и с клаузи предварително зададени от ищеца. Договорът е бланков, параметрите в него не са били предмет на предварително договаряне между страните. Същият е формуляр, който, видно от изложените параметри, е бил подписан от ответника при предварително посочени от кредитора условия. П.П.М. не е била запозната с начина на формиране на ГПР и ГЛП като разходи по кредита. В общите условия не е посочено как се изчисляват приложимия лихвен процент и  ГПР по ДПК във връзка изискванията на ЗПК. Посоченото не дава основание да се приеме, че М. е била наясно с начина на формиране на дължимото към кредитора възнаграждение. Ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието на договора, като този извод може да се направи от гореизложеното.  Посочените параметри на одобрения кредит не са били индивидуално уговорени и това може да се заключи от приложените по делото договор и общи условия. Не се установи с ответника да е бил съгласуван и индивидуално уговорен размерът на възнаградителната лихва, поради което съдът приема за установено, че е бил подписан страндартизиран бланков формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от самия ищец.

Нарушени са и изискването на чл. 11 от ЗПК. При сключването на договора не са спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, касаещ ГПР. Това е така, доколкото в договора ГЛП, ГПР и лихвеният процент са посочени единствено като абсолютни стойности, без да е посочена методика относно начина на формиране на ГПР - кои компоненти са включени в него и как точно се формира същия. Доколкото ГПР би трябвало да сочи общите разходи за потребителя, по ясен и разбираем за последния начин тези разходи следва да са посочени, но в случая това изискване не е спазено. Т. е. компонентите на ГПР остават неясни и по този начин дават възможност на кредитора да завишава цената на отпуснатия кредит, което е станало като в погасителната вноска е включено и възнаграждението по договора за допълнителни услуги. В случая на ответника е предоставена сумата от 600.00 лева при уговорен ГПР в размер от 47.83% и ГЛП в размер от 26,83%. Видно от съдържанието на процесния договор за кредит, в него не е отразена действителната ”обща сума, дължима от потребителя“. Така в графа ”детайли на кредита“ фигурира ”обща сума за погасяване“ в размер на 669.06лева, но тя отчита само общия му размер, без да включва общите разходи за потребителя, в това число и възнаграждение за поръчителя, което е ”допълнителна услуга“, пряко свързана с кредита. Това, от своя страна, се отразява и на стойността на годишния процент на разходите, защото той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл.19, ал.1 от ЗПК.

Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил възнаграждението за поръчителя, в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни, т. е. не съществуват по договора. И тъй като не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК.

               Настоящият състав счита също, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги следва да се счита за нищожно на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради противоречието му с добрите нрави. Посочените в сключения договор изисквания към ответника за предоставяне на обезпечение надминават целта на обезпечението на задължението, като съображенията са следните. В договора са поставени на практика неизпълними за ответника задължения за обезпечения на вземането, което автоматично води до сключването на допълнителна сделка по договора за допълнителни услуги. Подобни клаузи са увреждащи страната и сключени при нарушение на правилата на ЗПК. Посоченият договор  всъщност е част от ДПК, макар и оформен като отделна сделка. По този начин се цели заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, забраняващо ГПР да бъде по- голям от петкратния размер на законната лихва. Посочената гаранционна сделка  на практика води до заобикаляне на разпоредбата на закона, което е довело до оскъпяване на кредита. Именно по тази причина възнагражденията за тези "допълнителни услуги" са възнаграждения по ДПК, които съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да се включат в ГПР, но това не е сторено в нарушение на закона.

Отделно от това от представената тарифа и доказателствата по делото, не става ясно как е формирана претендираната сума от 51.00лева за СМС известяване, посочена в петитума на исковата молба.

Според чл.138, ал.2 от ЗЗД, поръчителство може да съществува само за действително задължение. След като договорът за кредит е недействителен, за поръчителя не се поражда задължение да обезпечи кредитора. Или в настоящия случай поръчителят – ищецът по делото, е изпълнил едно ”чуждо задължение“. Съгласно чл.74 от ЗЗД този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора. Въпросът за незнанието за нищожността на сделката и обосноваването на правния интерес по чл.74 от ЗЗД с факта на това незнание е свързан, от една страна, с вида на недействителността, а от друга – с опасността от настъпване на неблагоприятни имуществени последици за изпълняващия чуждото задължение. Недействителността на договора за кредит не е очевидна, тъй като към момента, когато заемодателят е получил изпълнение от поръчителя, последният не е знаел, че договорът за кредит е недействителен, съответно, че договорът за поръчителство не е породил действие. Безспорно поръчителят има правен интерес да изпълни, защото ако договорът за кредит е действителен, респективно, е възникнало задължение за обезпечаване на кредита, той е солидарно отговорен с длъжника – чл.141, ал.1 от ЗЗД, т. е. имуществените му права са застрашени от бездействието на последния да изпълни на падежа.

Предвид изложеното по-горе, съдът приема, че уговорките за заплащане на възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги се явяват нищожни и не са породили целените с тях правни последици. Поради това и на основание чл. 23 от ЗПК ответникът дължи само чистата стойност на предоставения финансов ресурс. От представените по делото доказателства се сочи, че  П.М. е погасила част от задължението си със сумата от 100.00лева, което се признава и от ищеца.  Ответницата не е погасила изцяло сумата дадена й в заем – сумата от 600.00лева. Следва да се признае за дължима сумата от 500.00лева по исковата претенция. В останалата част по отношение на главницата и договора за допълнителни услуги, исковата молба следва да се отхвърли.

Следва, съобразно решението и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, с което искът е частично отхвърлен , разноските по воденото производство и тези сторени в заповедното такова да бъдат уважени съразмерно на това. По делото ищецът е сторил разноски за доплащане на държавната такса в исковото производство като е внесъл сумата в размер на 125.00лева. Съобразно уважената част на иска , следва да се присъди в полза на ищеца и сумата от 51,63лева. Следва да се присъдят и разноските от заповедното производство – внесена е сумата от 25.00лева за държавна такса, като съобразно уважената част на иска следва да се присъди в полза на ищеца сумата от 10,33лева. Общо за двете производства следва да се присъди сумата от 61,96лева разноски за водене на производството.

Воден от изложеното и на основание чл. 236 вр. чл. 235 от ГПК, Бургаският районен съд

 

Р ЕШ И:

 

            ПРИЕМА за установено, на основание  чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 , ал. 1, т. 2 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК във  чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 74 от ЗЗД вр. чл. 143 и сл. от ЗЗД, че П.П.М., ЕГН **********,*** дължи на „Гаранционен фонд България” ЕООД, ЕИК: *********, гр. Б., представлявано от управител П.С., сумата от 500.00лева /петстотин лева/ главница по Договор за потребителски кредит № 0001796 сключен на 07.09.2017г., ведно  със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда по ч. гр. д. № 2208/ 2019г. на РС гр. Бургас– 15.03.2019г. до окончателното изплащане на дължимата сума, за което вземане е издадена заповед № 1258/21.03.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2208/ 2019г. на РС гр. Бургас, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния му претендиран размер за сумите от 71.04лева(седемдесет и един лева и четири стотинки) остатъчна главница и 55.64лева(петдесет и пет лева и шестдесет и четири стотинки)-договорна лихва за периода от 07.09.2017 г. до 13.03.2019г. по Договор за потребителски кредит № 0001796 сключен на 07.09.2017г., сумата от 460.80лева (четиристотин и шестдесет лева и осемдесет стотинки) остатъчна главница по т. I и 51.00лева(петдесет и един лева) – главница по т. II ( за СМС известяване) по Договора за допълнителни услуги от 07.09.2017г. , сумата от 72.05лева(седемдесет и два лева и пет стотинки)-лихва за забава по Договор за потребителски кредит № 0001796 сключен на 07.09.2017г., за периода от 10.10.2017 г. до 13.03.2019 г., като неоснователен и недоказан.

          ОСЪЖДА П.П.М., ЕГН **********,*** да заплати на на „Гаранционен фонд България” ЕООД, ЕИК: *********, гр. Б., представлявано от управител П.С.,  сумата от 51.63лева/ петдесет и един лева и шестдесет и три стотинки/ разноски по настоящото производство и сумата от 10,33лева/ десет лева и тридесет и три стотинки/ разноски по ч.гр.д. № 2208/ 2019г. на РС гр. Бургас или всичко в размер на 61.96лева/шестдесет и един лева и деветдесет и шест стотинки/.           

            Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните. 

                                                                      

                                                                                              Съдия: /п/

 

ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!

А.С.