№………./……………..2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
П.
мл.
с. НИКОЛА ДОЙЧЕВ
като
разгледа докладваното от мл.съдия Дойчев
въззивно частно търговско дело № 777 по описа за 2019 година,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по частна жалба, подадена от “Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД срещу разпореждане № 13467/27.03.2019г. по ч.гр.д. № 4690/2019г. на ВРС, с
което е отхвърлено заявление на жалбоподателя срещу длъжника И.П.Н., в частта, с която е поискано издаване
на заповед за изпълнение за сумата от 141,10лева- договорна неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение за периода
06.07.2017г. до 06.06.2018г. и сумата от 200.00 лева, представляваща разходи и
такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, 42.14 лева, представляващи
разноски по заповедното производство.
В частната жалба се
твърди, че в производството по чл. 410 от ГПК не се проверява дали вземането
съществува, като неговата цел била да се провери дали вземането е спорно. Посочва
се, че неустойката не е нищожна, тъй като не се претендирала лихва за забава,
поради което разпоредбата на чл. 33 от ЗПК не била нарушена. Обосновава се и
правомерността на претендираната такса за
извънсъдебно събиране на вземането, което съответствало на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Навеждат се доводи, че само исковият съд може да преценява основателността
на вземанията в заявлението. В тази връзка се посочва, че заповедният съд е
превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил по същество
обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в заповедното производство
и не може да бъде повод за отказ за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК. Моли
се за отмяна на разпореждането на районния съд, респективно да се издаде заповед
за изпълнение за сумите, претендирани със заявлението по чл. 410 от ГПК.
Частната жалба е
подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съдът след съвкупен
анализ на доказателствата в заповедното производство, като съобрази и
аргументите по жалбата, намира следното:
"Агенция за
контрол на просрочени вземания" ЕООД е подал пред ВРС заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Илияна П.Н.
за сумите, както следва: 191,12лева, представляваща неплатена главница по
договор за кредит „Бяла карта“; 63,94лева, представляваща договорна лихва за
периода 01.06.2017г. до 06.06.2018г.; 14,86лева, представляваща обезщетение за
забава за периода 07.06.2018г. до 13.03.2019г.; 141,10лева- договорна неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение за периода 06.07.2017г. до 06.06.2018г. и сумата
200лева, представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени
задължения, сумата от 75.00 лева съдебно-деловни
разноски.
Заповедният съд с
разпореждане № 13467/27.03.2019г. е приел, че претендираната
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение и разходите
и такси за извънсъдебно събиране на вземането, са нищожни, поради противоречие
с императивните разпоредби, предвидени в ЗПК – чл. 10а, ал. 2, чл. 33 от ЗПК.
Поради тази причина заповедният съд е отхвърлил заявлението в тези части.
Съдът намира, че
обжалваното разпореждане в отхвърлителната част е правилно и законосъобразно, като съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 411,
ал. 2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, ако искането
е в противоречие със закона или добрите нрави, като съдът следи служебно за
наличието на тази отрицателна процесуална предпоставка. Възраженията, че само
пред исков съд и в състезателно производство могат да се разглеждат въпроси за
недействителност на клаузи /чл. 26 от ЗЗД/, в частност за нищожност на
потребителски клаузи, са неоснователни и несъответни на изобилната практика СЕС
по тези въпроси. Съдът още на фаза заповедно производство следва да осъществи
защита на по-слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, а чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК, предвиждайки възможността да се откаже издаване
заповед за изпълнение поради противоречие на клаузи на закона и добрите нрави
като по този начин гарантира в пълна степен правата на потребителя като
прехвърля тежестта на кредитора да докаже съществуване на вземането си в
осъдително исково производство.
От фактическите
твърдения, изложени от заявителя, се установява, че претендираните вземания
произтичат от сключен договор за кредит, който по своята същност представлява
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК. В тази връзка съдът
намира, че уговорената между страните неустойка за неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение, както и уговорката за начисляване на разходи и
такси за извънсъдебно събиране, които се претендират със заявлението, са
неравноправни, респективно нищожни, като съображенията за това са следните:
Предвидената в договора
неустойка за непредоставяне на обезпечение, следва да се квалифицира като
уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа
неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено
обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази
неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов
интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на
финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 от ЗПК)
и да предложи добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва), съответна
на получените гаранции. Ето защо следва да се приеме, че клаузата в договора за
кредит, с която е уговорена неустойка от подобен вид, прехвърля върху
кредитополучателя финансовата тежест от неизпълнението на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
кандидатстващите за кредит, вменени й с нормата на чл. 16 ЗПК. Такава неустойка,
също така, поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй
като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено
плащане и то в размер, повече от половината от размера на отпуснатия кредит,
без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при
потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за
неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели
отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като
основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената
сделка.
По отношение на
другото претендирано вземане за разходи и такси за
извънсъдебно събиране на кредита, в заявлението не са наведени никакви твърдения
във връзка с него – не са посочени никакви индивидуализиращи белези на вземането
по основание и размер, вкл. правопораждащият му
фактически състав, поради което само на това основание заявлението в тази част
следва да бъде отхвърлено. На следващо място претенцията за разходи и такси за
извънсъдебно събиране на кредита противоречи пряко на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с управление на кредита, а извънсъдебното събиране на
просрочените вноски безспорно е действие по управление на кредита. Самото
естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на тази
предоставена на кредитополучателя престация, изключва квалификацията им като
допълнително благо, за което да е обосновано насрещно възнаграждение. Напротив,
както уведомяването на длъжника за допусната от него забава и предупреждение за
последиците от нея, така и поддържането на нарочен служител, натоварен да търси
доброволно, макар и забавено изпълнение
от длъжника, са типични действия по
управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет на
договора, а не допълнителен разход. Този вид дейност на кредитора се компенсира
с основното възнаграждение (възнаградителна лихва) като цена на самото рисково
(без предварително обезпечаване) кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент
за възнаградителна лихва. Изключването на разходите за тази дейност от
основната цена на кредита (формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да се
допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва
присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени
задължения. Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал. 3 и чл. 33 от ЗПК
налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора,
предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен обявената
договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други
плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, свързани със
събирането, респ. управлението на кредита. Възстановяването на разходите по
събиране на дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР, именно
защото размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при
сключване на договора) разноски, направени поради неизпълнението. Уговарянето
на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и
въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено придава и на двете
клаузи неустоечен характер.
Горното поражда
служебно задължение на заповедния съд да приложи закрилни императивни норми. Жалбоподателят
правилно възприема същността на заповедното производство като инструмент за
проверка на наличието на спор относно заявени от кредитор права. Именно тази
характеристика обаче изключва безусловното приложение на този облекчен
процесуален ред за легитимиране на кредитор с изпълнително основание в хипотези
на задължения, произтичащи от потребителски договори. За разлика от другите
договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято
валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение,
основано на нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на
правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно валидност на
уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде направено
възражение от длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна практика,
възлагаща на съда да обяви на страните значението на обстоятелствата,
предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една от
спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от
07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г.
по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о). Тази служебна активност е израз на
вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен
и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и
С-473/00). Ето защо, оплакването на жалбоподателя, че в заповедното
производство до ангажирането на насрещната страна с възражение срещу дълга
съдът няма право на каквато и да е преценка на заявените права принципно не
може да бъде споделено. Напротив, естеството на потребителската закрила налага
тя да бъде осигурена от съда и на лице, което без изрични указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата
на съда е предварителна тази цел ще се постигне и ще се осуети стабилизиране на
неоспорена поради неинформираност на по-слабата страна защита на потребител,
който се е договарял без да познава правата си или се въздържа от позоваване на
права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство.
По горните
съображения, начислените от “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД суми
от 141,10лева- договорна неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение за периода 06.07.2017г. до 06.06.2018г. и сумата 200лева, представляваща разходи и
такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, които се претендират
със заявлението, противоречат на закона и добрите нрави на основание чл.411,
ал. 2, т. 2 ГПК, поради което съдът намира, че правилно заповедният съд е
отхвърлил заявлението в тази част.
По отношение на
разноските пред заповедния съд, последният правилно е присъдил сумата от 32.86
лева от общо сторените 75.00 лева, съобразно уважената част от заявлението.
Обжалваното
разпореждане следва да се потвърди.
Разноски пред
настоящата инстанция не следва да се присъждат в полза на жалбоподателя предвид
изхода на делото.
По тези съображения, съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 13467/27.03.2019г. по ч.гр.д.
№ 4690/2019г. на ВРС, с което е отхвърлено заявление на жалбоподателя срещу
длъжника И.П.Н., в частта, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение
за сумата от 141,10лева- договорна
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение за периода
06.07.2017г. до 06.06.2018г. и сумата от 200.00 лева, представляваща разходи и
такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, 42.14 лева,
представляващи разноски по заповедното производство, както и разноски за
разликата над присъдените 32.86 до претендираните
75.00 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: