№ 14477
гр. София, 25.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20251110121612 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1,
предл.1 и предл.3 ЗЗД.
Производството е образувано по предявени от Й. С. Ч. срещу „ВИВА КРЕДИТ“
АД обективно съединени искове, както следва: 1/ за прогласяване нищожността на
клаузите на чл. 1.2 и 1.3 от Договор за потребителски паричен кредит №
5785983/14.02.2022г., сключен между страните, предвиждащи заплащане на
еднократна такса за разглеждане на кредита, и 2/ за прогласяване нищожността на
клаузите на чл. 4.1 и 4.2 от Договор за потребителски паричен кредит №
5785983/14.02.2022г., сключен между страните, предвиждащи заплащане на неустойка
поради непредставено обезпечение по договора.
В исковата молба ищецът излага твърдения, че с ответника имат сключен
Договор за потребителски паричен кредит № 5785983/14.02.2022г., съгласно който, в
качеството си на кредитополучател е получил кредит в размер на 1700 лв., при ГЛП в
размер на 40,32 % и ГПР - 49,37 %, за срок от 15 месеца. Поддържа, че съгласно чл.1.2
и 1.3 от договора за кредит, кредитополучателят дължи еднократна такса за
разглеждане на кредита в размер на 1069,20 лева., дължима в деня на подписване на
договора за кредит, която се финансира от кредитора и се възстановява от
кредитополучателя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план по
договора. Сочи, че процесната такса е начислена от кредитора и е включена като част
от всяка погасителна вноска в погасителния план по договора, поради което е
нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП,
вр с ч.146, ал.1 ЗЗП, тъй като в императивната норма на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК изрично
1
е установено, че събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с
управлението на кредита не е допустимо да се изисква. Според ищеца, към момента на
сключване на договора за кредит претендираната еднократна такса за разглеждане на
кредита в размер на 1069,20 лева е била фиксирана по размер и цели недължима
облага на кредитора. Ищецът поддържа още, че съгласно чл.4.1 от договора следва да
предостави на кредитодателя гаранция относно изпълнението му, представляваща по
избор на кредитополучателя или банкова гаранция, или едно/две физически лица,
които да сключат с кредитора договор за поръчителство, като се задължат да отговарят
солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички дължими суми по кредита.
При неизпълнение на това задължение в 3-дневен срок, съгласно чл. 4.2 от договора
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 712,80 лева. Поддържа, че клаузите,
уговарящи въпросната неустойка – чл. 4.1 и чл. 4.2 от договора, са нищожни поради
противоречие с добрите нрави, като се позовава на ТР № 1/2009г. от 15.06.2010г. на
ОСТК на ВКС, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, като преценката се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. По изложените в исковата молба доводи и съображения
ищецът обуславя правния си интерес от предявените искове и моли за тяхното
уважаване.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът е подал отговор, в който изразява
становище за недопустимост на предявените искове поради липса на правен интерес
от предявяването им. По същество на спора изразява становище за неоснователност на
исковите претенции. Не оспорва фактическите твърдения, изложени в исковата молба
относно сключването на договора и неговото съдържание, но излага подробни
съображения въз основа на които оспорва исковите твърдения за нищожност на
оспорените клаузи. Поддържа се становище, че услугата за експресно разглеждане на
заявката за кредит се извършва преди сключване на договора, поради което таксата не
може да се разглежда като такава за управление и усвояване на кредита. Отделно от
предходното се сочи, че ищецът доброволно е избрал да се възползва от нея. Оспорват
се твърденията за нищожност на клаузата за неустойка поради непредставяне на
обезпечение, като се излага, че същата е предвидена, за да дисциплинира длъжника
при изпълнение на поетите от него договорни задължения. По изложените в отговора
доводи се иска отхвърляне на исковете.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
По делото е приложен договор за паричен заем Standart 14 № 5785983, от който
се установява, че на 14.02.2022 г. страните са сключили договор, по силата на който
ответното дружество „Вива Кредит” ООД предоставило на ищцата Й. С. Ч. заемна
2
сума в размер на 1 700.00 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема
40.32%, годишен процент на разходите – 49.37% и срок за погасяване на заема 60
седмици. В чл.1, ал.3 от договора е предвидено, че заемателят дължи такса за
експресно разглеждане на документи и отпускане на паричен заем в размер на 1069,20
лева. Съгласно чл.4, ал.1 заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на
сумата да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно: 1.
поръчител-физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от
работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на
следните изисквания: да е навършило 21-годишна възраст, да работи по безсрочен
трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и
минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, през последните 5 години да
няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус
„период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен
заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2.
Банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото
задължение на заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.
Съгласно чл.4, ал.2 страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят дължи
неустойка в размер на 712,80 лева, като уговорката е тя да се разсрочи и да се заплаща
на равни части към всяка от погасителните вноски, като в този случай дължимата
вноска е в размер на 130,70 лева, а общото задължение по договора става в размер на
3921,00 лева.
По делото е приложена справка, изготвена от ответника относно извършените от
ищеца плащания по процесния договор, от която се установява, че последният е
заплатил сумата от общо 2213,00 лева, с което дружеството приема, че са платени
всички задължения по заема.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
С проектодоклада по делото, обявен за окончателен в първото по делото
открито съдебно заседание, без възражения от страните, съдът е обявил за безспорно е
ненуждаещо от доказване обстоятелството, че страните са сключили договор за
паричен заем № 5785983/14.02.2022 г.
Изхождайки от предмета на договор за паричен заем Standart 14 №
5785983/14.02.2022 г. и страните по него – физическо лице, което при сключване на
контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките
на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия
3
ЗПК. С оглед предходното, договорът трябва да отговаря на императивните
разпоредби на този закон.
С оглед предходното, съдът намира, че предвидената в чл.1, ал.3 от процесния
договор такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в
размер на 1069,20 лева не се дължи от ищеца. Това е така, тъй като тази клауза
противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, забраняващ заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Посочената разпоредба
нарушава и добрите нрави, тъй като тази такса е повече от половината от отпуснатия
кредит – 1069,20 лева при отпуснат заем в размер на 1700,00 лева. В случая нормата
на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, допускаща събиране от потребителя на такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит е неприложима,
тъй като процесната такса е начислена след като кредитът е вече отпуснат и е свързана
с основното задължение на кредитора - предоставяне на заем, а допълнителните
услуги не трябва да са свързани с него. Налага се извод, че тази такса е всъщност
печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради
което трябва да е част от ГЛП и ГПР, като в случая това законово изискване не е
спазено. Отделно от предходното, сумата от 1069,20 лева е нееквивалентна с оглед
предоставената в заем сума, поради което е и неравноправна клауза по смисъла на
чл.143, ал.1 ЗЗП, следователно нищожна на основание чл.146, ал.1 ЗЗП.
Предвидената в чл.4, ал.2 от процесния договор неустойка в размер на 712,80
лева, надвишава 1/3 част от заемната сума, поради което води до извод за излизане на
неустойката от нейните присъщи обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, като води до неоснователно обогатяване на кредитора – настоящ ответник.
Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение
на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по
никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се
кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в
никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя
да върне заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по
този начин в договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната
лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно
лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би
представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи още, че изискване
на обезпечение на задължение с поемане на поръчителство от физическо лице, което
да отговаря на определени изисквания създаващи значителни затруднения за
изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката от договора. Именно възнаградителната
договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че
4
клаузата за неустойка от договора въвежда още един сигурен източник на доход на
икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти
съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля и
ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР.
В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката, за
неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо да посочи, че
добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП
е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с
оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на
търговеца и на потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по
т.д. № 1777/2015 г., I т.о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща
до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина по
който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със
значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е
определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в
какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са
многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения
тридневен срок информация. Изискванията свързани с кредитната история на
поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е свързано със
затруднения – в тази връзка следва да се подчертае, че да се вменява на
кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител не е заемател или
поръчител по друг кредит с кредитора „Вива кредит“ ООД, който разполага с тази
информация, се намира в сериозно противоречие с изискванията на
добросъвестността. Тази информация заемателят би могъл да получи много по-трудно
от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите
знания и умения за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства.
Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на
кратък срок за изпълнението им води до извод, че клаузата е предвидена по начин,
който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойката. Съдът намира, че дори само поради тези
особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите
й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я преви нищожна поради противоречие с добрите
нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г.
ОСТК/.
5
Отделно от предходното, съдът намира, че главното задължение на заемателя по
договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на обезпечение. Поставя се
обаче въпроса какви са вредите, които биха настъпили за кредитора при неизпълнение
на задължението за даване на обезпечение на заемателя и адекватна ли е уговорената
неустойка да обезщети очакваните от неизпълнение вреди, при наличие и на
доброволно изпълнение по договора за заем. Очевидно е, че вредите при липса на
обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си
доброволно и разходи за принудителното им събиране, в това число воденето на
съдебни дела и разноски в изпълнително производство. Съдът намира, че уговорената
парична неустойка, няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото
време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив,
начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено води до
затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при
евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на
неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на закона.
Горните изводи не могат да се променят от възраженията на ответника,
че кредиторът е бил добросъвестна страна по сделката, тъй като предварително е
информирал клиента за всички условия по кредита, както и че потребителят е имал
свободата да реши дали договорът го устройва. Фактът, че ищцата е подписала
договора не може да санира неговата недействителност, като противоречащ на ЗПК.
Обстоятелството, че кредиторът не е банка, по договора няма обезпечения, като
повишеният риск оскъпява финансовия ресурс не може да обоснове уговаряне на
неустойка, която фактически представлява допълнителна печалба, а няма
обезпечителна и обезщетителна функция.
Предвид гореизложеното, съдът приема предявените искове за основателни,
поради което клаузите на чл.1, ал.2 и 3 и чл.4, ал.1 и 2 от процесния договор за заем
следва да бъдат прогласени за нищожни.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. Видно от доказателствата по делото е, че ищцата е направила разноски в общ
размер на 121,40 лева – за държавна такса и преписи, които следва да бъдат възложени
в тежест на ответника.
Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие,
сключен между ищеца и процесуалния му представител е, че същите са се договорили,
че процесуалното представителство е безплатно – чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Възражението за
прекомерност, направено от ответника в отговора, не следва да се обсъжда от съда, тъй
като възнаграждението на адвоката не е платено, а се определя от съда, на основание
чл.38, ал.2 ЗА.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
6
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия.
На последно място следва да се отбележи, че целта на разпоредбата на чл.38 ЗА
е определени категории лица да имат възможност да получат безплатна правна помощ,
но не води автоматично до извод, че адвокатът ще реализира икономическа облага
чрез поемането на процесуално представителство, респ. предоставянето на правни
съвети. Следва да се отбележи още, че когато се поемат т.нар. „pro bono“ случаи,
адвокатът носи икономическият риск. Отделно от предходното, нито е в съответствие
със закона, нито с добрите нрави, чрез договор за правна защита и съдействие, при
условията на чл.38 ЗА, да се търси икономическа облага.
В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или фактическа сложност,
която да е обусловена от събирани в производството доказателства и доказателствени
средства, като производството е приключило в едно открито съдебно заседание.
Отделно от предходното, съгласно определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т.
д. № 2982/2019 г., II т.о. на ВКС, когато с една искова молба са предявени от един
ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми
искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на
адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. Ето защо, като взе
предвид горепосочените критерии, съдът намира, че в полза на адв.Г. следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл.26, ал.1, предл.1 и предл.3
ЗЗД клаузите на чл. 1.2 и 1.3 от Договор за потребителски паричен кредит №
5785983/14.02.2022г., сключен между страните, предвиждащи заплащане на
7
еднократна такса за разглеждане на кредита, и 2/ за прогласяване нищожността на
клаузите на чл. 4.1 и 4.2 от Договор за потребителски паричен кредит №
5785983/14.02.2022г., сключен между страните, предвиждащи заплащане на неустойка
поради непредставено обезпечение по договора, поради противоречие на закона и
добрите нрави.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г да заплати на Й.
С. Ч., ЕГН ********** сумата от 121,40 лева, представляваща направени разноски в
производството пред първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г да заплати на
адвокат Л. А. Г., член на Адвокатска колегия – гр.София, личен № **************, на
основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 ЗА, сумата от 400,00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на
ищцата по производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8