РЕШЕНИЕ
№ 20667
гр. София, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря Диана Г. Димитрова
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20251110138247 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от Й. В. К. против „С.-К.“ АД с искане Договор за
паричен заем № ************* г. да бъде прогласен за нищожен поради наличие на
неравноправни клаузи и ответното дружество да бъде осъдено да заплати сумата в размер на
1500 лева, представляваща получена без правно основание сума по процесния договор,
явяваща се разлика между чистата стойност на договора и заплатената от ищеца сума в
размер на 3500 лева.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 01.06.2024 г. между страните по спора
бил сключен Договор за потребителски кредит № **************, по силата на който
ответникът отпуснал в заем на ищеца сумата в размер на 2000 лева. Страната поддържа, че
съгласно чл. 19, ал. 1 от съглашението заемателят се задължава в срок до три дни от
получаване на заемната сума по договора да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на
всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова
гаранция. Ищецът поддържа, че съгласно чл. 29 от договора при непредставяне на трето
физическо лице, отговарящо на разписаните от кредитора условия или банкова гаранция,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на кредита за всеки
ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Ищецът излага доводи за
недействителност на сключения договор за кредит, като поддържа, че съглашението не
съдържа информация относно отделните компонентни включени в посочения годишен
процент на разходите сделката. В исковата молба са изложени твърдения, че на 07.02.2025 г.
ищецът заплатил в полза на ответника по процесната сделка сумата в размер общо на 3500
лева.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адвокат Х. М.
оспорва поддържаните от ищеца доводи за нищожност на сключения между страните
договор. С отговора не са оспорени поддържаните в исковата молба твърдения, че
1
вземанията по договора са погасени посредством извършване на плащане на сумата в
размер на 3500 лева, но процесуалният представител на страната поддържа, че е налице
правно основание за задържане на сумата. По изложените доводи е направено искане
исковата претенция да бъде отхвърлена, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените
от дружеството съдебни разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235,
ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на процесния
договор за недействителен за недействителен е да установи при условията на пълно и главно
доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит с описано в исковата
молба съдържание, както и че сделката е недействителна на соченото в исковата молба
основание.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника процесната сума, а в тежест на
ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането.
При съобразяване на становището на страните на основание чл. 146, т. 3 и т. 4 ГПК с
доклада е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между Й. В. К. и „С.-К.“
АД е сключен Договор за паричен заем № *********************** г., като в погашение на
задълженията по същия на 07.02.2025г. ищецът е заплатил в полза на ответника сумата в
размер на 3500 лева.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Уговорката по чл. 29 от договора за потребителски кредит за заплащане на неустойка
за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 19 е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови
рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от
насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна,
респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно
обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което
прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по
т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.
2
С уговаряне на сочената неустойка по договора е нарушено изискването по чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, тъй като макар в съглашението да е посочен ГПР в същия като разход не е
включено допълнителното задължение в тежест на потребителя. Липсата на разход в
договора за кредит или стандартния европейски формуляр при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение №
50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440
от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС
по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не и лихви и
други разходи по кредита. Предвид изложеното потребителят дължи по недействителния
договор за кредит единствено сумата в размер на 2000 лева, като разликата над чистата
стойност до пълния заплатен от потребителя размер от 3500 лева подлежи на връщане от
ответника като получена без правно основание.
По изложените съображения, съдът намира предявените искове са изцяло
основателни.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна
правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по
делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва
съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80
ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на
правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена
воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в
интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с
който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно
размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи
се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на
преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от
процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или
фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице константна съдебна практика,
депозираната искова молба е бланкетна и процесуалният представител на ищеца не се е явил
3
в проведеното открито съдебно заседание. Адвокатско възнаграждение следва да бъде
адекватно на положените от адвоката усилия по запознаване с казуса, относимите към
предмета на спора доказателства и организиране на защитата на правата на
представляваното лице. От извършената служебна справка в ЕИСС се установява, че по
искови молба на Й. К. чрез адвокат П. П. са образувани следните дела с по същество сходен
на настоящото предмет: гр. д. № 19256/2025 г. СРС, 175 състав, гр. д. № 21222/2025 г. СРС,
167 състав, гр. д. № 28124/2025 г. СРС, 157 състав, гр. д. № 35904/2025 г. СРС, 165 състав, гр.
д. № 35909/2025 г. СРС, 128 състав, като всички искови молби са сходни на исковата молба,
по която е образувано настоящото производство. Предвид изложеното адвокатското
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в
размер общо на 300 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на 140 лева, от внасяне на която
ищецът е бил освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от Й. В. К., ЕГН **********, с адрес в гр.
*******************************, против „С.-К.“ АД, ЕИК ***************, със
седалище и адрес на управление в гр. *********************, иск Договор за паричен заем
№ ****************/************* г. за нищожен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК ****************, със седалище и адрес на
управление в гр. ***********************, да заплати на Й. В. К., ЕГН **********, с
адрес в гр. ************************, на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД, сумата в
размер на 1500 лева, представляваща получена от дружеството без правно основание сума
по Договор за паричен заем № ****************/******** г., ведно със законна лихва за
забава от подаване на исковата молба на 26.06.2025 г. до окончателно погасяване на
вземането.
ОСЪЖДА „С.-К.“ АД, ЕИК ******************, със седалище и адрес на
управление в гр. ******************* да заплати на адвокат П. В. П. от САК, с адрес на
кантората в гр. *******************, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 1 от
Закона за адвокатурата, сумата в размер на 300 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца Й. В. К..
ОСЪЖДА „С.-К.“ АД, ЕИК ***************, със седалище и адрес на управление в
гр. *******************, да заплати по сметка на Софийски районен съд, на основание чл.
78, ал. 6 ГПК, сумата в размер на 140 лева, представляваща държавна такса за разглеждане
на спора, от внасяне на която ищецът е бил освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4